Малки, много малки и неочаквани са камъчетата, които могат да отприщят спомен.
Един от най-свидните и далечни образи, които ненадейно изплуват е мигът, когато се затичвам по дългия селски път, за да посрещна майка си, която идва от града. Тя е облечена в светло оранжаво костюмче. Усмихната е, защото също се радва, че ме вижда. След многото прегръдки се запътваме към хубавата къща, в която идваме всяко лято.
Лета изобилстващи от плодовете на нашия общ труд, аромати на пресни треви, свежи вишни, златни круши, зрели дини, сочни ябълки, най-вкусни домати, толкова много цветя и всичко, което една земя, обсипана с грижи може да предложи на своите стопани. Най-вече красиви спомени за въздух и чистота, за мир и покой, каквито не откриваме на друго място... Може би всичко това образува думата дом - дума кратка, но с такава плътност, че понякога произнасянето ѝ отнема години.
Пазя тази дума в дълбокия кладенец на двора и надничам само, когато съм много много ожадняла.

Тези дни се наложи да приема една подранила пратка от една майка, за една дъщеря.
Приех пакетчето смутена, че е предназначено за приятелка, която в момента е далеч.
Нещо в мен трепна, докато разопаковах грижовно приготвените уханен хляб и баничка, крехките билки и нежно съхранените ягодки от градината, набрани преди часове. Приех и букетчето с красиви градински цветя. Приготвих им ваза. Знаех колко са жадни. Всичко беше пропито с аромата на една любов, първата и най-силна, храмът на която сме ние - с всичките си грешки, падения, лутания и хаос, копнеж и бури... Усетих майчината любов.
Едни скътани сълзи като дантели се плъзнаха по бузите.