Автобусът премина по стария каменен мост в началото на селото и възви нагоре към площада. Беше почти празен. В делничен ден хората много-много не пътуваха, а си гледаха полската работа. Шофьорът погледна единствения пътник, канейки се да каже нещо и като получи в отговор една насърчителна усмивка попита:

           - Вие май не сте тукашен?

           - Тук съм отраснал - отговори с готовност непознатият като не преставаше да разглежда новите къщи, накацали като птиче ято - само че доста отдавна не съм идвал и както виждам променило се е селото, разхубавило се е. Е, май пристигнахме, довиждане.

           Площадът си беше същият и както винаги най-важната сграда - селсъвета, бе отворила врати любезно. Срещу нея се кипреше селската кръчма и като че се радваше на по-голяма почит. На масата отпред седяха няколко старци, пиеха топла бира и тихичко си приказваха. Той ги поздрави. Отговориха му, макар че не го познаха. Тук хората бяха тихи и дружелюбни и затова толкова ги обичаше.

           Запъти се към къщата, в която бе прекарал най-хубавите години от детството си. В гърдите му зрееше оная буца, която винаги го притискаше щом си представяше че ще  пристъпи прага на старата къща, празна и гола, каквато никога не е била. Откакто починаха старците никой не се интересуваше от нея. Роднините си поделиха покъщнината, а тя остана да стърчи сам сама, никому ненужна.

           Наближи каменната ограда. Дървената порта съвсем се бе разхлабила. Пристъпи в двора, седна на големия бял камък досами стълбите и се опита да си представи къщата такава, каквато беше някога. Основите, зимника и долните стаи  бяха изградени от бял камък, донесен чак горе от балкана. Кой знае как го бяха домъкнали дотук. За  къщата бяха залепени хамбара и обора, така че разделяха двора на две. Задният двор беше пълен с овошки, а под тях се зеленееше поляна от детелина. Там беше сенчесто и приятно дори в най-голямата жега. Почти цялото пространство пред къщата беше заето от астми, гордостта на прадядо Дако. Там под една асма беше вързана неговата люлка. Събираха се на сянка под асмата бабите и внуците от махалата, а прабаба Елена, горда с първия си правнук го караше да рецитира ”Жив е той, жив е...” Милите баби... Със сълзи на очи го караха да повтаря отново и отново. Голяма глъчка беше.

           Кой знае колко венчавки и кръщенета бяха ставали в тази къща. Едно поколение си отиваше, идваше друго, а тя стоеше горда и непоклатима на здравите си основи.

           И него бе отгледала старата къща. Ей там, горе  от тавана в голямата стая още висят куките, на които бяха окачвани люлките за него и много други преди него.

           Първите му спомени бяха от преди четирийсетина години. Отначало многото хора и шума го плашеха, но после разбра, че всички бяха добронамерени и ги обикна. Носеха му, кой - бонбони, кой - марципан. Той пъхаше всичко в джобовете и когато се напълнеха догоре ги носеше на прабаба да раздели всичко поравно. Прабаба го целуваше с умиление по главата и се просълзяваше. После дълго бършеше сълзите си с шарената престилка. Чудна беше за него бабината престилка, като онова нещо, което се появяваше на небето веднага след дъжд.

          Колко много интересни неща имаше в  старата къща, която толкова се различаваше от градския им апартамент. Например голямото огнище. Започваше от тавана и стигаше почти до пода. Никога не го бе видял да гори, но то си остана за него най-живия и тайнствен спомен от старата къща. Веднъж дори се бе пъхнал отдолу, но веднага се дръпна ужасен и разплакан. Сторило му се, че бе видял дявола в оджака. Всъщност се бе изплашил от тъмнината и от воя на вятъра в комина. Оттогава винаги заобикаляше огнището, колкото и да го убеждаваха, че няма нищо. Дори когато поотрасна и сам се увери в това пак предпочиташе да го заобикаля.

          Когато поотрасна, откри и други неща - белите котлета, наредени по големина на стената до полицата. Отначало обичаше да чука с пръчица по тях и се удивляваше на звука, който издаваха. После започна да наднича вътре. Най-много обичаше малкото котленце, в което прабаба  доеше козата. Гледаше с удоволствие как млякото църка, пени се и пълни котлето. Веднъж прадядо си дойде от пазара и му донесе също такова мъничко бяло котленце, само че вече  съвсем, съвсем негово. С бялото котленце момчето по няколко пъти на ден ходеше за вода  на голямата чешма под върбата в края на селото.

        Вечер в къщата се събираше цялото семейство. Прадядо търкулваше сенията посред голямата стая и момчето му помагаше да подредят около нея трикраките столчета. Манджата ухаеше прекрасно. Който не е кусал от глинена паница, не знае каква прелест е. После възрастните обсъждаха свои си работи. Той често си спомняше тихата, приятна атмосфера на тези вечери, спокойствието, което се беше настанило в старата къща.

        И друго нещо много обичаше момчето, голямата дървена ракла, в която прабаба беше прибрала толкова чудесни неща - пъстри черги, тъкани от нея, бялата и риза и красивия шарен сукман. Всичко харесваше то в бабиния скрин, само едно нещо не можа да разбере: какво беше увито в големия бял вързоп. Като поотрасна се досети - там беше скрита премяната, с която прабаба щеше да напусне този свят.

        Зимата в село беше студена, като че тук се спускаха всички ветрове от балкана. Стълбите се заледяваха и старите не можеха да ги изкачват. Тогава се преместваха в стаята на долния етаж. Там беше много топло, но не чак толкова хубаво. От нея се влизаше в зимника, а той беше гордостта на прадядо. Една до друга бяха наредени големи бъчви с ароматно вино от шипки, бяло и червено грозде. В зимника ухаеше на сушени ябълки и сливи и на бабините вкусни туршийки. Имаше и каца с бяло сирене.

        Най-интересен за него оставаше старият велосипед, който си седеше там кой знае от колко време, даже беше започнал да ръждясва. Един ден в село беше дошъл циганин-калайджия и прадядо замени колелото за едно ново котленце.

         Мъжът седеше замислен, отдаден изцяло на спомените, в които бе все още малко момче и му се струваше, че всеки момент вратата ще се отвори, прабаба ще се покаже и ще го прегърне за добре дошъл. Всъщност, нея отдавна я нямаше. Отишла си беше заедно с нещото в големия бял вързоп от раклата. Нямаше я и раклата. Нямаше го и прадядо и дядо.

        Стана, тръгна нагоре по каменните стъпала и се изкачи на дървения чардак. Нямаше го и любимото му трикрако столче. Дъските скърцаха глухо и жално. Вратата се отвори със стон, пантите бяха ръждясали. Погледна празната стая. Няколко паяка, необезпокоявани от никого плетяха мрежите си. Старото огнище го гледаше тъжно и осиротяло. И този път наистина си помисли, че дяволът се е заселил в него...

          Затвори вратата и тръгна бързо надолу.

          Детството му си беше отишло отдавна, а сега и къщата си отиваше. Някой ден щеше да рухне с тежка въздишка и да погребе под себе си радостите, надеждите и неволите на няколко поколения. На нейно място щяха да построят друга, или да изорат и подхранят земята и да посадят нещо. Има ли значение какво ще стане след като тя си отиде? Мъжът я погледна за последен път, откъсна няколко зрънца от асмата и тръгна надолу по улицата.

           Автобус за града имаше чак вечерта и той реши да върви пеша. Спусна се надолу към рекичката. Тя си беше все същата. Едно момченце  стоеше на брега, вперило очи в плувката на въдицaта.

          Само че... Сега съществуваше магистралата. Идваше някъде отгоре, откъм областния град и минаваше над рекичката и над градините. Висока, горда, красива и стройна като царица се издигаше над селото и го гледаше снизходително. Мъжът се изкачи на нея и успя да спре един камион отиващ за града.