4 окт. 2012 г., 13:46

Луната 

  Проза » Рассказы
416 0 0
1 мин за четене

Беше късна есенна вечер. Луната беше пълна и току-що бе изгряла. Осветяваше нощта и със сенки бе изпъстрила хиляди декари гори и стоеше така величествено там горе на небосвода. За някои луната бе символ на мистичното и злото, а за други бе муза. Но всички знаеха, че в нея има нещо вълшебно, макар и невидимо. Момичето стоеше сам-само насред поляната. Лек ветрец караше косите ù да танцуват, а тя нежно ги прибираше с ръка. Бе се втренчила в огромната жълта луна. Сякаш проникваше в нея. Чувстваше я толкова близо до себе си, че протегна ръка, за да я докосне. Не се страхуваше от нея както останалите. Беше ù спътник в живота. Превръщаше се в друг човек, когато оставаше насаме с нея - разгръщаше една нейна страна, която никой не бе виждал. Караше я да се чувства свободна и даваше свобода и на най-дръзките си мисли и мечти. Сякаш я обгръщаха невидими сили. Затвореше ли очи, се пренасяше в друга реалност. Скиташе астрално по света и виждаше и усещаше неща, които другите дори и не дръзваха да помислят, че е възможно да съществуват. Не искаше да споделя тези мигове с никой, защото се страхуваше да не ù бъдат отнети както всички останали неща в живота. Не беше егоист, просто не искаше да загуби и последното нещо, което я правеше истински щастлива. Знаеше, че не е истинско, но ù стигаше само чувството. Имаше нещо, което повечето нямаха... беше достатъчно широкоскроено мислеща, за да види онези неща, които бяха скрити и невидими...

© ChrisCre Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??