Беше красив слънчев ден, макар лятото да отстъпваше бавно мястото си на есента. Аз седях пред прозореца, гледах навън и си мислех за бъдещето, когато вратата на стаята ми се отвори с трясък.

      -  Защо седиш без работа, Лили? Майка ми се грижи за теб, а ти така ли ù се отплащаш?! Как може да си толкова неблагодарна! – разбира се, всеки познава поне един такъв човек в живота си, в превод -  неприятен, зъл и егоистичен. Да, всеки познава поне един такъв, но аз живея с него. Защото Клара ми е братовчедка... - Защо ме гледаш така?! - продължи да вика тя - Отивай бързо в кухнята! Чака те много, много работа!

-        Добре, Клара, отивам. – казах  примирено аз и тя  излезе от стаята. После свирнах тихо с уста и пред мен се появи Шишко. Зарових пръсти в козината му и той залая радостно. – О, мили Шишко, добре че си ти, защото си нямам друг толкова добър приятел, с който да споделям и радостни, и трудни моменти.

      Щом напрегръщах  Шишко, отидох в кухнята. Наистина, много работа ме чакаше. Измих чиниите, сготвих и почистих пода.

       -   Ех, колко ли хубаво ще е, ако зарадвам леля Луси! Нека почистя още по-добре! – казах си. Речено-сторено. Прерових шкафа  и  намерих един препарат. С него напоих парцал и започнах да търкам пода. Той сякаш се полира. Перфектно! Искаше ми се да видя лицето на леля, когато се върне. Колко ли щеше да се зарадва!

        Влязох в килера, който впрочем ползвах за своя стая.  Умората си каза думата и веднага щом си легнах  и затворих очи, съм заспала. Когато се събудих, вече беше следобед.

       -   О, след пет минути леля се връща! Ще остана тук, а щом тя види моето сътворение, дано дойде и ме поздрави! – почаках малко и накрая чух как вратата се отваря. Чух и стъпките на леля. – Ето, сега ще остави покупките в кухнята... Влиза вътре! – но изведнъж се чу силен шум, сякаш нещо падна.

    -  Лили! Ела бързо! Ау, боли!! Ела!!!  - изпищя гласът ù.  Аз набързо притичах в кухнята и какво да видя – леля, паднала на земята, хванала крака си и страдаща от непоносима болка.

       -  Лельо, добре ли си? Какво стана!

       -  Хлъзнах се на пода и сега сигурно кракът ми е счупен. – от другата стая се чуха стъпки, които продължиха по коридора и стигнаха до кухнята, когато тъкмо се опитвах да я вдигна.

          -  Какво стана, мамо?

         -  Паднах на пода и си счупих крака, Клара. Ела, помогни ми да се изправя, че Лили е неспособна на това. – каза леля Луси. Клара ми помогна и най-накрая изправихме леля на крака.

           -  Ах,  майко, виновна е Лили. Тя изчисти пода. О, виж, сигурно е използвала това! – Клара повдигна шишенцето с препарата за чистене. – На етикета му пишеше "Препарат за полиране на паркет".

          -  Истина ли е? Това ли е препаратът, с който почисти пода, Лили? Не знаеше ли, че с това се полира, а не се чисти? – аз кимнах в знак на съгласие. - О, глупаво същество! Защо майка ти ми остави такъв товар на главата? Ти си нещо ужасно! Защо поне малко не приличаш на родителите си? – тези думи много ме наскърбиха. – Отивай в стаята си! –  извика тя. Послушах я. Отидох в стаята си и се тръшнах с бурен плач на леглото.

      Беше 22 часа. Пострадалата ми леля и нейната дъщеря бяха още в болницата. Аз лежах неподвижно: „Защо, мамо, защо си отиде? Защо ме  изостави! Сега, каквото и да правя, е грешно!” - мислех си тъжно. След това съм заспала.

       На сутринта се събудих. Леко се завъртях в леглото. Но то беше толкова твърдо! Отворих очи и се огледах. Това не беше моята стая. Аз бях навън! Щом погледнах на другата страна, видях странно същество. То бе зелено, но в същото време неземно красиво. Приличаше на жена, но имаше нещо магично в нея.

         -   Коя, или по-точно, какво си ти? А аз къде се намирам?  Снощи си бях удома!!!

        -    Аз съм Аби, а ти си в страната на децата. ­ - каза съществото с нежен и топъл глас.

          -   Моля? Страната на децата?

           -  Ще ти обясня, но първо си направи един студен душ. Ела в моя дом! – Доверих се на Аби, защото нямаше какво друго да направя. Отидох в дома й, изкъпах се и се облякох. Сякаш този душ ми повлия добре. Вече не бях толкова притеснена и чак сега забелязах колко красив е домът ù. Имаше огромни полилеи,  удобни дивани и много стаи.

           -   Е, вече ще ми кажеш ли как се озовах тук?

           -   Първо ще ти направя топъл чай. Какъв искаш – ягодов, бананов или любимият ми – бонбонен? – сякаш това, което изрече бе напълно нормално.

         -    Бонбонен, моля! – казах аз със възхищение.

           Щом Аби отиде да ми прави чай,  аз видях нещо много интересно. На прозореца кацна едно врабче. Но не какво да е, а розово. То се размърда и ме погледна. Тъкмо щом се запитах дали може да бъде във всички цветове на дъгата, то стана напълно шарено. Разскача се на всички страни и излетя.

-        Ето го и чаят! – чудноватото момиче пусна чашата на земята.

-        Но защо я пусна! – изплаших се аз, да не би да се счупи.

-        Гледай, гледай! – малката чашка за момент постоя неподвижно, а после показа крачетата си и тръгна към мен.

-        Но това е невъзможно! Сигурно сънувам!

-        Няма невъзможни неща, Лили. И между другото, няма как да сънуваш. Сигурна съм, знаеш за това, че ако сънуваш, не може да го знаеш. – усмихна се Аби.

-        Не винаги е така. На мен ми се е случвало... – каза едно тънко гласче до краката ми.

-        Ш-Шишко! Ти, ти си тук и говориш като нас?! – прекъснах го аз,  меко казано, ужасена ! – Счуло ли ми се е, или е реалност?

-        Как да не е реалност? Ето виж – вече мога да изразявам мнения и чувства чрез силата на словото. – освен, че говореше, кучето ми беше и  умно. - Е, нали щеше да ни разказваш нещо? – обърна се то към Аби.

-         О, да! Първо се извинявам, че не се представих напълно! Името ми е Аби Джоунс и съм на единадесет години! – с весела усмивка каза тя.

-        Как така си на единадесет години? Та ти изглеждаш на поне 20! Аз съм на единадесет!

-        Щом казва, значи е така! Доколкото разбрах, Аби искаше да каже нещо, Лили, не смяташ ли, че е невъзпитано да прекъсваш хората? – каза Шишко.

-        Моля те, не ми прави забележки! Не мога да възприема всичко това наведнъж, Шишко!

-        Моля, Шишко ли ме нарече?Помислих, че щом разбереш, че съм цивилизовано и интелигентно същество, ще ми дадеш присъщото име!

-        Нека разговаряте за това по-късно! – колкото се може по-учтиво за тази ситуация ни прекъсна Аби. - И аз допреди живях в страната на хората. Един ден се бях ядосала на мама и си пожелах да живея другаде и самостоятелно, без да ми се карат родители и да се мъча с досадни задължения. Тогава Елза е забелязала мечтата ми и ето, осъществила я е – аз съм в страната на децата!

-         Но аз не съм желала да идвам тук!

-        Да, но подсъзнанието ти го е искало! Единственото важно сега е – искаш ли да се върнеш в света на хората?

-        Ако искам, ще мога ли да се върна?

-        Не съм сигурна, защото никой досега, който е бил тук, не е искал да се върне. Единствената възможност е Елза. Тя може да обмисли всичко.

-        Елза ли? А коя е тя?

-        Елза е принцесата в страната на децата. Тя е с много странен характер. В момента е на 17 години и е най-голямата тук. Другите, щом навършат 13, си тръгват. Тя е главнокомандваща и трябва всички да ù се подчиняват.

-        А децата, които си тръгват? Какво става с тях? Как продължават живота си, след като не са учили?

-        Никой не знае... Но най-важното е да стигнем до Лактоландия. Там живее принцесата.

-        А нали ми беше казала, че Елза осъществява мечтите за идване тук?

-        Да.

-        Ами преди да се появи тя, кой е водил тук деца?

-        Не знам. Аз дойдох тук, когато Елза вече царуваше.

-        Лили, искаш ли да отидем при Елза още утре?

-        Да, разбира се. – отговорих аз, като се прозях.

-         О, вече е късно. Леле, колко бързо минава времето! Нека си лягаме!

-        Но аз нямам пижама.

-        Пижама ли? Лесно ще ти намеря. Нека ти покажа какво имам предвид. -  Аби отиде в другата стая и после се върна с една тетрадка и молив. – Представи си някаква пижама, каквато искаш да имаш! – каза тя. Аз си представих една розова нощница от коприна с красиви дантелени ръкави. Тогава на тетрадката се появи същата нощница, нарисувана много реалистична. Когато това се случи, Аби бръкна в един шкаф и извади сребърна пръчка. Погледна към нощницата, насочи пръчката към мен и ето – бях облечена с нея!

-        Но как стана това?!  - попитах аз изумена. – Откъде имаш това? Да не би да си магьосница?

-        Не, това го има във всеки дом. В супермаркета го продават за долар. Ако не ти се спи, си направи още дрехи. Всеки ден може да си облечена с нещо различно! – аз бях много развълнувана да чуя тези думи. – Добре дошла в света на мечтите, скъпа Лили! А сега ще си лягам. Лека нощ!

      Веднага заспах, а на сутринта, без да се бавя, започнах да правя нови дрехи. О, колко красиви бяха те! Този нов за мен свят ме изпълваше с жизненост и бях станала много по-радостна от преди. Чудех се дали да не остана!

-        Добро утро, Лили! – Аби тъкмо влезе в стаята. Тя бе приготвена за излизане.

-        За къде си се приготвила?

-        Нали искаш да идем при Елза?

-        Знаеш ли какво? – казах аз на Аби. – Защо пък да не остана тук за още ден-два? Искам да се порадвам на Страната на децата, а после веднага ще тръгнем към Лактоландия.

-        Добре. Надявах се да постъпиш точно така. Приготви се за чудесно изживяване, моя скъпа приятелко! – каза Аби въодушевено и излезе от стаята.

-        Добре, нека се облека! – замахнах с пръчицата и ето - бях с най-страхотните дрехи!

-        Много си хубава! – каза кучето ми.

-        Мерси, Шишко, тоест...

-        Нищо, ще остана с това име, защото няма как да свикна с друго. – каза той.

-        А ти къде беше досега?

-        Ами спях. Още от вчера следобед.

-        Може би трябва да те нарека Поспаланко. Един момент! Една идея ме озари!

-        Каква, Лили?

-        Мога да направя дрехи и за теб!

-        Не, благодаря! Нямам нужда. – каза той леко стреснат.

-         Добре!

-        Ей, хайде по-бързо! Не се ли вълнувате? – отвори  шумно вратата Аби.

-        Да, как да не се. Хайде да тръгваме!

-        Но вие не сте закусвали! Елате в кухнята! – ние тръгнахме след нея. – Какво ще пиете? – попита тя - Имам мляко с мрънкало .

-        Мляко с мрънкало ли? Имаш предвид мляко с какао? – изненадах се аз.

-        Не, имам предвид това, което казах, а то беше „мляко с мрънкало”.

-        Какво е това? – попита учуден Шишко.

-        Това е обикновено мляко с вещество, което може да говори, точно като нас. То се нарича мрънкало. Но да знаете, че ако ще ви заболи главата от него,  няма да правя, защото ще падне голямо мрънкане. Ако искате, ще видите какво значи това наистина.

-        Да, направи ни! – казах аз.

-        Да, направи!- помоли и Шишко.

-        А какво ще ядете?

-        Филийка с хайвер за мен, а за Шишко кучешка храна.

-        Нямам нищо такова, но най-добре вземете онази табла, ето там!

-        Какво да правим с нея?

-        Кажете й какво искате да ядете!

-        Не се подигравай с нас!  – разсърди се Шишко.

-        Искам филийка с хайвер и кучешка храна! – казах обаче аз на таблата и мигновено всичко, което бях пожелала, се появи върху нея.

-        Уау! – възкликна кучето ми.

-        Еха! – възкликнах и аз.

-        Ето го и млякото с мрънкало. – Аби постави две чаши на масата и те мигновено започнаха да говорят.

-        Оу, колко ми е топло! – каза едната чаша.

-        Да, защо трябва винаги да ни претоплят? Пийте ни хладни,  така също сме вкусни! – оплакваше се другата. – Но защо ли трябва да ни пият? Защо ли Елза поробва всички ни...

-        Най-добре да ви направя нещо друго! – каза изведнъж Аби и разля бързо млякото с мрънкало в мивката. – Най-добре да ви направя бонбонен чай, нали?

-        Но защо не остави мрънкалото да се доизкаже? – попитах аз – Май имаше нещо предвид за Елза.

-        О, тези мрънкала дрънкат само глупости! Нека не ви натоварвам с подобни неща! – заовърта тя.

       Щом се нахранихме, отидохме в града. Всичко беше толкова красиво! Имаше къщи във всякакви форми – от нормална къщурка с керемиден покрив, до постройки във формата на близалка, котка, чашка...

-        Колко красиво е тук! – възкликнах аз.

-        Да прекрасно е. – с тъжен глас каза Аби.

-        Какво ти има? – загрижен я попита Шишко. – Виждаше се, че нещо с нея не е наред.

-        Нищо, добре съм. – отговори тя.

-        Аби, защо днес не ни покажеш чудатостите? – попитах аз.

-        С удоволствие!

       Този град беше меко казано чуден. Имаше деца, които вървяха във въздуха, а други на земята  се придвижваха на ръце. Аз не знаех защо, но тук-там се мяркаха и по-големи деца, може би на 14, които бяха облечени в дрипи и чистеха. Попитах Аби какви са те, но тя не ми отговори.

 Напоследък Аби ставаше все по-странна. Жизнеността и добрината сякаш изчезнаха от нея. Щом я питахме нещо, или пък се шегувахме, тя не отговаряше и гледаше намусено.

-        Лили, защо Аби е такава?

-        Не знам, Шишко. От сутринта, щом нещото в млякото проговори, тя стана различна... – говорихме си настрани от Аби ние.  После и тя дойде при нас.

-        Деца, влезте ето там! Това е медиум-кълбо. Казва всичко, което попиташ за бъдещето. Аз няма да влизам. – зад една врата се чуваше шум. Щом отворихме, сияйна светлина освети лицата ни.

-        Добре дошли, Лили и Шишко! Знаех си, че ще дойдете скоро. Но Аби направи голяма грешка. Скоро тя и Елза ще си изпатят. – каза медиум-кълбото, но изведнъж светлината му притъмня и то угасна.

-        Да разкажем ли за думите му на Аби? – попита Шишко.

-        Не, няма. Ще кажем само, че кълбото е угаснало още щом сме попитали дали ще си тръгнем от тук. Мисля, че има нещо гнило и трябва да не разговаряме с нея за това, за да не „си изпатим”. Всичко ще стане ясно с времето.

       Но веднага щом излязохме от стаята, кълбото отново светна. Зад нас имаше кабинка, от която се чуваше какво казва то и от където при неизправност можеше да го спират и пускат.  От там излезе и самата Аби.

-        О, добре че го спрях! Имаше едно пламъче на екрана в кабината, което значи, че кълбото можеше да избухне всеки момент. Хайде, да се махаме от тук!

-        Да, тази топка е развалена. Говореше пълни небивалици. А и не успяхме да разберем какво има предвид. Говореше май за Елза... – каза Шишко  и ме побутна по крака със своята лапичка.

-        Да, не се разбра. Жалко... – аз и Шишко казахме това на Аби, за да прикрием, че знаем, че има нещо нередно. Така тя щеше да ни остави и да не мисли, че сме заплаха за нея. Но от сега нататък трябваше да внимаваме, особено щом отидем при Елза. – А сега къде отиваме? – попитах аз.

-        В двореца на сладкото. Тук може да се яде всичко – стените на двореца, тавана, прозорците и така нататък. Сладко, нали?

-        Да, да, много сладко... – опитваше се да се прави на щастлив Шишко.

Отидохме в двореца и ядохме много вкусотии, но осъзнах, че нищо не би ми се осладило повече от това да хапна гозбите на леля. Толкова беше започнал да ми липсва нашият свят! Но трябваше да разберем какво има между Елза и Аби. Щом разгледахме всичко, отидох и помолих Аби още на сутринта да тръгнем към двореца на Елза.

-        Добре! Колкото по-скоро, толкова по-хубаво! –отговори тя.

        Нощта за мен беше безсънна. Мислех си: „Защо точно на мен се случва това? Та аз съм една малка частичка от почти осем милиарда човека на тази земя! Искам само да имах любяща майка и грижовен баща, като половината деца на този свят! Защо трябваше тази катастрофа да ми ги отнеме? Защо другият шофьор, въпреки че бе виновен, не беше осъден!? Защо животът е тъй несправедлив...”

-        Лили, искам своето легълце и лампата със звездички, която гледам преди да заспя! Искам да се дразня от държанието на Клара към теб и да дъвча обувките ù за наказание! – каза Шишко тъжен.

-        И аз, миличък, но има два варианта: или да намерим начин да си тръгнем оттук, или да се обезкуражим и да останем да гладуваме докато умрем (това го  казах несериозно).

-        Ще намерим начин! – силно извика Шишко, като думите му прокънтяха из къщата. Тогава той скочи в леглото, а аз се направих на заспала. В този момент Аби влезе в стаята, уплашена от силния звук.

-        Деца, вие ли изкрещяхте? – попита тя, но ние не отговорихме, като се правехме на дълбоко заспали. Тогава тя дойде към леглото ми и започна да гали косата ми. – Толкова съжалявам, че трябва да направя това, Лили! Ти си толкова достойна за мястото ù, но ако не го направя, Елза ще ме убие! – слушах я какво ми говори и се чудих дали да ù отвърна, или не. Скоро Аби излезе от стаята. Тя не искаше да ни стори зло, каквото и да беше то.

-        Какво ли значи това, Лили? – попита Шишко с влажни очички, каквито са на повечето кучета.

-        Не знам, но трябва да й кажем, че сме наясно, че има нещо нередно. Как ще се спасим сами, щом не знаем нищо за тази страна?  Но сякаш пък някой тук знае...

-        Добре, ще ви кажа! – отвори вратата Аби, която явно ни беше подслушвала и започна да говори. – Има древно предсказание, намерено на каменна плоча в една наша пещера. То гласи, че тук ще има принцеса, която ще е прекалено строга с всички жителите на страната, но ще дойде момиченце от света на хората, което ще я замести и всички ще я заобичат. Плочата бе разделена на две. Ние имаме само първата част, а другата никой не е намерил. Въпреки това Елза иска да те унищожи, за да не си ù пречка, защото на плочата пише също:

„Момиченцето ще бъде тъй добро,

че с добрината си би убило всяко зло.

Но чакайте, тя тук не ще иска да бъде,

дали би пожелала принцесата да пропъди?”.

-        Наистина ли? – попитах аз.

-        Да, защо да те лъжа, щом мога да си навлека гнева на принцесата?

-        И какво ще правим сега?..

-        Ще трябва да последваме съдбата. Елза може и да те върне в дома ти. Но не съм сигурна...

       На следващия ден потеглихме. Пътят беше през пустинята Плискомлечка. Там  имаше само мляко и не се ожадняваше така лесно, но все пак водата си беше друго нещо. За жалост, тя скоро свърши.  Все пак стигнахме в Лактоландия бързо и успяхме да намерим за пиене хладка водица.

          Градът беше заобиколен от голяма карамелена стена. Карамелът в началото не беше лепкав, но чухме от едно момиче, че който се катерел нагоре, за да я прескочи, залепвал. Така лесно спирали влизането на лоши деца, които чупят всичко. На вратата като пазачи стояли две кръгли близалки с тънки крачета и ръчички. Те пускали всички деца, вдъхващи доверие.

        Зад оградата се издигаше големият дворец на Елза. Ние се приближихме до вратата и тя се отвори, без да почукаме. Тогава от вътре ни заслепи светлина. Това бяха плочките, направени от  бял шоколад. Щом погледнахме към тавана пък, сякаш падна тъмна нощ, заради черния шоколад.   Вратата се отвори и отвътре се показаха две големи момичета, може би на по 15 години. Те бяха облечени в дрипи. Тъга личеше по лицата им.

-        Какво желаете, деца? О, здравей, Аби! Липсваше ни! Ех, какви хубави дрехи ти е дала Елза! Или си ползвала пръчицата за дрехи?  За жалост, ние нямаме възможност за такива... О, да, влезте, Елза ви очаква. – задминахме тези странни момичета. Защо ли бяха облечени така?

       Влязохме в една огромна стая, пълна догоре със сладолед. От него бяха направени шкафовете, столовете, диваните, масите и още много други неща, които в нормалния свят са изработени от дърво, или пластмаса. Чухме един писклив глас. Но той ми беше познат! И изведнъж пред мен се появи Клара, братовчедка ми от плът и кръв, но облечена в красива сладоледена рокля. Тя извика:

-        Гледай ти, моята обична братовчедка! Как се озова тук? Добре де, явно дясната ми ръка, Аби, те е довела. И добре е направила. Роби, хванете я веднага!

        Болеше ме. Бях завързана с ментово въже по заповед на „Елза”, тоест Клара, която явно бе успяла да излъже всички. Стоях в някакво подземие, но то не беше магическо като всичко друго там. Беше студено и влажно.

-        Идвай, мила братовчедке! – появи се пред мен отново Клара. - Мисля да те разкарам оттук. -  тя блъсна вратата по обичайния за нея начин, хвана ме за ръката и ме поведе нанякъде. – Нали знаеш какво е затвор? О, да, ти си голяма! – извика тя с истеричен смях. – Е, аз ще те заведа в... малко по-различен затвор. Това е преходно измерение. Няма как да преминеш от едно измерение в друго просто така. Това го знаят всички схватливи хора. Е, както от град до град има села, така и от измерение до измерение има преходни светове. Там почти винаги е празно. Знаеш, че съм принцеса, а всички кралски особи имат ключове за тях. Аз ще те заключа в някое и с времето глада ще те застигне, както и жаждата.

-        Защо го правиш? – простенах аз.

-        Защото ми е забавно! – отвърна тя с подигравателен смях.

        Клара, тоест Елза, тоест... Клара ме заведе в някаква стая. Там имаше машина със навита спирала в нея. Бутна ме вътре и аз веднага разбрах, че това е черна дупка. Знаех, че Стивън Хокинг е имал теза за черните дупки, която казвала, че те ускоряват времето. Е, той е грешал -  движехме се бавно с Клара. И накрая тя ме бутна в една вдлъбнатина, врътна ключа и така останах затворена вътре. Наоколо се носеше миризма на храна и всякакви напитки, но всъщност нямаше нищо. След известно време почти започнах да полудявам от глад - всичко ми приличаше на храна и  накрая съм припаднала...

-        Лили! Миличка!

-        Ааааа! Не, Клара, не ме мъчи повече! – извиках аз изплашена.

-        Но, кога съм те мъчила, Лили? – дочух гласа на Клара.

-        Какво има, момичета?  -  беше леля Луси.

-        Лельо! Какво става тук? Аби! Шишко!..

-        Коя е Аби? Е, май много дълго спа, миличка. Ние искаме само да ти кажем чао преди да тръгнем. Дългото гостуване при майка ти и баща ти приключи. Дано скоро пак се видим. На Клара ще ù бъде много мъчно за теб...

-        Мама и татко!!! – изкрещях аз.

      Хукнах към хола. Там седяха красива жена със зелени очи и червеникава коса и висок мъж. Това бяха мама и татко.

-        Всичко е било сън!!! Аз съм сънувала! – Завтекох се бързо към мама и се хвърлих в прегръдките ù.

-        О, миличка, разкажи! Какво сънува?

        Разказах на всички съня си. Дори леля и братовчедка ми си изпуснаха автобуса, за да го чуят. Впрочем, Клара е много мила. Бях забравила за чистосърдечността ù. Е, казах на всички за въображаемото си приключение в страната на децата и за това как съм разбрала, че семейството е най-важното нещо.

       Скоро дойде вечерта. Приготвих се за сън и се усмихвах щастливо на спомена за изминалия ден. Но тъкмо когато си легнах и положих глава на възглавницата, се случи нещо странно.  От легълцето на Шишко се чу тихо в тъмнината: „Лека нощ, Лили! Опа...”