Л О З Е Т О

                                             (чужд разказ)

Този разказ наистина не е мой. Колкото и странно да звучи, но аз нито съм го преживял, нито съм бил свидетел на описаното, нито дори съм чувал за такъв случай, дори  подобен сюжет никога не е преминавал през мислите ми. Сякаш ми беше разказан от някого, а не беше така. Разказът просто дойде отнякъде, без самият да знам откъде и как.

Дълго мислих дали въобще да почна да го пиша, още повече, че една селска история, случила се в средата на миналия век, няма да бъде интересна за съвременния читател, да не говорим за  младите хора. И при най-добро желание, голямата част от тях  трудно биха могли да разберат условията, при които са живели тогавашните селяни, техните представи за щастие, морал и чест, да почувстват приоритетите в стойностната им  система.

Но докато се двоумях, този странен случай започна да избледнява, в резултат на което започнаха да се появяват и неизбежните бели петна. Накрая все пак реших да опиша споменатата история без да изменям или допълвам каквото и да било, независимо че наличието на белите петна доведе до чувствително нарушаване на нейната цялост и художествени качества.

В интерес на истината, независимо от горните недостатъци, написах този „чужд разказ” най-вече заради селската ми жилка, която неразривно е свързана с цялото ми детство. Освен това, без да мога да си го обясня, имах странното чувство, че някъде е имало подобен случай. А може и  да е имало. Не знам.

Дончо Каменов се роди в едно типично тракийско село. След него се роди сестра му Яна. Навярно щеше да има и други братя и сестри, но баща му , както и дядо му бяха убити по време на Балканската война. Майка му не се ожени втори път.

В тези тежки години получаването на по-високо образование с много редки изключения оставаше само в мечтите на селските деца. Образованието на Дончо приключи със завършването на местното училище, което беше до четвърто отделение. Двете жени нито можеха да му осигурят издръжка за по-нататъшно образование, нито да се лишат от неговата подкрепа – макар и още малък той вече работеше на равна нога с тях.

 Дончо беше здраво и хубаво дете, а когато възмъжа стана истински красавец и момите къде тайно, къде явно, започнаха да въздишат по него, но сърцето му се разтуптяваше само когато видеше, или си помислеше за Станка - най-хубавата мома в селото. Беше едва на осемнайсет години когато се ожени за нея и то по взаимна любов. И тя като него беше оправна и много работлива. Роди му две деца – Росица и Камен. Накрая на бял свят се появи и „изтърсакът” Любен. С лишения и непосилен труд успяха да си построят хубава, според тогавашните представи, къща. Годините минаваха и заминаваха, но обичта им от младите години си остана.

Приликата на Росица с майка й беше поразителна и когато порасна, всички ергени в селото луднаха по нея. Вече караше осемнайсетата си година, когато Станка усети, че с дъщеря й става нещо и внимателно започва да я подпитва. Момичето, което още от малко споделяше всичко с майка си, й довери, че е влюбена в Тодор – едно сериозно момче от добро семейство, току що завърнало се от казармата, което напълно отговаряше на представите на родителите й за подходящия зет.

Един неделен в началото на ноември, когато кърската работа вече бе приключена, без да спазват традицията с изпращане на сватовници, родителите на Тодор пратиха малкия си син при Дончо да му предаде, че искат да говорят с него и жена му. Отговорът върнат по детето гласеше, че по всяко време са добре дошли, дори предложиха да се срещнат още вечерта на следващия ден.

Независимо, че и на двамата им беше ясен повода за този „неочакван разговор” той ги свари неподготвени. На другия ден Станка каза на Росица да лъсне и подреди голямата стая, а тя премете двора, прибра от простора простряното пране и се зае с приготвяне на гозбите. Сколасаха навреме. Привечер Станка изпрати Росица да се измие, а момчетата нахрани набързо в кухнята като обясни на Камен, че тази вечер ще дойдат гости и че те с брат си няма да присъстват.

Накрая, когато тя и мъжът й се  преоблякоха, Станка приготви най-новите, още необличани дрехи на Росица и отиде при нея в  „моминската” стая. Едва като се убеди, че всичко свързано с тоалета и прическата е наред, майката даде подробни „указания” на момичето и  „нареди”  да чака в стаята си. Когато „гостите”  пристигнаха, всичко беше готово и след неизбежните приветствия на крак, се  настаниха на масата. Остана само един свободен стол, но и пред него имаше чиния, прибори и чаша.

„Е, още веднъж добре сте ни дошли.”, каза Дончо и сипа от старата, предназначена само за специални случаи ракия в малките чашки, които Станка за първи път вадеше от долапа.

„Добре заварили.”, отговори Стоян, бащата на Тодор.

Дончо вдигна чашката си:

„Благорим, че решихте да ни погостувате. Наздраве!”

„И ние благодарим за радушния прием. Наздраве”, отговорих гостите.

Отпиха от ракията, хапнаха от сервираните туршии и след неизбежните в такива случаи встъпителни думи, Стоян премина директно на въпроса:

„Отдавна сме си харесали Росица за снаха. Това всъщност е  причината да дойдем тук и тримата и лично да поискаме вашето съгласие. Тодор вече изкара войниклъка и му е време да си създаде семейство.”

„Стъписани” от предложението,  Дончо и Станка, както беше прието, започнаха да обясняват, че тя още е малка, рано й е да бъде задомена и затова най-добре би било да се изчака. Родителите на Тодор обаче не искаха и да помислят за каквото и да е отлагане.

Накрая Стоян, уважаван в селото стопанин, прекъсна ненужния спор:

„Добре, преди да решим да отлагаме или не, нека попитаме какво мислят младите. В крайна сметка, те трябва да решат дали се искат и дали са готови да се оженят.”

„Съгласен съм. И без това никога не бих омъжил детето си за човек, който не й е по сърце, та ако ще да е принц.”, отговори примирително Дончо и се обърна към жена си:

„Станке, де се дяна Росица? Иди да я доведеш!”

Станка, без да изчака последните му думи, изчезна като невестулка. Само след минута, настъпи пълно мълчание. На вратата беше застанала Росица. Сякаш в осветената само от газената лампа стая, бе изгряло слънце. Всички впериха поглед в момичето и млъкнаха. Пред тях стоеше красива млада жена, с такова завладяващо излъчване, че никой не смееше да се обади.

„Добър вечер.”, каза Росица и леко се поклони пред „гостите.”

Самият Дончо не откъсваше поглед от очарователната си дъщеря. В очите му напираше издайническа влага, в която прозираха противоречиви чувства – искрена радост, че е отгледал такава прекрасна дъщеря и в същото време тъга, че тя вече е пораснала и скоро ще напусне неговия дом. Направи й знак да седне на свободния стол между него и Тодор и когато се посъвзе от обзелото го вълнение  каза:

„Дъще, познаваш и тримата ни гости. Те не са дошли тук случайно. Трябва да решим нещо, което зависи преди всичко от теб. Затова искам да отговориш ясно и точно - съгласна ли си да вземеш Тодор за мъж?”

Въпреки че въпросът беше зададен директно, без каквито и да било заобикалки, Росица успя да запази самообладание. Избилата по лицето й руменина я направи още по-красива. Без да се двоуми, тя погледна баща си в очите и уверено отговори:

„Да, тате. Съгласна съм. Аз обичам Тодор.”

Тогава Стоян се обърна към сина си:

„А ти, Тодоре, съгласен ли си да се ожениш за Росица?”

„Съгласен съм, тате. Обичам я и искам да стане моя жена.”, отговори като автомат Тодор, без да откъсва поглед от момичето.

 „Тогава...”, започна смутено Дончо, но Стоян го прекъсна:

„Тогава не остава нищо друго, освен да приемем, че младите вече са сгодени и да уговорим деня на сватбата.”

„Щом и двамата се искат... така да бъде.”, каза примирен Дончо и погледна към жена си.

Станка, която без нужда оправяше косите си, повтори:

„Така да бъде. Нека Бог да е с тях.”

Дончо поиска да каже още нещо, но гласът му се задави и само с жест подкани другите. Те го разбраха  и без да кажат дума изпиха останалата в чашите им ракия. Стоян се обърна към жена си:

„Е, булка, отваряй торбата.”

Без да чака втора покана, жена му взе оставената до нея везана торба. Подаде на мъжа си красиво изработена малка бъклица, след това стана и поднесе подаръци на домакините, започвайки от Дончо. Накрая, силно възбудена седна отново на мястото си и едва чуто промълви:

„Ох, камък ми падна от сърцето.”

Стоян отвори бъклицата и напълни чашите, включително и ракиените чашки  на „годениците”. Ръката му леко потрепваше, но лицето му преливаше от щастие. Стана, вдигна високо чашата си и тържествено подкани останалите:

„Да пием за нашата прекрасна бъдеща снаха и вашия бъдещ зет. Да бъдат здрави и щастливи и нека сполуката и любовта никога не ги напуснат. Да ни народят цяла сюрия здрави и красиви като тях внуци.”

„Амин, дай Боже.”, отговориха останалите и също станаха с чаши в ръка.

Чукнаха се, отпиха от ракията и още със сядането, възрастните започнаха да уточняват подробностите по предстоящата сватба. Единодушно, съобразявайки се с религиозните канони, приеха сватбеното тържество да бъде преди започването на коледните пости. До края на вечерята бяха уточнени всички подробности по сватбата.

Приготовленията започнаха още на следващия ден. Естествено, най-активни бяха бъдещите свати, мъжете пък се заеха с уточняването на пиенето и най-вече с осигуряването на оркестър, естествено, с  певица.

Направиха сватба за „чудо и приказ”.

Животът отново влезе в нормалния си коловоз, но само след година започна Втората световна война и всичко се промени. Голяма част от селяните, включително Дончо, Стоян и Тодор,  бяха мобилизирани.

Сега в семейството на Дончо „мъжът” се казваше Камен, независимо че още не беше навършил четиринайсет  години. Завърши прогимназия, но по-нататъшното му образование остана само в мечтите му. Любчо още беше малък и цялата тежест на изнурителната селска работа през следващите четири години падна върху плещите на Камен и майка му.

Войната завърши и демобилизацията започна. Пръв в селото се върна Дончо. Слънцето вече залязваше, когато слезе от спрелия на малката спирка влак. На гърдите му лъщяха три ордена.

Задъхан  от бързане и вълнение, Дончо спря пред вратнята на къщата, за да си поеме дъх. Отвори тихо и почти на пръсти влезе вътре. Жена му, която в момента простираше прането не го усети. Той остави дървения куфар и торбата, оправи дрехите си, почисти ордените с ръкава на дрехата си, приглади косата си и подвикна:

„Няма ли да се намери някой в тази къща, който да посрещне стопанина?”

Жена му се обърна и за миг застина на мястото си. След това хвърли легена на земята, изтича до мъжа си и поривисто го прегърна без да каже нищо. И на двамата им се искаше за зададат купища въпроси, но продължаваха да мълчат... прегърнати. Накрая Дончо попита:

„Къде са децата?”

„Камен всеки момент ще се върне от къра, а Любчо сигурно играе с децата на горната улица. Сега ще го пратя да извика кака си.”, отговори  Станка и тръгна да го търси.

Дончо набързо обиколи обора, плевнята, хамбара, дори надникна  в кочината. Преди да влезе в къщата, портата се отвори и той видя, че Камен вкарва колата в двора. Синът му погледна към къщата и видя баща си.

„Тате!”, извика той и след секунди застана пред него.

 Дончо просто не можеше да повярва на очите си. Момчето, което помнеше, вече си бе отишло завинаги. Пред него стоеше висок, широкоплещест, загорял от слънцето и закален от тежкия селски труд красив млад мъж.

„Камене...”, опита се да каже нещо, но гласът му се скъса, а от очите му за пръв път след детството му се отрониха сълзи.

„Тате...”, каза Камен, но и той не можа да продължи.

Баща и син се прегърнаха, без да се смущават от напиращите в очите им сълзи. Станка, която се беше върнала, подсмърчаше щастливо отстрани и бършеше очите си с края на забрадката си.

„Кака ей сега ще дойде.”, извика Любчо още щом влезе в двора и застана при баща си.

„Ей, че си пораснал!”, каза Дончо и го прегърна.

„Пораснал съм, я. Догодина вече ще уча в техникума.”, отговори детето и отиде да види защо се бави кака му.

Докато Дончо разпрягаше воловете, Камен затвори портата, свали инвентара и багажа от колата и почна да пълни коритото с вода от кладенеца. Напоиха животните и ги прибраха в обора.

„А къде са кравата и коня?”, попита Дончо.

„Кравата продадохме, но оставихме юницата. А коня го реквизираха.”

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на баща му. Дълбока бръчка проряза челото му, но той потупа сина си по рамото:

„Няма страшно сине. Войната е жестока не само на фронта. Важното е, че  сме живи и здрави. Все някак ще се оправим.”

„Така е, тате. Щом ти отново си при нас, няма страшно.”

До тях отново беше застанала Станка. В ръцете си държеше две ризи, пешкир и домашно приготвен сапун. Кротко и с възможно най-спокоен глас ги подкани:

„Елате да ви полея да се измиете.”

Тези обикновени думи като че ли придобиха магическа сила. И двамата съблякоха ризите си и с помощта на водата и сапуна измиха не само застиналата пот и полепналия по телата им прах, но сякаш изтриха насъбралата се през последните години мъка, дори и внезапно обзелата ги тъга по загубата на кравата и коня. Облякоха дадените им от Станка чисти ризи и тръгнаха към къщата точно когато вратата откъм улицата се отвори и през нея влязоха Росица, малчуган на около три-четири години и свекърва й, която носеше на ръце малко момченце.

Дончо понечи да попита чии са тези деца, но сватята го изпревари:

„Това са твоите внуци, Дончо. Голямото е Стоян, а малкото носи името ти.”

Нещо заседна в гърлото му, но очите му грейнаха от щастие. Срещата беше колкото сърдечна, толкова и трогателна.

„Разбрах, че Стоян и Тодор са живи и здрави и скоро ще се приберат в село.”, каза Дончо.

„И ние получихме хабер от тях и се надяваме до няколко дни да си дойдат.”, отговори Росица и отиде да помогне на майка си да подредят масата. След малко пристигна и брата на Тодор. Вечерята премина във въпроси и отговори.

Въпреки че си легнаха късно, още в ранни зори Станка, Дончо и Камен бяха на крак. Щом приключиха със закуската, Дончо каза на жена си:

„ Събуди Любчо и като закуси да изведе животните на паша, а ние с Камен ще  обиколим нивите.”

„От къде искаш да започнем?”, попита Камен.

„От Голямата нива.”, отговори баща му и стана от масата.

Станка ги изпрати до вратника и остана там докато двамата мъже завиха зад ъгъла на улицата.

Когато пристигнаха на нивата, очите на Дончо отново се замрежиха. Още по време на вечерята Камен му беше казал, че е била засята с жито, че реколтата  била добра и вече е прибрана в хамбара, нещо, в което сам се увери, но не знаеше, че и стърнишката вече е изорана.

Навлезе мълчаливо в угарта и спря. Нахлулите спомени го върнаха години назад. Спомняше си с най-дребни подробности как двамата със Станка обработваха тази нива, как прибираха реколтата, как на най-ниския клон на старата круша окачваха детска люлка, в която първо слагаха Росица, после Камен и накрая Любчо, как караше жена си да му пее любимите му песни, как... Гласът на Камен го извади от приятния унес:

„Тате, а с какво ще я засеем сега?”

„А ти как мислиш, сине?”, отговори с въпрос баща му.

„Ами... половината да я засеем с царевица, а другата половина със слънчоглед.”, отговори свенливо Камен, поласкан от въпроса му.

„Правилно!. Така и ще направим. Най-добре е една нива да не се засява всяка година с едно и също.”, отговори професионално Дончо и сърдечно потупа сина си по рамото.

Обиколиха и другите ниви и накрая Дончо каза:

„Остана само лозето. Много ми се искаше да започнем с него, но реших да го оставя за накрая.”

Тръгнаха към лозята, но за учудване на Камен, баща му вървеше бързо и някак нетърпеливо, без да говори. Дори не попита как е гроздето тази година. Личеше, че е напрегнат.

Когато пристигнаха, Дончо се спря и дълго не можеше да откъсне поглед от лозето. Спомените отново го върнаха назад. Спомняше си за непосилния труд при изкореняването на старото, вече непродуктивно лозе, с каква любов садяха новите лозички, как ги поливаха в началото, как редовно го прекопаваха и почистваха от плевели и камъни, как се радваха на първите гроздове...

След децата и жена си, Дончо най-много обичаше лозето. Грижеше се за него като че ли то беше невръстно дете, което не може без неговите всеотдайни грижи. Затова и беше напрегнат по пътя - страхуваше се да не би вместо отгледаното с толкова мерак и труд, образцово поддържано до заминаването му в армията лозе, да намери някакъв пущинак. Но това, което видя...

Всичко беше прекопано и подравнено. Нямаше и помен от плевели, а буците при прекопаването, явно, са били раздробени много ситно, което предпазваше подземната влага да бъде изсмукана от големите горещини и да се образуват неизбежните дълбоки пукнатини. Предстоеше гроздобера и лозите бяха отрупани с огромни кехлибарени гроздове.

Не издържа на обзелите го чувства, силно прегърна сина си – нещо, което, освен предния ден, не беше правил от детството му.

„Благодаря ти, сине. Това е най-големият подарък, който можеше да направиш на баща си.”

Посъвзел се  от тази толкова сърдечна прегръдка, Камен отговори:

„Знаем колко много обичаш това лозе, затова с мама, независимо от всичко, винаги намирахме време да го подрежем, прекопаем и пръскаме.”

Двамата влязоха в лозето и Дончо само дето не целуваше подред всяка лоза. За него времето бе спряло. Беше истински щастлив.

Годините минаваха, оставяйки след себе си коренни промени. В селото беше създадено ТКЗС (Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство). Ниви, работен добитък и инвентар бяха внесени в общото стопанство. За лично ползване останаха градините в дворовете и лозята. Дончо беше избран за бригадир на полевъдна бригада, а Камен след войниклъка постъпи в МТС (Моторно-тракторна станция) – в началото като тракторист, а после като началник на ремонтната работилница. Ожени се, но остана да живее при родителите си. Скоро на бял свят се появи още един Дончо.

Любчо завърши техникума и остана на работа в окръжния град. Ожени се по сметка за момиче от богато семейство. Месец преди да почине, бабата на жена му им прехвърли апартамент си в центъра на града. Новата снаха дойде в селото само веднъж и то за няколко часа.

След непрекъснати молби и натяквания от страна на Любен, накрая родителите му и Камен склониха да му дадат спестяванията си на заем за да си купи „Вартбург”. В село идваше много рядко, обикновено без да преспива, но преди тръгване не забравяше да напълни багажника на колата. Единственото, което бе забравил, това беше връщането на парите, които беше взел назаем. Държеше се надменно, по-скоро арогантно. Всичко това силно натъжаваше Дончо, но той все пак успяваше да се въздържа от по-остри реакции. Същото беше и при Камен. Единствено Станка престана да говори с него и при редките му идвания в село винаги си търсеше работа извън къщата.

Както и преди когато беше частник, Дончо продължаваше да работи с желание и в стопанството - без да се жали. Но преумората и напредналата му вече възраст си казаха думата. Една привечер го намериха  в безсъзнание пред вратника. Според селския лекар бил получил инфаркт. Докторът направи каквото беше по силите му и двамата с Камен го закараха в окръжната болница. Оживя, но вече не беше същия човек. Пратиха го в санаториум, но и това не му помогна. Прибра се в село, но положението му отново се влоши и пак постъпи в болницата. От якия , доскоро пращящ от здраве мъж, остана една развалина.

Независимо от уверенията на лекарите и на близките му, че всичко ще се оправи, Дончо разбираше, че краят вече е на прага. Затова помоли да го изпишат от болницата – просто искаше да умре вкъщи. Лекарите, разбирайки че повече не могат да му помогнат, уважиха молбата му и линейката го откара  в село. Беше сряда. В петък Дончо помоли жена си да приготви богата трапеза за обяд в неделя и да събере всички деца и внуци. Още докато говореше, тя не издържа и се разплака. Той я прегърна нежно и спокойно каза:

„Не плачи, Станке. Това е животът. Рано или късно, краят на всеки от нас е неизбежен. Е, моят вече е дошъл. Затова не ми отказвай да се простя приживе с най-близките си хора.”

В събота си легнаха рано, но и двамата не можеха да заспят. За кой ли път правеха равносметка на живота си. Спомняха си за тежкото детство, за училището, за времето когато се влюбиха, за бедната, но щастлива за тях сватба, за първите крачки и думи на децата им, за строежа на новата къща, за изнурителния селски труд, който никога не им дотегна... за всичко.

Станаха рано и с помощта на жена си, Дончо се изкъпа и преоблече. След това полегна да си почине. Росица дойде още сутринта. Остави в бюфета на кухнята донесената от нея тава с баклава и се присъедини към майка си и етърва си в приготовленията за обяда. Камен оправи животните, изми се, преоблече се и отиде  при баща си. По-късно към тях се присъедини и Тодор.

Жените застлаха двете съединени маси с нови покривки и ги отрупаха с туршии, мезета и напитки, а в пещта чакаше реда си огромна тава с печено прасенце. Около масата бяха наредени единайсет стола, на които се кипреха красиви, ръчно изплетени възглавнички, извадени от чеиза на снахата. Всичко беше готово. Децата, също облечени в новите си  дрехи, бяха седнали на пейката под големия бряст в двора и смехът им огласяше махалата. Чакаха само идването на Любен и жена му, за да седнат на масата. Когато той пристигна още от вратата попита:

„Какъв е този пожар? Какво толкова се е случило, че ми губите времето?”

Сащисани от въпросите му, жените не можеха да повярват на ушите си.

„Такова е желанието на тате.”, отговори Росица.

Любен се опита да каже нещо, но Станка го изпревари:

„Къде е жена ти?”

„А, остава да помъкна и нея. Че тя какво може да си говори със селски женоря?”, отговори той, запали цигара и най-безцеремонно седна на масата.

„Веднага изгаси цигарата и стани от масата! Ще седнеш когато стопанинът на тази къща заеме мястото си. И нито дума повече!”, нареди с нетърпящ възражение глас майка му.

Любен се опита да каже нещо, но майка му с категоричен жест му посочи вратата. Стана от масата и излезе да пуши на двора. Двете млади жени, явно, доволни от чутото, с почуда гледаха Станка. За първи път я чуваха да говори така. Тя им се усмихна смутено, каза на снаха си да изнесе стола, предвиден за жената на Любен и отиде да извика мъжете.

След минути тримата мъже влязоха в стаята. Бяха облечени с безупречно изгладени панталони и ризи, а новите им обуща лъщяха. Дончо вървеше бавно, но беше изправен и сигурен в движенията си. Лицето му беше озарено от щастлива усмивка. Мобилизирал докрай оскъдните си физически сили, подкрепени от цяла шепа стимулиращи лекарства изпити от сутринта насам, той погледна масата и веднага изрази задоволството си:

„Браво момичета. Това направо си е царска трапеза. Благодаря ви.” и побърза да попита:

„Цялата ли рода е налице?”

„Да, тате. Сега ще извикам децата и Любен.”, отговори Росица, зарадвана от бодрия вид на баща си.

Децата се изсипаха като орляк в голямата стая. Дончо, едва сдържащ вълнението си, започна да прегръща внуците си. След това посочи масата:

„Сега да сядаме и да започваме!”

„След теб, тате.”, каза Камен.

Едва когато баща му седна на определеното за него централно место, останалите също заеха местата си. Камен сипа ракия в чашите на възрастните, а майките лимонада в тези на  децата.

Дончо се изправи с чаша в ръка, същото направиха и останалите.

„Благодаря ви деца, че всички се отзовахте на нашата покана. Знам, че не бива да пия, но сега съм толкова щастлив, че не мога да си позволя да не пийна, макар и глътка. Наздраве!”

„Наздраве!”, отговориха останалите, чукнаха чашите си и отпиха по глътка, след което обядът премина в шеги и закачки.

Като изядоха и поднесените им баклави и изпразниха всички бутилки с лимонада, децата излязоха на двора. Любен също понечи да стане, но погледът на майка му направо го прикова към стола. Дончо чукна с вилицата по чашата. Веднага настъпи пълно мълчание и той започна:

„Знаете, че дните ми са преброени и всеки момент мога да ви напусна завинаги.  Затова още веднъж ви благодаря, че дойдохте, защото тази среща навярно ще е последната ми в този състав приживе.”

Сякаш тъмен облак покри лицата на останалите. Само Любен гледаше тавана със скучаещ поглед. Някой се опита да се обади, но Дончо го прекъсна:

„Излишно е да ме успокоявате. Аз съм корав човек и нямам нужда от никакви съжаления, особено от най-близките ми хора.”

Отпи глътка вино, огледа другите, усмихна се и продължи:

„Уверявам ви, че аз наистина съм един много щастлив човек. Всички успяхте да си устроите живота и вече спокойно мога си отида от този свят. Вие и внуците сте моето най-голямо богатство. Нямам какво друго да ви завещая, освен да се обичате и уважавате един друг.”

Когато Дончо млъкна се чуваше само приглушеното хлипане на жените, които бършеха потеклите по лицата им сълзи. Дори и Камен, който бе наследил коравия характер на баща си посегна към очите си. И точно в този момент се обади Любен:

„А къщата и лозето?”

Станка веднага скочи, а сълзите в очите й сякаш бяха заменени с поразяващи мълнии. Дончо й направи знак да седне и спокойно каза:

„Любене, твоята част от къщата е по-малка от средствата, които изхарчихме за образованието ти, да не говорим за парите, които ти дадохме в брой и които до ден днешен не си ни върнал, независимо от тържественото ти обещание. Що се отнася до лозето, ти нямаш нищо общо с него - не си направил нито една копка, не си отскубнал и един троскот. Затова къщата остава на майка ти и Камен, а лозето завещавам лично на Камен.”

„Тази няма да я бъде. За къщата бих могъл да направя някакъв компромис, но за лозето никога. В тази страна има закони и аз няма да се оставя да бъда лишен от припадащата ми се част. Аз съм твой законен наследник и ще направя необходимото да си получа своето.”

Сякаш бомба избухна в къщата. Преди някой от присъстващите да реагира се обади Станка. С учудващо спокоен глас, тя се обърна към Любен:

„Прав си, сине. Напълно съм съгласна с теб, че трябва да си получиш дължимото.”, отиде при него, потупа го по рамото и добави:

„ Ела да поговорим в кухнята.”

Любен погледна победоносно останалите и излезе от стаята, последван от майка си, която затвори плътно вратата след себе си.

Когато останаха сами, Любен попита:

„Нали ще ми прехвърлиш твоя дял от къщата и лозето?.”

„Всичко ще ти прехвърля.”, отговори Станка, след което грабна големия остър нож, с който бяха заклали прасенцето и го опря в корема на Любен.

„Мръсно копеле! Сега ще те изкормя без да ми мигне окото. Ти не си никакъв наследник на Дончо и да не си посмял повече да го наричаш татко. Сега ще се обърнеш, ще отвориш вратата на стаята и без да влизаш, ще поискаш прошка от мъжа ми. След това си тръгваш и никога повече да не си се мярнал пред очите ми. Ако не го направиш, с тебе е свършено. Тръгвай!”

Любен, независимо от арогантността му, по рождение си беше страхлив и направо се парализира от страх.

„Прави каквото ти казах!”, тихо, но с леден глас каза Станка.

Любен бавно се обърна. Острието на ножа този път беше опрян в междуребрието, точно срещу сърцето му. Вече не се съмняваше ни най-малко, че ако не се подчини на нареждането на майка си, тя без колебание ще изпълни заканата си. С треперя ща от страх ръка отвори вратата на стаята, застана на прага и погледна към Дончо. Макар и на пресекулки, успя да каже:

„Прощавай за това, което казах. Сигурно съм пил повече, отколкото мога да понеса. Довиждане.”

„Така е. Явно си прекалил. Време е да си тръгваш!”, обади се Станка и се върна в кухнята да остави ножа, а Любен се обърна и без да затвори вратата на стаята, профуча покрай майка си и напусна къщата. Този път завинаги.

Дончо почина след три дни. Беше един от най-уважаваните хора в селото, което личеше и от шествието, придружило ковчега му до гробищата.

Всяка сутрин на гроба му имаше свежи цветя и запалена свещ. На четирийстия ден след погребението, Станка както обикновено смени цветята на гроба и запали голяма свещ. След това се прекръсти, застана на колене пред гроба, скръсти ръце на гърдите си и... Започна да говори сякаш Дончо беше възкръснал и бе застанал пред нея... Накрая завърши с думите:

„Досега на никого, дори и на теб, не съм казала нито дума за това. Мълчах единствено в името на любовта ни. Не можех да си позволя да я помрача с нещо, за което никой от нас двамата не е виновен. Сега знаеш всичко и съм сигурна, че правилно си ме разбрал. Почивай в мир.”

Стана и се прекръсти. Огромното напрежение, което я обхващаше винаги когато идваше на гробищата, беше изчезнало. Остана само мъката от загубата на единствения мъж, който толкова силно бе обичала и продължи да обича дори и след смъртта му.

Пристигнаха Камен, жена му, Росица и Тодор, които освен цветя донесоха напитки и ядене. След като поплакаха и запалиха по свещ, Станка спокойно им напомни, че трябва да се подготвят да посрещнат другите близки и приятели, които скоро ще дойдат да почетат паметта на Дончо.

                                             -   „   -

Жътвата беше в разгара си. Селяните бързаха да приберат богатата реколта ден по-скоро и работеха от изгрев до залез слънце. Както винаги по време на жътва и сега през деня в селото оставаха само старци и невръстни деца.

Станка и Дончо жънеха Голямата нива, която бяха започнали още рано сутринта на предния ден. Бяха решили да я ожънат до края на следващия ден. Работата им спореше и още преди обяд успяха да я преполовят. За сметка на това пък работеха без почивки, независимо от незапомнените жеги през последните дни. Само от време на време някой от тях отиваше до крушата и дълго надигаше оставената под нея голяма шарена стомна. После плисваше малко вода в шепата си, разхлаждаше лицето си и пак при сърпа или косата.

Небето беше ясно - нямаше дори следа от облаци, а слънцето прежуряше безмилостно. Никакъв полъх. Нажеженият докрай въздух не помръдваше и ненаситно обезводняваше почва, растения и животни. Птиците и другите животинки се бяха изпокрили, сякаш бяха изчезнали в дън земя. В началото Дончо по навик съблече ризата си, но скоро я облече отново, защото безпощадните слънчеви лъчи просто пробиваха кожата му, макар че мускулестото му тяло отдавна беше загоряло. На главата си бе нахлупил стара сламена капела. Станка беше облечена само в плътна риза с дълги  ръкави и широка фустанела, а на главата й се белееше задължителната бяла жетварска забрадка, предпазваща лицето й от изгарящите слънчеви лъчи.

Вече беше обяд когато Дончо се обади:

„Аз ще наточа косата, а ти през това време иди до дерето да донесеш вода от Гавазовия кайнак, че в стомната вече няма и капка. Ще хапнем, ще си отдъхнем и после ще ожънем поне една трета от останалото, ще вържем снопите, дори и кръстците ще направим.”

След десетина минути Станка вече пълнеше стомната. Кайнакът се намираше под една скала на стръмния бряг на дерето, така че през целия ден беше във сянка. Не беше дълбок – колкото един голям казан, а водата му студена и  толкова бистра, че цялото му дъно се виждаше до последната песъчинка. Малка вадичка пресичаше полянката пред изворчето и отвеждаше водата му в дерето.

Станка пи до насита, допълни стомната и я остави на хладно до кайнака. Смъкна забрадката на раменете си и дълго плиска лицето си, гребейки с шепи вода от малката вадичка. Хладната вода я ободри и умората й започна да се топи. Огледа се и като не видя никого, запретна високо полата си, затъкна долния й край на кръста си и започна да мие стройните си  крака, започвайки от бедрата. След това взе стомната и тръгна към нивата, но преди да започне да се изкачва по стръмния бряг на дерето някой силно я сграбчи отзад. Тя поиска да извика, но нападателят напъха края на забрадката в устата й, грубо изви ръцете й зад гърба и я събори с лице към земята. Въпреки съпротивата й, не успя да се обърне. Почувства че някакво въже започва да се впива в китките й. Едва когато грубо беше обърната по гръб успя да види мъжът, който я беше нападнал.

Изнасилването беше кратко, но брутално. След като свърши, мъжът се изправи и докато закопчаваше панталона си изсъска:

„Дебна те от години и най-после дочаках този момент. Помниш ли като мома, колко пъти си ми казвала, че никога няма да се омъжиш за такъв като мен. А сега и дете ще ми родиш.”, и по лицето му се разля демонична усмивка.

Тръгна, но размисли и се върна. Отвърза ръцете й, прибра въжето в торбата си и най-безочливо каза:

„Не ти казвам да не разказваш на никого това, което се случи, защото и ти самата знаеш много добре, че никога няма да го направиш. По скоро ще умреш, но няма сама да се опозориш. Затова сега можеш  да си вървиш, а ако ти е харесало, знаеш къде живея.”

Разкиска се, сложи сърпа на рамото си и тръгна към селото.

След три дни в Горната махала бе убит Стефан, известен в селото както със злия си и отмъстителен характер, така и със своето безсрамно и арогантно държание. Ожени се късно, но жена му не можа да издържи на непрекъснатия тормоз и заедно с двете си деца се върна при родителите си, които живееха в друго село.

Трупа открила майка му и писъците й огласили махалата. Дошлите съседи видели безжизненото тяло на сина й на терасата, където обикновено спял по време на големите горещини. Лежал по гръб, а в сърцето му бил забит собственият му сърп...