Тя отново гледаше звездите. Те я гледаха усмихнато и сякаш й казваха: „Спи спокойно”. Но на нея напоследък не й се спеше. Тя предпочиташе да стои будна и да размишлява. Да размишлява за нещата от живота и за неговия смисъл. И накрая винаги достигаше до извода, че той е безсмислен или поне нейния беше безсмислен. Тя се чувстваше безполезна и имаше чувството че е нищо. Че е само тяло, без душа. Тяло, което трябва да измине пътя на живота и накрая да изчезне безследно. Това най-много я плашеше. Че няма да остави следа след себе си и че никой няма да я запомни. А на нея и се искаше да остави нещо от себе си поне в едно сърце. Но него го нямаше. Тя беше сама в този голям свят. Самотата я изморяваше и я убиваше малко по малко. В началото се стараеше да бъде силна и се опитваше да се забавлява, като не мислеше за това, но вeче силата и се изчерпваше и тя нямаше сили да живее. Вярата и надеждата, които толкова дълго я крепяха, се бяха изчерпали. Самотата и тъгата я бяха обхванали, а по-лошо от ...