Събудих се в тъмната и мрачна стая, сега обгърнат от някакво непознато досега чувство на пронизваща хладнина, която тръгна от петите и стигна по магистралата от вени чак до сърцето ми. „Аах“ - простенах аз и свих очи от зверската, кратка болка, която сви съществото ми за броени секунди. Отворих очи, огледах се наоколо, всичко беше толкова тихо и застинало във времето, сякаш безжизнено. Колко странно, за момент си помислих аз, хм.. като че ли съм в друга реалност, по навик се ощипах по лявата буза, за да се уверя, че не сънувам. После станах, отидох до дървения прозорец и погледнах през щорите – хората на улицата вървяха отново машинално във всички посоки, нормално беше много ранно утро, но сякаш нещо не беше същото. Погледнах будилника – беше едва 5:45 сутринта, но едно чувство започна да ме обладава, тъй както зъл дух душата на грешник. Не мога да опиша какво беше това усещане в душата ми, какъв бе този меланж от страх, тревога и смъртна нотка на спокойствие. Всичко това цареше сякаш и наоколо, във всяко кътче на стаята, всеки предмет беше напоен обилно с тази отрова – от рафта за книги до часовника на малкото нощно шкафче. Ледени тръпки преминаха като електрически заряд през мен и накара сърцето да забие още по-силно. Реших, че повече не мога да издържа в тази тъмна стая, където студенината отнемаше и последните атоми кислород от дробовете, карайки ми да се задушавам. Набързо навлякох дрехите от облегалката на стола, взех си якето, обух се и излязох. Исках нарочно днес да стигна по-рано в работата, за да мога хем да пия едно освежаващо капучино с охраната, хем и да споделя този лош сън с колегите като пристигнат. Спрях да изчакам светофара и за миг реших да се огледам – времето беше необичайно хладно за августовската жега на вече залязващото лято. Хората, които стояха до мен излъчваха онази същата студенина и празнина, която чувствах аз дълбоко в душата си. Реших да попитам човекът вдясно от мен колко ли е часа. Исках да видя изражението му, да съзра погледа му, само така имах реален шанс да разбера дали всичко е било просто лош сън. Извинете, колко е часа? – попитах оживено и с усмивка господина до мен. Това, което последва бе толкова странно и необяснимо, че събуди сериозно чувство на страх в душата ми. Човекът се обърна и повдигна главата си към мен, безизразното му лице смесено с празен и безчувствен поглед преряза като с нож цялата емоция и радост, която сега се мъчех да излъчвам. Това лице не беше вече на човек, а по-скоро беше прилично на онези машини, които се създават, за да имитират човешко поведение. Гледаше ме в продължение на минути, без изобщо да премигне, да се усмихне, намръщи или дори да проговори. След това погледна отново така механично към ръчния си часовник и отсече кратко, ясно и сухо – „шест и половина“. После се обърна отново така, механично към светофара и пресече улицата. От тази сцена не само ме побиха отново тръпки, но и изпаднах в нещо като транс, вече страхът се беше слял с болката, пустотата и тишината наоколо и ме накара да се вкаменя от тих ужас. Фактът, че колкото и да се озъртах наоколо и да взирам с лицата на другите не виждах нищо друго освен онази жестока пустош, душевната смърт, която сега беше превзела съществата на всички онези индивиди. Господи, аз... сънувам, това не се случва, просто всичко е кошмар, игра на моето извратено въображение. Изведнъж, улисан в онзи транс стигнах до офиса, надявах се че поне там всички и всичко ще е нормално, ще има живот в очите на останалите и ще се окаже, че всичко е било една скрита камера в ранната утрин. Само че това, което там видях ме накара да подкося крака и да свлека безпомощен и стенещ от ужас на асфалта. Точно до главния вход на сградата се беше извила километрична опашка от хора, които бяха запретнали ръкавите си на дясната си ръка и гледаха право напред. Около тях стояха униформени, очевидно полицаи, които гледаха все така студено и безизразно тълпата. Цялата тази армия сякаш  охраняваше всички тези хора от опашката. Погледът ми проследи центъра на тази сцена и забелязах че по средата имаше един човек в бяла престилка, очевидно лекар, който държеше в ръцете една спринцовка с тъмно зелена течност, която той инжектираше във вените на всеки един от опашката.. След минути всеки, който бе третиран от въпросната гнусна зелена течност изгубваше съзнание и припадаше на земята. Безмълвно биваше изнасян настрани, в едно кътче, което не можех да зърна и явно беше оставян там. Най-фрапиращото беше, че после същите онези, които бяха на опашката издаваха паническия си страх, крещяха, молеха се, плачеха и дори се гневяха, се  превръщаха в онова същото подобие на човешки същества с онзи леденостуден и лишен от емоции и душа поглед за броени минути. С лице студено, безизразно, стъпките – бавни, умерени и тихи те имаха вид на някакъв вид неживи същества, които населяваха единствено света на фантастиката. Зомбитата, така реших да ги наричам, изведнъж погледнаха към мен и с онази бавна стъпка тръгнаха право в моята посока. „Нее!“ - изкрещях аз и мигом се побягнах накъдето ми видят очите, лутайки се от улица на улица, докато не видях собствения си дом. Влязох, заключих вратата и тичешком се качих в стаята си. Паниката бе толкова силна в мен, че реших да се скрия за по-сигурно под леглото. След известно време почувствах за пръв път облекчение в сърцето и душата си и въздъхнах. След секунди обаче чух звук на счупване и хорски стъпки.. после видях една обувка с капки от зелената течност да стоят пред ръката ми. Не успях да осъзная какво се случваше вече, просто не можех да го повярвам. Нещо ме изтегли изпод леглото и ме бутна на стола до шкафчето. После една от десетките безизразни маймуни се приближи до мен и ми заговори с бавен, спокоен и равен тон, без никаква интонация или колебание, като компютърен глас: „Не се съпротивлявай, няма смисъл. Всичко ще приключи и ще хванем последните останали като теб, наричаме ги бегълци. Вие смятате, че ще избягате от системата, но всъщност грешите – скоро всички хора ще бъдат излекувани от болестта наречена душа, която поражда дефекти, които се наричат емоции и чувства. Именно заради тази отрова във вашето крехко и ранимо тяло бяхте готови да пожертвате всичко наоколо само и само за да задоволите краткото си съществуване тук на земята. Заради вас светът претърпя толкова много войни, разруха, нанесохте на природата и на извора на живот – водата непоправими щети, които не могат да се възстановят с години.. понеже не искахте да спрете нихилистичното ви самодоволство и да се замислите за миг, дали това бе нужно. Кому бе необходимо да изсичате толкова много дървета, да тровите световните водни запаси, да избивате безмилостно безброй животински видове и да смятате, че сте най-велики и значими на тази вселена. Затова бяхме изпратени ние, да ние, студените и безчувствени според вашите разбирания, същества. Ние трябва и ще спрем това ваше безумие, наречено човешка цивилизация, за да може планетата земя да продължи да съществува, въпреки раните, които и нанасяхте хилядолетия наред. Не се плаши от тази инжекция – това, което ще ти вкараме в тялото няма да те убие, даже напротив. Ще получиш нови очи, ново сърце, нов разум, който ще елиминира всичко лошо в теб, причинено ти от генетичната мутация, наречена душа. Ако откажеш да бъдеш третиран, ще се наложи да те елиминираме физически, нямаш право на никакъв избор.“ – след като завърши думите си още, преди да осмисля казаното ми дръпнаха дясната ръка насила, скъсаха ми ръкава и рязко забиха иглата право във вената. „Аааах!“ - простенах от болка и сълзи потекоха от лицето ми. След секунди всичко, което чувствах започна бавно и постепенно да се топи в мен, исках да ги намразя, но сякаш вече не можеш, целия този страх, примесен вече с гняв и съпротива изчезна за миг. Изведнъж сърцето ми спря за миг и изгубих съзнание.. „Нееее“ -  крещях силно аз, „..спрете, умолявам ви!“ Отворих очи и поех дълбоко въздух, след което се изкашлях дълбоко от уплаха. Огледах се наоколо и погледнах часовника до мен – беше към 10:30 сутринта, навън лъчите на лятната сутрин галеха вече лицето ми.  Всичко това бе просто един много лош сън, игра на собствените ми страхове и подозрения, натрупвани през годините, прекарани в преподаване технологията и спецификата на изкуствения интелект. Защото тази форма на съществуване всъщност има един огромен недостатък – няма душа в себе си. Какво ли би се случило, ако един ден някоя огромна и амбициозна корпорация реши да създаде „лекарство“ срещу човешката душевност, за да унищожи умишлено всички наши емоции, способността да мечтаем, да създаваме оригинална мисъл, да творим изкуство?? Не живеем ли в свят, където рационалността измества изобретателността и не се ли превръщаме индивидите в обикновени машини, които ще изгубят напълно своята човечност – способността си да чувстват и създават.. Превръщайки се постепенно в роби на новите технологии, не осъзнаваме как изведнъж ще се превърнем в едни най-обикновени машини, които ще бъдат програмирани единствено да създават пари на своите собственици, както и да се грижат за физическото си съществуване. Не, стига съм мислил такива апокалиптични сценарии – време е за нов ден!