Летен спомен

- Те те мачкат, разбираш ли? От самото ти раждане те мачкат. Притискат те, потискат те, натискат те в калта. Като неумолима гравитация. Не ти позволяват да се изправиш дори. Не ти позволяват да вървиш дори. А ти искаш да летиш. Искаш да летиш, но въздухът е гъст, лепкав, тежък, студен. Те те мачкат, братле. От самото начало. Те те контролират, те те оковават със своите правила. Те ти казват как да говориш, какво да говориш, какво да правиш, те ти казват дори какво да мислиш, братле. Те те смазват, пречупват те. Те искат да те контролират – всеки твой поглед, всяко твое действие, всяка твоя дума, всяка твоя мисъл. Те не искат да бъдеш различен. Те не искат да бъдеш силен, не искат да питаш, да знаеш, да можеш, да искаш. Ето ти си на пет и те ти казват: Не ходи там, не пипай това, не говори така, така не се прави, яж си закуската, мий си ръцете, не питай това, не, не, не. Ето че ти си на седем и те те затварят в прашните, задушни стаи и там всички седят мълчаливо, седят по определен начин, на определени места, вие всички гледате, вие всички слушате, вие всички учите. Какво точно? Само това, което те искат да знаете. Само това и нито буква, нито цифра повече. Само каквото те ти кажат, братле. А краката ти копнеят да тичат, а очите ти жадуват небе, а ръцете ти искат да докосват, а езикът ти иска да опитва, дробовете ти са жадни за аромат на трева, на дъжд, на сняг, на бяло, на чисто, на свежо. А гуменките ти са криле, а раните са прозорци към зрелостта, а всяко нервно окончание по връхчетата на пръстите ти е пътека към нов неизследван свят. Но ето че ти си в стаята, прахта искри на слънцето, стъклата са мътни и мислите ти като мухи се удрят в стъклата с отчаяно упорство, и думите са като птици в клетка, и думите са като изстрел в пухена възглавница, като обесени, като разпънати са думите, думите, сухи и кухи в устата ти, защото и думите са по правила, защото и за думите има норми и очаквания, защото думите се произнасят само при разрешение и по команда. Затова думите се трупат в тебе, като лавина се трупат, трупат се като мътни, студени води и ето че язовирната стена на съзнанието ти стене, стене и ще се пропука, ще се пропука, защото думите не могат да се вържат, не могат да се зазидат, да се погребат, думите те изгарят, думите те убиват отвътре, думите преливат, пробиват, кипят. Всички онези недоволни, гневни неодобрителни, свободни, различни, неразбираеми, абсурдни, нетипични, забранени, отречени, перверзни, смели, объркани, питащи, любовни, срамежливи, съжаляващи, обвиняващи, саморазрушителни думи. Думите напират в тебе, изпълват те като живителни сокове в пролетно семе, напират в тебе, за да те разкъсат, за да поникнеш от себе си. И ти копнееш за мига, в който мисълта ти ще полети, ще излети от кутията на черепа ти, свободна, безкрайна, неограничена от разбиранията и неразбирането, от предпазливото послушание, предразсъдъците, логиката, ще препусне по плажа като необязден кон, като вятър, изтръгнал се от своята котва, като водните воали на вълните. И ти копнееш за мига, в който любовта ти ще полети, ще излети от клетката на гръдния ти кош, от затвора си от ребра, съдове, тъкани и клетки. Копнееш за деня, в който любовта ти ще се втурне като босо дете по плажа, ще се разпръсне като сини мъниста на скъсана гривна, ще се разпръснат атомите ù, свободни. И тя вече няма да има нужда от думи, от обещания и клетви, от жестове и доказване, от извинения и обяснения. Ти мечтаеш за свободата, братле, но свобода няма. И ти пак мечтаеш за нея, представяш си я чиста като роса, топла като камъни в летния следобед, захарна като зряла круша, горчива като черен шоколад, кисела като неузряло грозде, вятърна, ефирна, въздушна. Но нея я няма, братле. Няма я. Има само правила, точки, заповеди, идеали, модели, матрици, въжета. Въжетата, братле, те излизат от пръстите ти, от китките, от лактите, от глезените, от колената ти. Виждаш ли въжетата? Някой дърпа въжетата, някой друг дърпа въжетата. Те дърпат въжетата.

- Кои те? – питам аз.

- Те. Те. Всички – отвръща той и ме поглежда многозначително. В очите му светят сини пламъци.

Тръсва цигарата си и завалява дъжд от искри, разтапящи се в хладния вечерен въздух. Дръпва си. Ръката му трепери леко.

- Всички – прошепва той замислено, гледайки през мен – Всички.

Той е Асен. Асен Зарев. На 18. Косата му е зряло есенно жито на вятъра, очите му са небесно-графитени, зениците му са черни въглени. Той има най-бързите крака, най-леката походка, най-високия ръст, най-тежката ръка, най-плътния глас, най-звънкия смях. И няма нито едно момче в целия град, което да не мечтае да има неговия поглед, неговите вени, неговите стъпки, да говори с неговите думи, да тича и плува като него, дори да държи цигарата като него.

Аз съм на 15. Матей се казвам, Гълъба ми викат. Прекалено рано израсъл, хърбав, износващ старите дрехи на брат си, тъмен и мълчалив.

Тя е Елица. На 17. Пролетно-пеперудено очарование с керемидено-махагонова коса. Първата любов на цяло поколение момчета. Свежа, слънчева, пулсираща, горяща, жива. С прасковена кожа и с устни като малини. С дъх на борова гора. С очи на котка, с походка на сърна. Хипнотична, мечтателна, нежна. Господ я е целунал, когато я е създавал. По лявата буза. Поне така казват за трапчинките.

Ето че и сега, пет години по-късно, аз си спомням всеки отенък на слънцето по косите ù, всяка бръчица около очите ù, когато се засмееше, всяка полувидима синя река на вените ù, прозираща през ефирната белота на кожата ù. И сега си спомням ноктите ù, боядисани в различен цвят да потропват по масата. Спомням си отблясъците на обеците ù и сребърната верижка, криволичеща като змия по извивките на шията ù. Спомням си мекия мъх на косъмчетатa по врата ù. Спомням си звука на смеха ù, сякаш го чувам сега. Спомням си пръстите на краката ù, покрити с пясък, тактуващи някаква песен. Спомням си полъха на пoходката ù, аромата на парфюма ù, дрънченето на гривните ù. Спомням си движението, с което прибира немирните кичури коса зад ушите си, всяка извивка на стегнатото ù тяло под роклята на цветя. Спомням си я сякаш и сега е пред мен, устните ù, леко разтворени, веждите ù, закачливо повдигнати, косата ù, разпиляна, смехът ù, болезнено заразителен, очите ù, врата към тайната градина. Елица. Елица. Елица. Една тръпка преминава надолу по гръбнака ми, гъделичкаща натиска клавишите на сетивата ми, ускорява ударите на сърцето ми, затъмнява погледа ми и избива в пот по дланите ми.

Ние всички бяхме влюбени в нея. Всеки един от нас по свой собствен начин. Някои безумно, други не толкова. Някои искаха да я закрилят, други да я променят, трети да я разберат, четвърти да я владеят, едни искаха да им завиждат за нея, други да я любят. А някои просто копнееха за нея по силата на времето, на луната, на кръвта, пулсираща в младежките им вени. Ние всички бяхме влюбени в нея. Всеки един от нас ù бе предлагал сърцето си, душата си, любовта си, тялото и устните си, времето, думите, силите си. И макар да ни бе отхвърлила, всички до един, а може би именно заради това, ние всички бяхме нейни до мозъка на костите си. И всички ние в безумството и наивността си вярвахме, че може да бъде наша. Докато отказваше на всички, аз знаех, че всичко ще бъде наред и цялата тълпа от дъвчещи дъвка, плюещи, псуващи, каращи колела, надбягващи се с ожулени колена, усмихнати, свиркащи си, пеещи момчета ще бъде по-щастлива, по-летно-панаирно-лунатично-фанатично-фантастично щастлива от всякога. Но през цялото това време в съзнанието ми, под няколко пласта самозаблуждения е стояло грижливо заровено неотменимото знание, че нашата русалка някой ден ще се влюби.

Началото на юли. Слънцето, голямо като портокал, заплашва всеки миг да се търкулне зад хоризонта, розово-червени пожари се разгарят над водата, където небето и морето се докосват. Но скалите се още топли и окъпани в светлина. Ние лежим, до нас лежат изпити две бутилки ром. Цигарите са изпушени, темите за разговор – изчерпани, и кръвта лениво пъпли в замаяните ни тела. Усмивката не иска да слезе от устните ми, безсмислена, отнесена, доволна. Играем на „Какво ако...”

- Какво ако можехте да заминете някъде? – пита Митко. Той лежи по гръб и дъвче клечка. Ние всички знаем, че братът на Митко е в Испания и той все говори за мургави боси танцьорки и тореадори.

Представям си червено-черните им рокли, червения плащ, парата от ноздрите на бика, топлина, мухи, бели ризи, страстна мелодия и потропване на кастанети. Отговаряме един по един.

- Какво ако можехте да бъдете животно? Риба или птица? – гласът на Асен е топъл и закачлив.

Надпреварваме се да спорим. Асен иска да е птица. Елица – риба. Представям си, че съм риба. Дълбоководна, сляпа, полупрозрачна и леко светеща риба. Тихо е. Бавно изплувам от тъмните води на мислите си. Ред е на Елица.

Гласът й прозвучава някак сухо, сякаш няма слюнка в устата й:

- Какво ако сега скоча от тези скали? Кой от вас би скочил след мен?

Тишина. Сякаш след изстрел. Сякаш думите й са разсекли въздуха с нож. Пияна е, казвам си. Но не си вярвам. Целият алкохол мистериозно изчезва от кръвта ми, може би издишан с дъха ми, може би разтворен в потта ми. „Аз, аз, аз” – крещят мислите ми, резки, диви, влюбени. „Аз, аз, аз” – тупти сърцето ми, любов вместо кръв тече в него. Устните ми не казват нищо. Защото мислите ми са луди, разядени от мисълта за нея, мисълта за нея е като бурен – все я изтръгвам и все пониква отново в черната пръст на ума ми, корените ù са дълбоки, жадни, хищни. Защото е като тумор в сърцето ми, клетките ù се делят неконтрулируемо, завладяват всички мои тъкани, органи, системи, завладели са и сърцето ми. Мислите ми лъжат. Сърцето ми лъже. Устните ми – не. Как бих могъл после да я целуна с тия устни? Тишината натежава. Устните ни мълчат. Очите ù търсят. Изпълва ме разочарование. Любовта ми не е това, което мислех, че е. Аз не съм този, който мислех, че съм. И все пак всичко е наред, ако ничии устни не проговорят, ако ничии устни не изрекат думичката, не я изрекат смело, ясно, отчетливо, искрено. Всичко е наред.

- Аз – долита гласът на Асен от много, много далеч.

Дванадесет чифта очи се впиват в него. Само едни устни се усмихват.

- Наистина ли? – прошепва тя

Чувствам се внезапно смазан под силата на неговия глас, на неговия поглед. И се питам как така, как така, по дяволите, на никого не му хрумна дори за миг, никой дори не допусна, че Асен би могъл да е влюбен в нея. Сякаш той беше някакъв свръхчовек, запазен от зелените лъчи на нейния поглед, от огъня на косите ù. Сякаш той нямаше право да бъде разкъсван от съмнения, страсти, желания.

- Наистина – отговаря той

И тя скача. Светът спира да се върти, ветровете се завъртат шеметно около оста си, лавата изригва разгневена от недрата на Земята, вълните се втурват в яростен залп към гърдите на скалите, всичко се тресе, гърми, разтича и целият свят потъва в бездънното черно на очите ù. Думите секват на устните ми, мислите замлъкват в главата ми, кръвта застива в кръвоносните ми съдове, дъхът отказва да изпълни белите ми дробове.

Той се хвърля от ръба още преди стъпалата ù да са докоснали водата. Плясък и още един – тихите аплодисменти на морето. Някой разтреперан поглежда от ръба:

- Добре са, добре са. Нищо им няма. Махат – и после помахва вдървено и сякаш на забавен каданс.

Всички въздъхват с облекчение. Въздъхвам и аз, но си мисля, мисля си, как ще свърши нещо, което започва така?

Мълчаливо ги наблюдаваме как плуват до брега. На брега той обгръща с ръка кръста й и впива устни в устните ù.

Това можех да съм аз, мисли си всеки един. Но ние знаем, че това е лъжа. Ще се питаме, какво ако... Какво ако се бях обадил, какво ако бях скочил, щеше ли тя да бъде моя? Но всички знаем, че не бихме могли, не бихме могли, а Асен можа. И от това боли.

По-късно размишлявах над тази случка. Първоначално сметнах, че просто тя беше пияна, а той достатъчно смел. После се замислих... дали пък тя не го каза заради него, дали тя не очакваше той да каже това, което никой от нас не би могъл, дали не се молеше той да го каже, дали не беше вече безвъзвратно влюбена в него? И той я направи своя. Безапелационно. Направи я своя по начин, който никой не можеше да оспори. Никой не можеше да завижда, да ревнува, да се сърди.

Няколко дни по-късно той ми сподели, че я е обичал дълго и мълчаливо още месеци преди това. Но се страхувал да ù го признае. В този ден аз си простих. И той се страхуваше. Просто страхът и любовта му бяха поставени на везни и тогава, на скалите любовта му беше натежала повече. Може би защото любовта му беше много голяма, може би защото страхът му беше малък. А може би и двете.

Двамата бяха като река и планина – много време и много болка докато единият намери път до сърцето на другия. Несъвместими като сняг и топли шепи, като бръснач и вени, като плач и смях, като удар и милувка. Болезнено, безкрайно и безнадеждно несъвместими. Очукваха се като камъни, горяха се като разтопено желязо, търсеха се като трохички по пътека, търсеха пътя един към друг в тъмното. Той се разбиваше като вълни в брега ù, откъсваше парче от нея всеки път, когато я прегърнеше. Тя гореше като жив огън в ръцете му, гореше го отвътре все повече и повече. Тънка беше нишката, която свързваше сърцата им, като нишката, която спира хвърчилото в неговия полет, толкова тънка, че не се виждаше, но толкова здрава, че когато тя се откъсна, разкъса сърцето му.

Елица идва при мен. Плакала е, значи е свирила на пиано.Тя плаче само когато свири. Сяда до мен. Поглежда ме. Усещам, че иска да ми каже нещо и чакам.

- Мислиш ли че той ме обича?

Мълча малко. Не защото не съм сигурен в отговора, а защото съм изненадан от въпроса.

- Ти обичаш ли го?

Тя кимва. Кимва веднъж и после още веднъж, и още веднъж.

- Да. Мисля, че да. Да.

Паля цигара. Предлагам ù. Отказва.

- Първият път, когато с Асен правихме любов – казва тя и замълчава за миг, сякаш притеснена, че говори за това с мен, но продължава – когато правихме любов и аз бях с червената рокля, онази с копчетата отгоре до долу, сещаш ли се?

Сещам се. С тригълно деколте, дълга до коленете, с десет малки червени копчета.

- Отворих вратата. Той влезе. Затвори след себе си и скъса всички копчета. Всичките до едно. Още ги чувам пук, пук, пук и после как се търкалят по пода.

Представям си ги. Кръгли червени копчета, танцуват шеметния си валс по пода, пъхат се под леглото, между завивките, скачат по пианото, по масата, троп, троп като дъжд по покрива.

- Събуждам се на сутринта, а той седи на ръба на леглото и ми шие копчетата. „Що за човек си ти”, казвам му, „не можеш ли да разкопчаваш копчета?”, а той: „Не, но мога да ги шия.” Той все ми къса копчетата и аз все си мисля, не, не копчетата, мисълта за себе си пришива, пришива я с бели, сини и червени конци в мислите ми, като копче пришива към мене мисълта за себе си и аз, аз не мога да спра да мисля за него, той е с мене всеки миг, навсякъде, мисълта за погледа му, за докосването му, аромата му, ръцете му, тялото му, думите му, пришита е в мене и аз не мога, не мога да я откъсна, не се опитвам дори, не искам дори.

- Той те обича. – казвам и си тръгвам, влачейки крака в прахта.

Сълзите напират в очите, в носа, в гърлото ми. В съзнанието ми се въртят червени копчета.

Няколко вечери по-късно сме се събрали пак на скалите. Гори огън, искрите се издигат над него, завъртат се във въздуха и изчезват. Димът изглежда светъл на фона на черното небе, отражението на луната се поклаща в спокойното море и ние седим, заслушани в шепота на вълните и съчките. Играем на отгатване.

- Трите неща, които ще ми липсват, когато умра – казва Елица.

В момента, в който казва въпроса, осъзнава, че не биваше, но вече е малко късно за това. Ние всички започваме да отгатваме, избягвайки най-очевидния отговор, никой от нас няма сила да го произнесе.

- П-п-п-пианото – казва Ники (той заеква).

Тя кимва.

- Усещането на студената морска вода по кожата ти сутрин – казвам. Ние всички знаем, че тя обича да се къпе сутрин.

Момчетата ми се смеят.

- Ти пък, Гълъб...

- Не, защо? Интересно. Не се бях замисляла. Но не, не мисля, че ще ми липсва. Не мисля, че дори ще си го спомням. Но е хубаво.

Продължаваме с предположения като лимонада, дъвка, морето, слънцето. По някое време някой се сеща за Волфганг, котката ù. Тя потвърждава.

Остава само едно нещо и то е очевидно. Но никой не иска да произнесе името на Асен, не иска да чуе отговора ù, не иска дори да мисли за това. Предположенията продължават.

- Асен Зарев? – разнася се гласът на Асен, малко рязък и много сериозен.

- Да – казва тя и се усмихва.

Малко неловка тишина. Тя целува Асен, той отвръща на целувката ù малко сковано и отива да изпуши една на ръба.

Отивам и сядам при него. Нямам цигари. Той подава мълчаливо една без да го моля. Паля. Вдишвам блажено. Мълчим малко.

- Беше шибан въпрос, братле – викам му – тя разбра още като го зададе, ама нямаше какво да направи.

Той мълчи. Продължавам.

- Всички ги беше страх, че ще се каже твойто име.

Той се засмива тихо. По-скоро издишва шумно на пресекулки през ноздрите си.

- Всички знаехме, че ти ще си третото нещо – казвам и го поглеждам.

Само огънчето на цигарата ми и белите му зъби светят в тъмното, когато се усмихва леко:

- Знаеш ли кое е смешното, Гълъб, аз не знаех. До последно се страхувах, че няма да съм аз.

Сега разбирам. Той се страхуваше да не я изгуби. Всяка секунда на всяка минута на всеки час. Нещо в него тиктакаше, приближавайки го към края. И всеки поглед, всяко докосване, всяка дума бяха още една песъчинка в пясъчния часовник на времето им заедно. Тя никога не е била на никого от нас. И ние не се страхувахме. Но Асен се страхуваше, страхуваше се, че ще дойде мигът и тя няма да е негова. И този миг дойде много по-скоро, отколкото който и да е от нас е очаквал.

Сутринта на 9 август тя се удави. Асен искаше да влезе във водата, но аз го спрях. С цялата си сила, гняв, мъка и любов го спрях. Беше късно.

После си спомних какво говореха за него. Дядо му се удавил. Баща му – също. Казваха, че имало проклятие. Било му писано да умре в морето. По един или друг начин в онзи ден това се сбъдна.

Извадиха я скоро след това. Докато спасителят я носеше във водата, аз наблюдавах косата ù как танцува с вълните като някакво странно червено водорасло, като пипала на октопод, като червена капка кръв, разтваряща се във водата. Линейката още не бе дошла, затова я положиха на пясъка. Морето сякаш беше отмило всеки цвят от нея. Прасковеното на кожата ù сега бе по-бяло от мрамор, устните ù – сини, и косите ù вече не грееха както преди. Тя цялата приличаше на едно морско създание, принадлежащо на един друг свят, като русалка, захвърлена на брега от прилива. Морето никога не биваше да ни я връща, мислех си, трябваше да я вземе при себе си и ние никога нямаше да я видим такава мъгливо-снежна, сиво-синьо-бяла, и ние щяхме да вярваме, че тя е жива, че се е превърнала в риба.

Той пада на колене до нея, прегръща я и започва да плаче съвсем мълчаливо. Само гърбът му потреперва леко.

Срещнах го отново пет години по-късно. От вестника, за който работех, ме пратиха да му взема интервю. Това беше и първият път, в който се върнах в града – скоро след инцидента се преместихме. Пътувах обратно с влака и мислите подскачаха в главата ми. Когато стъпих на плажа сякаш отново бях на 15. Продавачката в близкото кафе ми съобщи, че господин Зарев рисувал на стария кей, но не разговарял с никакви репортери, особено когато рисува. Нещо обаче ми подсказваше, че ще направи изключение за мен.

Той веднага ме позна. Само каза „Гълъб” и ме прегърна. Никой от доста време не ме бе наричал така. Той си бе все същия, само дето косата му беше по-къса, а очите му – по-дълбоки.

Не му зададох нито един от грижливо подготвените въпроси за картините му, за предстоящата изложба. Дали е влюбен също не го питах, сърце не ми даде. Просто седяхме и си говорехме за всичко, сякаш вчера се бяхме разделили.

Казах му, че пиша. И аз не знам защо му го казах, на никого не бях го казвал.

- А пишеш ли за нас, за мен, за теб, за момчетата, за лятото, морето, за... – за момент помислих, че няма да може да произнесе името ù – за Елица – довърши той и „Елица” отекна така меко и нежно в устата му.

- Не – поклатих глава.

- А би трябвало, би трябвало.

Чак когато си тръгвах, разбрах защо бях дошъл тук. Защото имаше нещо, което трябваше да му кажа:

- Съжалявам. Ако имаше поне някакъв шанс тя да е жива, бих те пуснал. Но трябваше да те спра, трябваше. Не можеше да я спасиш. – гласът ми трепереше, ръцете – също

Една черта се вряза в челото му. Той прекара ръка през косите си:

- Не исках да я спася. Исках да умра.

04.02.09