Люлката, медальончето и пролетната надежда

  Беше слънчев пролетен ден. Вятърът леко подухваше и разнасяше аромата на разцъфналите цветчета. А птиците и листата пееха чудна песен.

 Тя вървеше към една слънчева пейка, със слушалки в уши. Поседна на точно тази пейка, от която се виждаше голяма част от парка, срещу слънцето. Музиката се лееше, а лекият вятър развяваше косите ѝ. През това време тя наблюдаваше всичко наоколо и мислеше. Мислеше за всички тези дребни неща, които я правят щастлива. Мечтаеше. Мечтаеше за магични дни, изпълнени със слънце и чудеса. Надяваше се. Надяваше се да срещне онази мечтаната любов, която цял живот е виждала в своя свят. Времето минаваше, а заедно с това и хората, всеки по своя път. А тя беше напълно отнесена, загубена в едно безвремие, където всичко е възможно, с музиката, разказваща истории. 

  След малко се насочи към люлката, нейната любима люлка. Когато се залюля, сякаш душата и полетя към една нова Вселена, където въображението, мечтите ѝ се вихреха с пълна сила. С всяко залюляване в нея се зареждаше една слънчева, светла енергия, надежда, свобода. Чувстваше се сякаш лети. Чувстваше се като малко момиче, което живее в своя детски свят. И всичко за нея беше възможно в онзи момент.

  Сякаш любовта, онази нова, съживителна любов беше толкова близо. Сякаш можеше да почувства как едно слънце, един нов ден ще изгрее в нейното сърце. Това предчувствие, тази вяра я караше да не губи надежда, че скоро нещо много хубаво ще се случи. Тя осъзнаваше колко е важна вярата, слънчевите дни, свободата да се люлееш, сякаш няма земя под краката ти, а само едно безкрайно небе на мечти.

  Когато си тръгна, под люлката беше паднало нейното медальонче с форма на сърце, което тя носеше от съвсем малко момиче, то блестеше. Но не беше забележимо за повечето хора. Дали някой щеше да го открие? Само този, който прозираше в пролетни дни като тези, който се люлееше със същата свобода, който гледаше на слънцето по същия начин, можеше да го съзре, там, огряно от слънчевите лъчи.