Лудият скиталец

                                                                  "Без да мога обич да получа,
                                                                                     аз живея като птица без криле!"

Нощта е тъмна, небосводът - светъл. Хиляди звезди са изгрели на небето, луната е ясна. Някъде там, из мрачните улиците на света, се лута сам един странник, твърде различен, може би, за да бъде разбран от околните. Вятърът духа срещу него, смразявайки цялото му тяло, а накрая, стигайки до сърцето му, го пронизва като с нож. Но какво сърце? Този човечец, скиталец, наричан понякога луд от околните, не усеща да тупти нищо живо във гръдта му. Навярно той си мисли, че има черна дупка наместо сърце. Че това нещо там отдавна е умряло у него, а е останало само мрак и болка, болка, разкъсваща душата му. Но той не знае, че сърцето му всъщност е просто замръзнало, замръзнало изпод тонове сняг и борещо се срещу всичката тази тъмнина, която го обгръща. И той продължава да се скита и скита из пустия свят, в търсене на спасение за душата си, а може би и за сърцето си, преродено като феникс. Продължавайки своето пътуване, лутайки се из лабиринта на живота, той може би ОTНОВО ще намери топлината на усмивката, светлината във обгърнатото си от мрак сърце, а може би и момичето със хамелеоновите очи, които да го сгреят и да се прероди. И навярно си е мислел някогаш да сложи край на мизерното си съществуване, ала спомените за тази тъй жадувана топлина са го възпрели от тази лудост. Едно е сигурно обаче - той ще продължи да живее като птица без криле и ще запази надеждата да спаси душата си, докато завинаги не отлети от този свят! А ето и нощта преваля, виждат се веч и първите лъчи, а къде отиде тоз скиталец? Хм, може би да спи...