Времето беше дъждовно. Купести облаци се бяха събрали на небето, а бурята и дъждът напираха да излеят гнева си над земята. Селото беше на четири километра, но дори и от това разстояние паметникът се виждаше.

   Алекс гледаше гробницата. Пишеше името на един човек, но на него му се струваше, че там има два гроба. От няколко часа стоеше замислен и не беше забелязал кога времето се беше развалило, но това за него нямаше значение.

   От транса му го измъкна един слаб и изнемощял гласец:

   -  Момче, какво правиш още тука? Всеки момент над главите ни ще се извие ужасна буря. Прибирай се!

Алекс се обърна. Зад него стоеше прегърбено съсухрено старче, подпряно на дървена тояжка. Изглеждаше толкова крехък, че Алекс се почуди как силният вятър още не го е съборил. Погледът му проследи калния път към селото. Беше далече. Дали старчето щеше да се прибере преди да е започнала бурята? Едва ли. Както изглеждаше, бурята щеше даже да е свършила, преди старецът да стигне до там.

   -    Паметника гледам, дядо. Чудя му се - два съвсем еднакви гроба са,  като близнаци. Но защо името е само едно? Ти знаеш ли?

   -   Разбирам. Досега не си минавал по тоя край, нали? Затова и не знаеш легендата за паметника. Всъшност, момче, гробът е само един. Преди сто и повече години, тук в тая гора, в която се намираме, имало бандити. Палели къщи, изнасилвали жените и грабели каквото им хареса. Дошли тук, след като опустошили много други части на страната. Жандармерята не можела да ги намери и да се справи  с тях. Това дето виждаш, е паметникът на едно двадесет и пет годишно момче. Жена му, баща му, майка му и дъщеря му били убити от тия бандити. Цялата му къща била опожарена, а цялото село, в което живеело – унищожено. Мъката му била голяма, както и сам можеш да се досетиш, а яростта му – безгранична. Но тоя момък бил умен и пресметлив. Разпитал хората из околните села за тия разбойници и започнал да чертае на една карта набезите им. Така определил посоката и местонахождението им. Нашето село било следващото. Викнал той жандармите и ги довел тука. Селото вече пламтяло. Те ги прогонили и избили ей тук, дето седим. Тия, които се предали, изгнили в затвора. Всички откраднати вещи, които намерили били върнати. Но в боя момчето било ранено. Никoй лекар не можел да го излекува и то умряло. Тогава бащите и дедите ни решили да построят тоя паметник. Викнали каменоделец и му платили. Като го гледаш така, ей сега може да скокне. Никога не съм виждал толкова добра скулптура, дете, и майсторът никога вече не могъл да направи втора такава... Изглежда ти като два гроба, но както вече ти казах – на един човек е. Тук, от ляво са костите на момъка, а от дясно – даровете от предците ни. Така е  направено, че да не привлича излишно внимание. Крадци не са го нападали или, ако са се опитвали – винаги са бягали ужасени с писъци. Хората казват, че духът на момчето все още броди тук.

   Старецът млъкна. Една капка се блъсна в бузата му, а силна гръмотевица отекна, като че да оповести края на легендата. Дъждът заплющя, а силният вятър забрули клоните на дърветата. Гръмотевица след гръмотевица проблясваше в небето.

   Алекс се обърна и втренчи поглед в дядката. Той ли му беше разказал това? Странно. Гласът му беше толкова немощен, че едва преборваше вятъра. Но как? Историята звучеше толкова ясно в главата му, а тези картини, които виждаше – така истински, сякаш мястото беше обгърнато от магия.

   -   Аз тръгвам, момче. Ела с мен, ако искаш.

Алекс отиде до стареца, хвана го под ръка, за да не падне и тръгнаха към селото. Бурята се вихреше около тях, а нощта падаше бавно и мързеливо, обгръщайки селото с черното си було.

~~*~~