Пясъкът беше топъл, ухаеше на море и небе, меко и леко поглъщаше седалището му. Отпусна се. Приятно…
Но, разбира се – знаеше, че не е за дълго. Трябваше да е внимателен, да се взира в далечината – там нейде, дето беше изтокът, да очаква първия слънчев лъч…
В което беше смисълът на цялото пътуване и жертвите, свързани с него. Отпускът – от убеждаването на надзирателя до радостта пред шефа, съгласил се да го освободи от работа за двата дни, пътуването в задушния, прашен и претъпкан вагон, храната – не по-добра от ежедневната, въпреки очакването, че поне сега няма да му поднасят буламачи, тясната квартира за пет легла на два квадратни метра, трудната нощ на горния етаж на креватите, бързото миене край вече замътения извор…
Важното беше, че е тук…
И сега очакваше първия юлски лъч…
Наоколо – тишина, мрак, потискащо изнервяне…
С крайчеца на ухото долови: „Лъч номер 1 122 – пускай!“…
И в далечината се появи леко припламване, после мътна светлинка припълзя край водата, от нея се изтръгна лъчът ...