Точно в средата на тъмната стая, през таванския прозорец, се промъкваше самотен лъч лунна светлина. Той огряваше една роза, пo магичен начин носеща се във въздуха, точно под лунния лъч, сякаш той я канеше да погостува на луната.

Беше много тъмно червена и все още не беше разцъфтяла – малка, нежна пъпка със бодли. По нея имаше скреж, като че беше стояла някъде много на студено. Малките ледени кристалчета проблясваха под лунната светлина, като хиляди малки, студени слънца.

Настъпи полунощ и малките листенца, едно по едно, започнаха да се разтварят. Всяко от тях бе изцяло покрито със скреж – ледена кралица на нощта. Събудила се за живот, розата изглеждаше дори по-нежна от преди. Ароматът ù изпълни стаята, мамейки те да отидеш и да я докоснеш, да вдъхнеш дълбоко уханието ù, да забравиш за бодлите ù.

Едва ли има песен, която да може да възпее красотата ù или поема, която да пресъздаде уханието ù. Няма фотограф, който да може да я улови в снимката си, нито пък художник, чиито бои да изобразят живота ù. Няма и автор, чиито думи да стигнат, за да я опишат. Нищо живо не може да бъде уловено и затворено в един безкраен миг.

Полунощ отмина и едно по едно, нежните листенца започнаха да падат и още преди да докоснат пода, скрежта се стопяваше и те изгаряха във син пламък. Красива дори и в смъртта си, розата изгоря, като Феникс, за да се прероди отново от пепелта си и да умре отново от лунната светлина.

Деяна Шейкарова