Лунен танц

Синьо кадифе. Тъмно синьо. Цвят на ирис, перуника, горска теменужка. Наситен, същевременно и бистър. Цвят на скъпоценен камък лазурит или сапфир. Дълбоко, като горски кладенец. Като черни, проницателни очи. Студено, като северното ледено море. Излъчване за тайнственост и мистика. Като жена, която носи шапка с воалетка. Това е нощното небе. В това море подобно малък айсберг плува кръглолика бледната луна. Блести, като че ли е огледало в тъмна стая или стара сребърна пара, прилежно скътана в кутийка за бижута. Красавица поканена на маскен бал. Искрящи, дръзки, търсещи очи, зад нежно, бледо сиво домино, очи следящи танц на самодиви в тъмнината на нощта. Стои притихнала в захлас и съзерцава от висотата на кралицата на нощното небе. И сякаш ей така из между другото, докато бавно се придвижва чакайки каретата, която ще я понесе по лъскащите ситни камъчета – звездите очертаващи млечния и път, разсеяно, но всъщност съвсем целенасочено следи танцьорите и наблюдава гостите на импровизирания бал. А те танцуват. Играят боси в росната трева. Усмихнати, вглъбени, унесени в магичен танц. Полюшват се красиво и божествено подобно ечемични класове погалени от нежен бриз. Почти не стъпват – сякаш плуват, потънали в свещен и тайнствен вихрен транс. Усмихва се самотно хубавицата зад финия воал. Повдига го внимателно и тайничко приплъзва доминото с обработен жест. Поглежда диво с трепет сияйното си фино отражение във ширналата се вода, като на длан. Усмихва се почти на себе си, на издължения си образ разстлал се над мастилената езерна повърхност. Изпраща лъч от слънчевото отражение към палавниците извиващи тела в нощта. И сякаш пила биле омагьосващо, пристъпва - отначало плахо, боса, а после все по-отривисто, все по-буйно, все по-лудо отдава се на вихрения танц и тя. Завиват вълци, кучета, чакали, пригласят им от нейде сови, козодои, улулици, излизат котки, таралежи и всяка друга нощна твар. Приветстват всички поданици своята Кралица, отправят сякаш бурни възгласи – сърдечни поздрави към своя суверен. А тя омаяна, зашеметена, изпаднала в захлас - покрива пак лице с воала и о, каретата и е дошла. Пристъпва бавно, гордо, благородно. Сяда в своя илюзорен екипаж, помахва леко, тъжно някак, ала не за сбогом. Почуква със небрежен жест на кочияша, поглежда с жажда, малко уморено, и се понася плавно, сякаш плува по светлия блещукащ млечен път. Там нейде, дето си почива - зареждайки се с нови сили. За следващата си разходка, за другото си нощно развлечение, за следващото бурно соаре, за друг маскиран нощен бал.