Л О Р А

Тя беше най-красивото момиче в квартала и в училище. Беше просто хубавица и навсякъде правеше впечатление. Но не само с красотата си, а и с маниерите, движенията - много финни и изискани. Получаваше голямо внимание от мъжете, жените. Не беше надута, а напротив: беше толкова любезна и мила, направо очарователна. И тези и качесва още повече синхронизираха с почти ангелската й красота - естествено руса коса, малко под раменете, чуплива и винаги приятно сресана в неангажираща прическа или пусната свободно. Очите и бяха с цвят на лешник - нежно кафяви и много топли. От тях искреше доброта и като те погледнеха тези очи, сякаш целият свят ти се усмихваше и те зареждаха с такава положителна енергия, че започваш автоматически, без причина да се чувстваш щаслив. Носът й бе малък, добре оформен. Усните меки и женствени. Не беше много висока - 165, но краката й бяха дълги и изкусителни.И точно те разваляха ангелският образ на това момиче, жена, богиня или каквато беше там, на това очарователно, добро, умно и любезно същество. И когато се срещнеш с толкова положителни качества събрани в един човек, имаш чувството, че не принадлежи на този свят, в който хората с всеки изминат ден ставаха по-зли, по-безскрупулни и жестоки.

Лора живееше с майка си и баща си в малка къщичка, на няколко пресечки от нашият новопостроен блок. Семейството й не разполагаше с много пари, но тя винаги беше добре облечена и спретната. Майка й беше шивачка и й шиеше постоянно нови тоалети с ефтини, но ефектни платове и естествено, модерни за времето си. Плетеше и разни жилетчици, шапки и шалове. Тя не работеше, само на частно шиеше или плетеше на комшийки, приятелки, а понякога и на разни дами от аристокрацията. Баща й ходеше по разни командировки и не се задържаше много у тях. Така и не разбрах с какво точно се занимаваше.

С Лора учехме в едно училище, но бяхме в различни класове. Познавахме се, но не бяхме приятелки. Тя като че ли нямаше приятелки. Повечето от момичетата в квартала или в училище и завиждаха за красотата, за ума, за лекотата, с която завързваше запознаства с противоположният пол. Дори се ядосваха на милото й държание към всичко и към всички. А една малка част от момичетата, в която се причислява и моя милост, я възприемаха не като нормално, обикновено момиче, а като богиня, благоволила да слезе на земята и да сподели с хората част от красотата и добротата си. За това ми беше трудно да общувам с нея. А и смятах, че тя ме намира за безинтересна и твърде банална.

Но един ден се срещнахме с Лора в кварталната хлебарница. Заговорихме се и от дума на дума се разбра, че тя има рожден ден след няколко дни. Ала явно това събитие, толкова важно в живота на подрастващата девойка, която бърза да навлезе в света на големите, в света на жените и т.н, не я радваше особено и то защото нямало кой да покани на празника си.

- Не искам пак само с мама да го празнуваме. Не казвам, че ми е лошо с нея, но ще ставам на 18 и всички на тази възраст го празнуват с приятелите си. А аз нямам приятели... - промълви тъжно тя. - Да, познават ме много хора, но никой не ми е близък, нямам си своя компания, като теб например... - и замълча.

Аз се почувствах някак неудобно, това неочаквано признание направо ме тушира. Лора стоеше пред мен, а лешниковите й очи бяха насълзени. Изведнъж образа на богинята, граден от мен, от самата нея, се разпиля на хиляди парченца и пред мен застана едно обикновено и съвсем нормално момиче, което беше самотно и искаше връсници за приятели, искаше шумни весели компании, с които да празнува, да ходи на кино или на дискотеки.

- Ами знаеш ли какво... Другата седмица ли каза, че ти е рожденият ден... - обмислях на глас една внезапно споходила ме идея.

- Да на 17-ти.

- Супер! Знаеш ли какво? Едно от момчетата в компанията - Владо, не знам дали го знаеш, та той има рожден ден на 16-ти. Пада се събота и сме намислили да ходим в Тримона. А след 12 часа, ще стане 17-ти и ще може и твоят рожден ден да обележим. Искаш ли?!?

- Не знам, дали ще е удобно така да се натреса. Все пак...

- Я стига глупости, ще е супер... е първо ще питам компанията, но мисля, че няма да имат нищо против. С повече хора е по-весело... Хубаво ще се наредят нещата... на 16-ти и 17-ти, хе-хе - започнах да кроя планове аз. - Добре че ми каза, ще имаме време да ги доизмислим.

- Ами, благодаря ти. Малко ще ми е неудобно, защото не ви познавам добре, но все от някъде трябва да се започне, нали?!? - усмивката отново се появи на перфектното й лице. - Ще кажа на мама да ми ушие нещо ново за случая. - Тя се зарадва толкова истински и по детински, че аз се чувствах почти горда със себе си. Само оставаше да уредя нещата с приятелите и дано не реагират неодобрително, което не ми се вярваше, но знае ли човек...

- Ако искаш, ти кажи на вашите, аз ще кажа на компанията и утре в осем да се чакаме пред киното. Хем ще се уговорим, хем ще гледаме нещо.

Така се разделихме. Аз бях толкова объркана от това, което се случи но и същевремено поласкана, че най-желаното момиче, нашата богиня реши да сподели точно с мен проблема си, точно с мен. Може би й вдъхвах доверие, може би изглеждах истинска. Не знам. Но аз дори си нямах представа, че и боговете се чувстват понякога самотни. А може би те бяха по-самотни от нас хората. Не само, защото са на високо, но защото, за да се обърнеш към Бог трябва да имаш основателна причина. Или ние поне така си мислихме... Докато един ден самите те не решат да ни потърсят...

Така започна приятелството ми с Лора. Тя намери в мое лице един истински и доверен приятел, а аз открих че "богинята" е едно съвсем нормално момиче, почти като нас, което си има своите страхове, своите проблеми и наивни мечти. Компанията също много я хареса, защото като я опознаеш страха от божественото изчезва и се влюбваш в добротата и нежността на душата й. Мистерията малко или много се разбулва (може би съжелявам понякога за това) и се доближаваш до една истинска Лора - от плът и кръв. Но вълшебството на цялото й същество никога не изчезна. Поне в онези млади и наивни времена.

Поредните рождените дни, минаха много весело и непринудено. От тогава Лора стана част от компанията и моята най-лична, най-добра приятелка...

Завършихме гимназията и всеки пое в различна посока. Едни ги чакаше казарма, други - университет, трети - работа... Компанията започна по-рядко и в по-намален състав да се събира.

Аз лично се запътих към Свищов да уча " Счетоводство и Контрол". Рядко се прибирах в Пловдив. Но винаги като си ходех се срещахме с Лора и на дълго и на широко си разказвахме преживелиците. Но през последната ми година в университета колкото и пъти да се приберях при нашите и да разпитвах за Лора никой нищо незнаеше конкретно. Малката къщичка беше съборена и на нейно място строяха нов жилищен блок. Лора и майка й бяха се преместили да живеят другаде. Баща й ги беше напуснал. Явно по време на командировките се е бил срещал с някаква стара любов. И това беше всичко.Исках толкова много да се видя с Лора, но тя не бе оставила никакви координати.Хем ми тежеше, хем се ядосвах. Това ли беше приятелството ни?!?Така ли щеше да свърши?!? Нали уж си споделяхме всичко и нямахме тайни, а изведнъж моята богиня пак беше решила да се върне на престола си и да се качи във висините. Беше решила да изчезне и да стане недостъпна и недосегаема.

......................................

20 години по-късно.

Вече бях щасливо омъжена, с 2 деца - момиче и момче, на 15 и 12 години. Работех в една фирма в центъра на града. С мъжът ми си бяхме купили четиристаен апартамент в Тракия. Не харесвах много района. Беше още незаселен и неугледен през онова време. Но сега вече става все по-хубав и приветлив квартал. Пълен с много млади, семейни, а и несемейни двойки, с деца и без деца. Интересен квартал, с много модерни заведения, ресторанти и магазини.

Често ходя в Каршиака, на гости при майка и татко. И точно на едно такова гостуване, на връщане към къщи обичам да се разходя пеша до спираката на маршрутката до Тракия, станах свидетел на следната сценка:

- Казах да си тръгваме - със заповеднически тон говори жена на предполагаема средна възраст, но на видима изглеждаше много по-стара, повяхнала и някак изморена от живота. Долових почти истерия в гласа й, което привлече вниманието ми. Затова забавих ход и с нескрито любопитство се загледах в жената и детето до нея.

Още на пръв поглед се виждаше, че детето не е "добре": беше болно - май синдром на Даун се наричаше заболяването. Нещо генетично беше и визията просто не можеш да я сбъркаш с никое друго подобно заболяване.

- Но аз искам да си поиграя още мамо - каза детето.

- Стига толкова, да не си малък, че все по парковете и градинките ще висим да си играеш - истерията в гласа на жената се увеличаваше. - Виж вече си голям мъж, почти на 18 си, а се държиш като бебе.

- Не мамо, малък съм, аз съм на 5 годинки. Хайде нека се пусна по пързалката още 1 път.

- Стига вече станахме за смях... Омръзна ми от теб, писна ми, мразя те, мразя те... Колко време ще трябва да го търпя, Господи?!? Не можеш дори сам да се къпеш, трябва да те обличам и постоянно да съм с теб... Защо не те оставих в някой дом... Махай се от мен, мразя те... - гняв и сълзи изригваха от лицето на жената. Тя изглеждаше почти като побъркана, говореше си сама или на детето, не знам. В един момент погледна към мен и започна да ми крещи:

- Вие пък какво гледате, какво искате от мен... Какво?!?... Знаете ли, че можех да имам целият свят. Целият свят беше в краката ми... Аз бях най-красивата, най-добрата, най-всичко... И какво от това... Вижте ме, вижте... На какво приличам, и какво имам... Ей това изчадие адово... - тогава тя се сети за момчето до нея и му зашлеви такъв жесток шамар, че то политна настрани и почти падна на земята. Тя повтори и го събори в една кална локва. И момчето се разплака от болка, от унижение, а жената от яд, от мъка, от омраза към детето й, към света, към самата нея.

Тогава момчето през сълзи попита:

- Мамо, какво ти е маменце? Защо правиш това с Гого? Аз те обичам, мамичко! Няма да те ядосвам повече, няма да се пързалям, ще си ходим вкъщи, ще ходим където искаш, мамо. Само не ме бии, Гого не обича бой. Той обича сладолед, той обича мама, най-хубавата мама има той... - и при споменаването думата "мама" на лицето на порасналото момче грейна най-широката, най-истинската и най-щасливата усмивка.

Жената като че ли излезе от някакъв транс, спусна се към нарането си и окаляно дете, целуна го по бузките, по челцето. Разплака се от умиление, този път. Погали го по рошавата глава и му помогна да стане.

- Хайде, миличкото ми, да си вървим в къщи. Ще се изкъпем, мама ще му направи топло мляко със шоколад, ще купи от любимите ти бисквити, ще гледаме някое детско филмче и ще забравим за случилото се. Мама също обича Гого, най-много Гого обича...

И тогава я познах. Трябваше ми доста време да се сетя. Но това беше Тя - Лора. Моята богиня, моята приятелка. Живота много я беше променил - и физически и душевно. Беше се отнесъл неблагосклонно към нея. Кошницата с подаръците беше заменена с едно трудно изпитание. Изпитание на духа, на волята, на добротата й. Но въпреки трудностите, препядствията, някъде дълбоко в нея беше останала да живее добротата, която със зъби и нокти си проправяше път и успяваше да стигне до реалният свят.

Зачудих се дали да й се обадя... Глупаво щеше да е, да не го сторя... Все пак някога бяхме приятелки... А "приятел в нужда се познава". А тя имаше нужда от такъв в този момент. Не знам дали би приела подкрепата и помощта ми, но реших да рискувам:

- Лора?!? Това ти ли си? Не ме ли позна аз съм Лили. Помниш ли, живеехме в един квартал преди, приятелки бяхме, компанията - Мария, Владо, Тони, помниш ли?!?

Да това беше моята Лора. Тя се усмихна. Радваше се да ме види. Но имаше някакво неудобство от вида й, от остаряла й красота, от положението в което се намира... Но се усмихна пак и каза:

- Лилинце, мила... как изобщо ме позна. Виж ме на нищо не приличам. Толкова ме е срам. Но се радвам да те видя, приятелко.

Аз се спуснах да я прегърна. Просълзих се. Толкова години бяха минали. Толкова много се бяхме променили и двете, но е толкова хубаво да срещнеш стар и обичан приятел. Тя отвърна на прегъдката ми и после ме запозна със сина си.

- Това е Георги, синът ми. Но на галено му казвам Гого, а и той предпочита това обръщение... Той... - и се задуши в сълзи.

- Спокойно, мила, разбирам. Но знаеш ли - тези деца са специални, те обичат повече, истински са повече, може би защото не порастват, а си остават деца... Помниш ли, като нас - наивни, искренни и глупави. И какво спечелихме като бързахме да пораснем. Разбрахме че света е пълен с лоши и зависливи хора, а живота е несправедлив...

Тя ме покани у тях. Аз приех и се обадих у дома, че ще закъснея.

Погрижи се за сина си, после направи кафе и седнахме в малката, тясна кухничка да изпушим по една цигара.

Моята Лора - не предполагах, че живота се беше отнесъл толкова жестоко с нея. Баща й окончателно ги напуснал, за да заживее с някаква по-млада и атрактивна жена. Тъй като майка й нямала пари да й плаща за образование, я научила да шие, за да може да изкарва поне малко пари. Заедно с майка си Лора започнала да шие на разни дами и господа от аристокрацията. Определено те плащали по-добре и така успявали да заделят част от парите. Лора мечтаела да стане актриса. Така се запознала с бъдещият си съпруг. Той бил по-възрастен от нея с 15 години, продуцент, на който му били препоръчани двете жени, да ушият тоалетите за предстоящата му театрална постановка. Още щом видял Лора се влюбил в нея. Поставил си за цел да спечели младото и красиво момиче. Което не било трудно, все пак едно момиче на 20 години е твърде наивно и пълно с мечти. Цветя, шоколади, разходки по реката, скъпи ресторанти и обещанията за луксозен живот били предостатъчни за завъртят главата на която и да било млада госпожица.

- Но ти не си ми казала нищо за това, когато се събирахме да пием кафе у вас?! - малко сърдито вметнах аз.

- Знам мила, но ме беше и срам, и страх... а и не знаех какво ще се получи. Исках да ти кажа, след като получа годежен пърстен... Но тогава събориха къщата, платиха на мама част от нея и се преместихме на село при баба. Аз не бях хич щаслива от това. Затова много скоро се преместих при Сашо, така се казваше мъжът ми, и се оженихме не след дълго. Вярвай ми: по-щаслива не съм се чувствала. Той свали целият свят в караката ми. Даваше ми все главни и хубави роли. Имахме турнета във Венеция, Париж.Представяш ли си?! Изрусих се, слагах си изкуствени мигли, винаги се червях с ярко червено червило и се обличах с най-модните и скъпи дрехи. Трябваше да си отивам с мъжа ми. Той беше много стилен мъж и знаеше какво иска от живота. Тогава искаше мен... и славата и богатството. И докато отговарях на условията му - да съм винаги красива, усмихната и лъчезарна. Добре, но после... когато забременях и започнах да дебелея, усетих някаква промяна в него. Започна да закъснява, да се върща миришещ на алкохол и дамски парфюм. Спря да ми дава роли. Аз се стараех да съм красива, но явно той вече ме виждаше в друга светлина - явно не искаше да съм майка, а той баща. Искаше да живее без ангажименти и сериозни отношения. Явно съм била някакво моментно увлечение, някаква страст, която като е задоволил и вече е непотребна, и не след дълго ме напусна. Даде ми развод без проблеми и оттогава не съм чувала нищо за него. Май в чужбина се е установил.

Така родих детето си сама. Добре, че беше мама. Отидох на село при нея. Сашо ми беше оставил апартамент, но не исках да живея в него и да си спомням за него. След време докторите ми казаха, че Георги страда от генетично заболяване, има синдром на Даун. А това значи много физически, умствени и психически увреждания. Но аз реших, че няма да си изоставя детето, както татко остави мен, както Сашо стори това. Всички ме съветваха да го дам за отглеждане в някой дом, където ще получава специализирани грижи и пр. Но аз не исках и да чуя. Мама ме подкрепи и много ми помагаше в отглеждането му. Но 5 години след раждането на Гого, тя се разболя от рак и почина. И така Гого стана най-близкият ми човек. Той имаше нужда от мен и аз от него.

Понякога съжалявам, явно не съм толкова силна и добра, за каквато всички ме въприемаха. Сега съм една остараля, изнервена бивша артиска, с дете, което никога няма да порасне и да бъде истински пълноценно в този живот. И ми тежи, тежи. Важното е, че е пълноценен за мен... Ти го видя колко е мил и добричък, но само си страда от това. Подиграват му се. На мен също. Опитвам се да не обръщам внимание, но има моменти, в които не издаржам...иска ми се да умра...И си мисля, че ако бях направила аборт щях да имам и мъжа си и детето ми нямаше да е такова... Но... явно така ми е било писано... - Лора отново избухна в сълзи. Не смеех да я прекъсна, нека си поплаче, ще й олекне и после ще има смелост и сила да продължи напред...

Скоро се били приместили отново да живеят в Пловдив. Но тук хората били по-лоши и се отнасяли още по-зле със сина й и нея.Било я срам да се обади на познати и приятели, защото щяли да й се присмеят.

- Добре, че ти ми се обади и ме позна, защото дори и да те бях познала нямаше да имам тази смелост. О, мила Лили...

Така подновихме приятелството си. Аз нямах за какво да й се сърдя. Ходех й на гости. Тя идваше вкъщи. Гого свикна с мен и семейството ми и ни заобича истински, както само едно дете може да обича.

Скоро Лора събра смелост да върне част от загубената си красота и блясък. Това, че живота ти е труден не означава, че трябва да ходиш в дрипи и да показваш на хората, че си нещастен и тъжен.

Заведох я при моята фризьорка. Подстрига я, изруси вече потъмнелите и започнали да побеляват коси. За Коледа й подарих чантичка с гримове и един много стилен шал от един бутик на главната.

И малко, по малко Лора започна да се чувства щаслива, подкрепяна и обичана. Тя сияеше от красота и доброта. Отново стана онази Лора, с която се запознах преди 25 години. Онази богиня, благоволила да удостои с присъствието си човешкият род... Моята Лора.