С добро държание бързо бях успял да спечеля доверието на моята сянка. След няколко дни вече ме оставяше да ходя сам до стаята през деня, а през нощта отивах сам до тоалетната. При поредната удобна възможност, сложих дрехите с които мислех да избягам, под завивките на леглото. Бяло-сив камуфлажен панталон, жълт суичър, бял потник и светло кафява риза с дълъг ръкав, подарена ми наскоро от едно от момчетата. Тук често се подаряваха или се разменяха дрехи. За из път си приготвих и една бяла вълнена шапка с черна буква „G” отпред. От една страна защото вечер ставаше студено, а от друга тъй като знаех че едва ли ще я видя повече.
След като приготвих всичко необходимо отново слязох долу в столовата. Обикновено в свободното време всички бяха там или пред къщата и си говореха или четяха Библията отпуснали се удобно на меките фотьойли. Единственото разрешено четиво под този покрив. Всъщност единствените разрешени неща тук свързани с четенето и музиката имаха единствено религиозен характер. Всяка връзка с външния свят липсваше с изключение на филмите в събота и неделя. Не случайно освен блузката ми с листото отпред, на влизане в къщата ми прибраха и уокмена и касетките.
Малко преди да замина бях успял да прочета цялата Библия – вехтия и новия завет – доближаваща се до размерите на тухла четворка с нейните малко повече от 1500 страници. Имах си и любима фраза която бях запомнил наизуст. Когато видях че усилено четат тази книга им издекламирах този пасаж, като им казах автора, главата и кой стих е. За моя голяма изненада се оказа че в техните видимо по-малки издания той липсва. Дори не ми вярваха че това което им казвам е от същата книга. Бях извадил късмет че си купих най-голямата Библия. Вярно е, най-скъпата също, но какво са няколко банкноти разлика, когато ще можеш да прочетеш неща, за които по стиснатите няма и да имат представа.
Вечерта се качихме по стаите. Спяхме на отворени врати. След обичайните разговори на загасена лампа, предимно простотии и смях преди лягане, докато някои се опитваха да четат Светото писание с фенерче, лека полека фоновия шум започна да утихва. С напредването на нощта той придоби онзи специфичен познат звук издаван от заспалите хора. Характерното равномерно дишане примесено с различни по сила и тембър похърквания примесени с поскръцване на легла. От доста време изчаквах този момент притаен лежащ в тъмнината. Усещах, че времето за действие настъпваше. Започнах бавно да събличам пижамата, синя на цвят, платнена – горнище и долнище. След като я свалих внимателно, започнах да обличам предварително приготвените за път дрехи. Върху тях отново нахлузих пижамите. Всичко това се случваше под завивките за да не би някой тръгнал до тоалетната да не ме изненада и да ме види. В колко ли тъпа и комична ситуация бих се озовал ако някой точно в този момент светнеше лампите и отвиеше чаршафите. Хората щяха да видят един лежащ в леглото си ужасно надут от дрехи човек с изцъклени от недоумение и изненада гузни очи. Евентуална ситуация в която всеки въпрос би бил излишен и каквито и да било отговори недостатъчни. Слава Богу това не се случи и когато събрах достатъчно смелост тихо слязох от леглото. Сега най-лошият вариант щеше да е ако сянката ми се събуди. Лош но може би не и фатален защото именно затова бях по пижама върху дрехите. И макар и изглеждащ доста обемен, то се надявах, на един сънен човек това да не направи особено впечатление.
Ориентирайки се по звуците достигах до заключението че всички продължават да спят. Леко на пръсти ослушвайки се минах по коридора и отидох до тоалетните от дясната страна. Постоях известно време в тишина, след което пуснах водата и се върнах обратно до стаята. Всички продължаваха да спят. Взех кецовете си и започнах да слизам много внимателно надолу по стълбите само по чорапи. Нищо не виждах. Стъпало след стъпало се отдалечавах от спалните помещения. Вече нямаше връщане назад, затова се ослушвах за знаци от събуждащи се хора. Засега всичко вървеше по вода. Най-накрая слязох на първия етаж. По малко коридорче трябваше да стигна до столовата. Пълен мрак. Пипнешком напипах дръжката на вратата. Молех се да не е заключена защото целия план пропадаше. Натиснах я и изпитах огромно облекчение когато усетих как поддава. Отворих вратата, влязох и я затворих след себе си. Седнах на един от фотьойлите и си обух кецовете. После се насочих към един предварително набелязан прозорец, за който бях сигурен че се отваря. Не спирах да се ослушвам. Отворих го и тръгнах да излизам навън. Височина от около метър се явяваше последното препятствие преди да стъпя на бетона.
Фронтално пред къщата почиваха паркирани бусовете и камионите. Най-уязвим бях докато стигна до тях тъй като нямаше какво да ме скрие от евентуален поглед. Стана ми малко по-спокойно когато се шмугнах помежду им. Следваха стълби, които водеха до струпаните метални отпадъци. Спуснах се по тях и отидох директно при колелата. Вече знаех че на едното му липсваше седалката а на другото кормилото. Знаех какво да правя. Взех седалката от едното и я преместих на другото. Вече имах колело. Обстановката в къщата продължаваше да е тиха. Забутах го към стадиона и като го прекосих намерих малката пътечка губеща се в трънаците. Както и очаквах по нея излязох на асфалтирана улица. Метнах се на велосипеда и завъртях педалите по посока на града. Трудно се гони човек с колело. Бях преценил добре нещата, но не и перфектно. Гумите бяха толкова меки че едвам се караше. Добре че никой не ме гонеше. Явно трябваше да продължа пеша.
Хвърлих колелото в едни храсти. Застоях се в тях още малко докато сваля пижамите от себе си. Нямаше как – хвърлих и тях. После тръгнах по пътя максимално в страни оглеждайки се за фарове. Трябваше да се махна от улицата. При първото разклонение видях една нива и се насочих към нея. Докато прескачах оградата си разпрах камуфлажа. За миг ми призля, но нямах време за лични драми. Нещата вървяха по план. Огледах се, пред мен се разстилаше малко възвишение засято с жито, чийто връх се радваше на естествената си растителност. Имаше и черен път но аз тръгнах направо „през просото“ или в моя случай – през житото. Висока изкласила почти готова за жътва пшеница, истински кошмар за всеки дръзнал да премине през нея, но понякога цената на спокойствието изискваше жертви. Шанса да ме видят залегнал в житото граничеше с отрицателния знак, а аз при всяка преминаваща кола правех точно това. Не че минаващите коли бяха много предвид късния час, но такива не липсваха. Нямах часовник, но по мои вътрешни изчисления сигурно наближаваше 2 през нощта.
Напредвах бавно и мъчително. Ако не бях облечен сигурно щях да остана без кожа. Класовете спъваха краката ми. Започваше да ми става нервно. На фона на уличните лампи в момента преминавах през един оранжево черен мини ад. Но също и укритие. Продължавах да се снишавам при всяко просветване на фарове. С триста зора се добрах до черния път, който влизаше в гората. Изтръсках остатъците слама от дрехите си. Вече вървях свободно и изправен. Какво облекчение. Бях достатъчно далече от шосето и от колите за да си го позволя. Почти навлизах в спокойната но и много тъмна гора на върха на билото. Тук страховете ми се насочиха в друга посока. Започваше да ме мъчи въпроса с евентуалното присъствие на диви животни. Страхът отприщваше фантазията ми и в подобни моменти на нея лесно и се отдаваше да ме паникьоса. Е, все пак имаше дървета. Страхът освен паника даваше и крила и при нужда бързо бих се качил на някое от тях.
Пътят през горичката започна да се спуска с лек наклон и накрая ме изведе до друго шосе. Четири ленти разделени с мантинела ме деляха от следващото ми укритие. Имаше и надлез над него . Пресякох го бързо, прескочих мантинелата и се скрих в шубраците от другата му страна. Започнах да се провирам през гъсталака търсейки знак за някаква малка пътечка. Постепенно намерих по-лесно за ходене място сред дърветата. След края на гората следваха стръмни скали, а след тях поле. Тук там стърчаха храсти. В дясно, гледката на нощния град ме накара да постоя за миг и да й се полюбувам. Бях чувал че в Саламанка имало много паметници на културата. Сега отдалеч, осветени в леко жълто-оранжев оттенък, имах удоволствието да видя някои от тях. Нощен пейзаж, който за един кратък момент ме накара да забравя за трудната ситуация в която се намирах.
Намерих сравнително по-лесен път по който да се спусна надолу между скалите. Последните няколко метра камънакът започваше да отстъпва мястото си на ниската трева и храстите, докато накрая отново се озовах на черен път. По такива пътища обикновено се движеха селскостопанските машини вършейки си работата по полето. Постепенно се отдалечавах от голямото шосе. Продължавах от време на време да хвърлям по някой поглед към красивите светлини на града. Не след дълго стигнах до малко селце. Плътна желязна ограда стоеше на пътя ми. И в двете посоки края й се губеше в тъмнината. Между мен и нея имаше малки ниви. В края на една от тях зарових международния си паспорт. После се насочих право към оградата.
Всяка ограда имаше слаби места и тази не правеше изключение. След като се покатерих, от другата и страна видях двор разделен от дървени заграждения, в които се гледаха животни. От желязната ограда минах на една от дървените и чух грухтене на прасе. Най-вероятно е имало и кокошки но те по това време са спали. След края на дървената ограда можеше да сляза на земята. Трябваше само да преодолея едни сковани летви и стъпвайки на бетонен колец да скоча долу. Така и направих но при стъпването ми на колеца усетих пробождане. В тъмното не бях видял стърчащите от него три заострени арматури. Все пак успях да стъпя в страни от тях доколкото да се оттласна, след което се приземих благополучно на крака. Тръгнах бързо към портата и тихо я прескочих. Озовах се на неасфалтираната уличка пред къщата. Дръпнах няколко метра в страни докато се отдалеча от нея и седнах. Събух си кеца и чорапа и проверих пораженията. Железата бяха направили две дупки на ходилото ми близо до мястото където се свиват пръстите. Нищо сериозно, но лошото можеше да дойде от това че железата бяха ръждиви и започнах да се притеснявам да не стане някоя инфекция. Другия неприятен момент произлизаше от факта че ми предстояха стотици километри пеша. Лека утеха, но не и никак маловажна, представляваше липсата на още една – трета дупка в ходилото ми.
Отново тръгнах нанякъде в тъмното, но този път някак си силно разочарован от съдбата си. Искаше ми се да намеря Риванол или кислородна вода отнякъде, но знаех че това няма как да стане. Не и на това място, не и без пари в джоба. Вместо това намерих поредния черен път между нивите. На този етап тези изолирани места ми действаха успокояващо. После отново започнах да прекосявам следващата житна нива. На места класовете надвишаваха кръста ми. Чорапите ми започваха да се пълнят с части от сноповете. Дразнещи боцкания съпътстваха стъпките ми. Започвах да се дразня. Част втора на оранжево-черния ад подсилваше ефекта си с мисълта за раната в крака и „хилядите“ бодили които се опитваха да влязат в нея през чорапа. Истинско облекчение се разнесе по тялото ми когато прекосих нивата и отново излязох на някакво шосе. Полегат склон обрасъл с храсти ме делеше от него, а от другата му страна проблясваха светлини. Спуснах се и го прекосих, като по първата пряка свих в дясно. Озовах се в спокойно спящо населено местенце. Прекалено малко за да е град, но спретнато и уютно подредено. Асфалтирани улици, лампи и хубави сгради. Бях очарован.
Както си вървях разглеждайки се сетих че няма да е зле да дезинфекцирам раната по-добре. Бях си взел тоалетна хартия в джоба за из път. Напиках я и с нея почистих хубаво наранените места няколко пъти. Седнал на бордюра под уличните лампи импровизирах спешното отделение. Поставих едно парче хартия между крака и чорапа временно, обух се и тръгнах отново, този път малко по-спокоен.
Накуцвайки леко с десния крак продължих по пряката. Докато вървях по нея започна да се съмва. В ляво се редуваха къщи с просторни дворове, а в дясно малки кооперации. След кооперациите се показа леко възвишение цялото отрупано с камъни. На върха му сякаш кацнала имаше малка къща. Не се виждаше ограда и затова тръгнах към нея. Надявах се да намеря външна чешма защото от известно време ми се пиеше вода. От камък на камък, а понякога и по нещо като пътечка от ситни камъчета и пръст успях да я заобиколя цялата, но чешма така и не видях. Не посмях да се доближа достатъчно близо, което се оказа мъдър ход от моя страна. Почти обиколил целия хълм накрая от къщата се показа мъж с ужасен, вдъхващ страх вид последван от кучета които започнаха да ме лаят. Спонтанно жаждата ми спря да ме мъчи и реших да потърся вода на друго място.
Върнах се отново на пряката и седнах с лице към хълма, облегнат на вратата на срещуположната къща. Вратата представляваше част от голям, боядисан в зелено портал, служещ като вход едновременно и за хора и автомобили. Останалата част от имението беше заградено с хубав висок каменен зид по протежение на улицата. След кратка почивка реших да го прескоча и да се докопам до външна чешма за да утоля жаждата си. Освен ужасния човек с кучетата от преди малко, сега други хора не виждах, затова трябваше да си набавя жизненоважната течност сам.
Всеки каменен зид също както и железните огради си имаше слаби места. И този не правеше изключение. След като го открих на няколко метра от портала се уверих че никой не ме гледа. Сложих си крака между камъните и прескочих. Озовах се в заградено отвсякъде със зид четириъгълно пространство, някъде около средата на което стоеше голям тъмно кафяво-черен бик и ме гледаше. Първите ми крачки преди да го забележа бяха доста самоуверени и затова погледът му започна да издава тежката вътрешна емоционална борба, която се водеше в него. Може би основните въпроси и заключения които мъчеха животното в този леко напрегнат момент се свеждаха до:
– Това момче май се е объркало нещо,
– Стига бе, тоя наистина ли иска да мине от тук? 9 и най-вероятно главният въпрос:
– Тоя добре ли е?
Бикът не реагира. Явно бях успял да го изненадам. Стоейки си съвсем спокоен той с облекчение е видял как се обръщам на 180 градуса, след което без да се паникьосвам правя няколко крачки в обратната посока и непринудено се премятам през зида. В крайна сметка реда на събитията в неговото битие отново бе поел по традиционния си път. Но останал отново сам между четирите стени, животът му никога повече нямаше да е същият.
Моят също. Не знам защо но бях решил да прескоча точно тази ограда. Този път го направих директно през портала. Утъпкани коловози през тревата водеха до къщата. Малка двуетажна с пристройки до нея и веранда с парапет отново боядисан в зелено. Зеленият цвят не липсваше и около нея – моравата, дърветата, декоративните храсти и между тях като контраст на очи се набиваха различните багри на цветята. Сега ми оставаше само да намеря чешмата.
Докато приближавах към къщата, обмислях как точно да обясня на домакините моето присъствие в имота им. Но вместо от хора, потокът вариации в мислите ми се прекъсна от кучешки лай. Две приятно големи кучета тичаха към мен. Може би именно заради големината ми заприличаха някоя от породите Дог. След загрявката с бика явно идваше време за основния двубой. Добре че бях стигнал близо до парапета на който пъргаво са качих. Бях направил добър избор на къща от където да пия вода.
В живота си дотогава бях гледал две кучета. Обичах кучетата. Забелязах че докато ме лаят всъщност и те изпитваха страх. Стопаните им явно ги нямаше и затова не бяха толкова надъхани да се доказват. По-голямото започваше да върти опашка. Слязох от парапета и седнах на земята пред него за да му покажа че съм приятелски настроен. Както очаквах то плахо се приближи и ми позволи да го погаля. С другото нещата не потръгнаха така добре. Малко по-нисичко и доста по-недоверчиво красноречиво показваше женската си природа. И тъй като иначе бяха като две капки вода заключих че най-вероятно двете са братче и сестриче. Като цяло кучетата не бяха злобни, за мой късмет, тъй като осъзнавах че можеше да попадна на доста по-тежки породи и да бера сериозни ядове, но в случая с малко хладнокръвие от моя страна успях да овладея ситуацията.
Докато кучето си лаеше влязох в една от пристройките – залепена за къщата малка стая с маса, хладилник, шкафове и мивка. Явно се ползваше като външна кухня. Помещението се оказа преходно. Имаше още един изход през който излязох на открита мини арена за обучение на бикове. Такова нещо нито очаквах нито бях виждал досега. Имаше кръгла форма а пясъчното му дъно се намираше поне на метър под нивото на земята. Стените ограждащи арената бяха в червен цвят, а зад тях имаше място колкото да мине един човек. Колкото и голям интерес да будеше в мен тази гледка осъзнавах че не е добре да се задържам много тук. Идваше време да утоля жаждата си и да се изнасям.
Пих вода от чешмата в кухничката. От хладилника се почерпих малко фанта лимон. Малък нож за масло с червена дръжка привлече погледа ми. Реших че може да ми е от полза и го взех. Не намерих нищо за ядене, но на този етап и водата ми стигаше. Не се върнах отново на улицата през портала а тръгнах право през имението. Оказа се доста голямо. Десетки декари с раззеленили се дървета и тучни пасища. Стада от бикове кротко си пасяха насред тази красота. Поредната нова картина за сетивата ми. Вървях през земята на животновъди отглеждащи бикове и обучаващи ги за коридата. Емоциите бушуваха в главата ми борейки се за надмощие. Понякога съдбата предлагаше много повече от скромните човешки желания. Аз просто исках да пия вода.
Но съдбата обичаше и да се забавлява. Явно първата среща със самотния бик и беше доставила удоволствие тъй като реши да ме срещне с още един. Този път свободно пуснат да пасе мъжкар видимо пазещ територията си и стадото си. Бях виждал подобно животно само по телевизията. Бях виждал как забиват в тялото му по няколко вида саби и то все още настървено се опиваше да убие човека срещу него. Сега стоях на няколко метра право пред погледа му. На първо време бързо се придвижих до най-близкото дърво. Стори ми се добра идеята да извадя ножа и да го забия няколко пъти в дървесината. Не даде никакъв резултат. Бързо ми трябваше план Б. Огледах се. На 5-6 метра в дясно от мен видях ограда от бодлива тел разделяща пасищата. Внимателно се придвижих до там и се проврях под нея. Поредното облекчение се разнесе по тялото ми. От както прескочих каменния зид досега психиката ми на три пъти се подлагаше на стресови ситуации доста необичайни за нея. Е, и последната такава за щастие приключи без проблеми. Определено не скучаех... нито за миг.
От другата страна на бодливата тел нямаше дървета, но не виждах и бикове. Животното останало „отвъд“ не спря да ме следи с поглед и да пръхти докато не отминах стадото му. Продължавах да напредвам с повишено внимание през зеленината. В далечината се виждаха още стада. На моменти забравях че съм беглец сливайки се с природата около мен. Без дом, храна и вода, но всъщност в онзи момент имах най-скъпото нещо на света – свободата.
Жаждата отново започваше да се изостря. Юни месец ставаше доста топло макар едва ли стрелките на часовника да минаваха 9 сутринта. Минавайки директно през поляните, рискувайки поредния сблъсък с местната фауна се насочих към най-близките къщи. Тук за мой късмет попаднах на хора. Мъж и жена си поливаха градината. С жестове посочих към маркуча. Получи се. Отпих от безценната течност, благодарих на хората и тръгнах в една от посоките.
Не след дълго попаднах на поредното стадо но този път от добре познатите ми крави. Изглеждаха къде къде по-безобидни и въпреки това реших да ги заобиколя. По обиколния маршрут след няколко метра попаднах на уютна мини горичка. Десетина дървета с преплели се храсти между тях образуваха зелен остров накрая на полето. Влязох вътре. Намерих удобно място където си постелих горните дрехи, които ми бяха нужни само нощем, полегнах върху тях и се отпуснах. Цяла нощ не бях спал, имах нужда от почивка. Нервната ми система, силно превъзбудена от последните събития отказваше да заспи. От време на време изпадах в онази дрямка подобна при пътуване с влак или автобус. Когато си отворех очите първоначално виждах как кравите все още преминават покрай шубрака. Звънчетата им ми действаха успокоително. Тяхното звънтене почти равномерно и хармонично озвучаваше равнината.
Високо в небето се рееше безмоторен самолет. Правеше кръгове над областта. Фантазията ми заработи и за кратко почти ме убеди че ме търсят. Попаднах в интересен филм, все пак нали бях беглец. От тази гледна точка горичката започваше да ми става още по-симпатична. И прохладна. Реших да полежа още малко. Поне докато все още виждах самолета. Не бързах. Дотук всичко вървеше добре, като изключим нелепия инцидент с крака ми. Често го преглеждах търсейки евентуални следи от инфекция, но за щастие такава засега нямаше.
След кратката почивка бях отново на крака. Излязъл от малкото си укритие тръгнах през селото. Неочаквано до мен спря бяла кола и хората от нея ме питаха нещо. Нищо не разбирах и след секунди я отгледах как се изгуби между къщите. От дясната ми страна оставих поредния зид и се запътих към малка горичка. Провирах се бавно през нея докато излязох на малък асфалтов път. Селцето постепенно остана зад мен. От двете ми страни се ширнаха нивя. В дясно попаднах на току що завързала млечна царевица, която доста ми се услади и всъщност тя представляваше първата храна която вкусвах откакто избягах. Очаквах природата да ми предложи същото разнообразие тук, каквото го имаше и у нас по това време на годината. Зреещи диви джанки, круши, ябълки и други ядливи неща като полски ягоди примерно. За мое учудване и съжаление досега не попаднах на подобни плодове. Силно разчитах именно те да са основната част от прехраната ми по време на тази мисия и затова в това отношение изпитвах силно разочарование. Е... все някак щях да го измисля.
. . . . .
© Явор Бачев Все права защищены