Времето беше дъждовно. Купести облаци се бяха събрали на небето, а бурята и дъждът напираха да излеят гнева си над земята. Селото беше на четири километра, но дори и от това разстояние паметникът се виждаше.
Алекс гледаше гробницата. Пишеше името на един човек, но на него му се струваше, че там има два гроба. От няколко часа стоеше замислен и не беше забелязал кога времето се беше развалило, но това за него нямаше значение.
От транса му го измъкна един слаб и изнемощял гласец:
- Момче, какво правиш още тука? Всеки момент над главите ни ще се извие ужасна буря. Прибирай се!
Алекс се обърна. Зад него стоеше прегърбено съсухрено старче, подпряно на дървена тояжка. Изглеждаше толкова крехък, че Алекс се почуди как силният вятър още не го е съборил. Погледът му проследи калния път към селото. Беше далече. Дали старчето щеше да се прибере преди да е започнала бурята? Едва ли. Както изглеждаше, бурята щеше даже да е свършила, преди старецът да стигне до там.
- Паметника гледам, дядо. Чудя му ...