МАЙКА

       През широкия прозорец на болничната стая от небето изби някакъв пъстър обрив, то се покри с трепкащи петна, които растяха, зрееха и раз­буждаха дивния птичи свят. Елена наблюдаваше през стъклото сумрачното утро, изпод чиито дълбоки пластове тъмнина мъждееше дрезгава­та зора. Под клепачите ù още гъмжеше от мъглявите сенки на сънищата.

Сега, когато трябваше да се съсредоточи, да помисли за болното си сърце, за решаването на проблема, довел я в това състояние, кой знае защо задрямалите в нея спомени я повлякоха с лавината си по стръмните склонове на миналото. И уж лежеше в болничното легло и в очите ù светлееше разливът на утро­то, а тя се виждаше в онази тиха лятна вечер, обгърнала крака, присед­нала върху топлия цимент на терасата в къщата на село да наблюдава прехласнато тържествуващата, светозарна и необозрима нощ.

       Смесени чувства бушуваха тогава в младата ù душа. Изпълваше я задоволство, че заминаваха да живеят в града, но и тъга, защото се раз­деляха с миналото си, с познатия начин на живот и тръгваха към една неизвестност. Това минало не беше ù донесло кой знае какви радости и успехи, но бе времето на нейната младост, мечти и надежди. Харесваше ù на село. Обичаше красивата природа, земеделският труд ù доставяше удоволствие, особено когато прибираше плодовете му. Допадаха ù скромните трудолюбиви хорица в селото, а и те я ценяха и уважаваха. Радваше се, че заминаваха, защото няколкогодишният живот с родите­лите на съпруга я бе подложил на сериозни изпитания и огорчения. Отна­чало тихомълком четеше упреците в очите на свекърва си, после дойдо­ха недомлъвките, намеците, двусмислено подхвърлените думи, които като стрели пронизваха сърцето ù. „Ще ме остави. Ще се примири и ще ù мине" - си казваше тогава.

Стискаше нервно пръсти в юмруци и упорито мълчеше. Не искаше да допусне друг човек да застане между нея и Коста. Тя виждаше колко мъжът ù се тревожи и измъчва и го щадеше. Напрегнатата обстановка вкъщи и желанието ù да има деца я принудиха да отиде на лекар. Уста­нови се, че няма причини да не може да роди. Почувства се доволна и горда, че е здрава, годна за потомство. Пречката се оказа в Коста. Това силно го нарани. Затвори се в себе си. Елена се опитваше да го изведе от това тягостно, меланхолично състояние, но не успяваше. С чувството си за такт, тя мълчеше, не говореше с никого за техните проблеми. Не говореше дори тогава, когато свекървата хвърляше упреците в лицето ù. Мълчеше и изживяваше всичко стоически, но много страдаше. Несамо от думите - те бяха като притурка към другото. Най-много се измъчваше от това, че годините минаваха, младостта ù бавно гаснеше, макар че бе все така красива и привлекателна, а не можеше да стане майка. С каква мъка и каква завист гледаше как другите млади жени тикаха щастливи детски колички, а в тях гукаха с тънки гласчета и переха розови ръчички бебетата. Сърцето ù се свиваше от болка.

       Една вечер Коста ù каза:

       - Като не можем да имаме свои деца, защо не вземем да си осино­вим? Какво ще кажеш?

       Това предложение не ù прозвуча изненадващо, очакваше го. Све­кървата бе намекнала преди съпруга. Затова тя отговори спокойно:

       - Не е толкова просто. Готови ли сме за такова нещо? Нека да не бързаме. Това е толкова неочаквано за мене. Искам да помисля.

       - Помисли. Много бих се радвал, ако се съгласиш.

       Тя не искаше да вземе чуждо дете, когато можеше да има свое, но не можеше така рязко и категорично да откаже, затова отложи решени­ето си за друг път. „Аз трябва да имам свое дете! Трябва да стана истин­ска майка, на всяка цена - мислеше си Елена. - Като не мога да имам от него, ще имам от друг. Детето няма да бъде съвсем чуждо, поне мое ще бъде! Преместим ли се в града, това ще стане!" - реши тя.

       Утрото отдавна бе измело сумрака от ъглите на стаята. Белият ден нахлуваше в бялата болнична стая. Първи се раздвижиха санитарките, задрънчаха с кофите. Размърдаха се и пациентките. Настъпи обичайна­та утринна суетня, която в болничната обстановка имаше свой специфи­чен облик. Потънала в нетленността на спомените, укротила се в завив­ките, Елена оставаше непричастна в това, което ставаше около нея..

       Припомняше си колко трудно си намери работа в града, когато апар­таментът беше готов. „Без помощта на свекъра нямаше да можем да го построим. Заради нас се трепеше човекът - не знаеше миг покой. От тъмно до тъмно прекарваше в полето с кравите и овцете, че за жилището трябваха пари. Признателна и благодарна ще му бъда цял живот. Бедни­ят! Искаше да ни е на нас добре. А отчуждението се промъкваше дълбоко в мене. То започна в онези кратки седмични раздели, когато Коста оти­ваше съдия на футболните мачове. Позволяваше ми да ходя с него и аз ходех, но много скоро ми омръзна. Изморяваше ме пътуването, шумът на стадионите. През седмицата на работа, в събота и неделя той заминаваше, колко ни оставаше да бъдем заедно?"

       Но тя виждаше, че за Коста спортното съдийство бе връзка с мла­достта, с хората, което го освежаваше, възраждаше силите, които седмицата му отнемаше. Нямаше право да го лишава от това удоволствие. Той не узна в какво състояние я оставяше, как я променяха и преобразя­ваха дните и нощите на самотата. Егоизмът му пречеше да се замисли върху това, което крадеше от нея с отсъствието си. Тя тежко въздишаше - не беше длъжна да стои сама, но нямаше роднини и познати, с които да се разтуши. Понякога ходеше при своите родители, но това се случва­ше рядко, защото те живееха далеко. Обикновено излизаше сред приро­дата, в гората, скиташе из полето или оставаше самотна между своите четири стени. Слушаше радио, четеше книги, гледаше програмите на те­левизията от край до край.

Оставаща така самотна, Елена чувстваше силно отсъствието на съпруга си. Възприемаше го като ограбване на нейното щастие и недо-оценяване на предаността и верността ù. Едно застрашително еднообра­зие, изпълнено с делнична сивота, се надвеси над нейния живот. „Поне да имахме детенце, щях да се грижа за него, то щеше да поглъща времето и вниманието ми. Но уви! Странно! Когато часовете летят край мене с шеметна бързина, струва ми се, че оставам вечно млада, а когато пълзят бавно и имам възможност да ги разделя на малки частици, дори на мину­ти, след което отново да ги наредя и отново да ги преброя, те ме правят стара и уморена!"

       При връщането на съпруга късно вечер в неделя, радостта ù бе голя­ма и му пречеше да забележи в какво състояние се е намирала без него. Той биваше достатъчно изморен от шума на стадиона, от тичането по игрището, иначе и най-малкият повод би го накарал да се замисли. От­пуснат в меката постеля на леглото, скоро заспиваше дълбок сън. Тя го наблюдаваше, потънала в размишления, но не можеше да намери отго­вор на своите неми въпроси. Така се промъкваше сянката на отчуждени­ето помежду им.

       С преместването в града животът й се промени, ангажира всичките й сили. Зае се с подреждането на новия дом. То погълна вниманието на младата жена, изкара я от убийствената меланхолия. Вече имаха свой собствен дом. Какво напрегнато ежедневие изживя, докато всичко дой­де на мястото си. Ходеше на работа, чистеше, подреждаше, тичаше по покупки. И когато напрежението мина, реши да отиде на почивка на мо­ре. Отиваше сама, защото Коста имаше проблеми с новата работа, а му предстоеше и съдийството на няколко отговорни срещи.

       - Елена, да вървим! Ще изпуснем закуската - изведе я от мисли же­ната на съседното легло.

        - Време ли е вече?

        -    Дори закъсняхме.

       Загърнаха се в болничните халати и отидоха в трапезарията. Храна­та беше безвкусна, но жените не капризничеха, бяха доволни, че в тази тежка икономическа криза имаше и такава, а най-важното - имаше ле­карства да се лекуват. Залъците пресядаха в сухото гърло на Елена. Трябваше на друга трапеза да седи сега тя, а не в болницата. Годеж тряб­ваше да стяга, пък то какво излезе. Но избягваше да мисли за това, за­щото беше нужно да щади сърцето. А как да го щади, като животът й поднесе такъв жесток абсурд. Как да излязат сега от създалото се поло­жение - умът й не го побираше.

       След закуската легнаха по местата си. Предстоеше визитация. Щом се отпусна на леглото, спомените само това чакаха, веднага се нахвър­лиха отгоре й.

       Пясъкът под тялото приятно пареше. Още от рано слънцето препи­чаше силно, но кожата ù вече беше хванала загар и това не я притесня­ваше, можеше спокойно да се подлага на палещите му лъчи. В този ранен час на деня притихналото море лениво припляскваше с едва доловими вълнички по крайбрежната ивица. До главата й лежеше разтворена кни­га, но не ù се четеше. Предпочиташе да наблюдава хората по плажа. Най-много я привличаха децата. Гледаше как с крехките си неукрепнали телца се боричкат в пясъка, как строят островърхи пясъчни дворци, как весело цамбуркат във водата, слушаше звънките им гласчета и очите й се пълнеха с влага.

       - Бързо ела тук! Сега ще те науча аз! Колко пъти ти казах, че без мое разрешение няма да влизаш в морето? - караше се на детето си една майка.

То виновно наведе главичка. Жената го хвана за ухото и го напляска по голото дупенце. Детето жално заплака, а тя, като сметна, че е напра­вила каквото трябва, седна невъзмутимо да играе карти с компанията си. Елена гледаше със свито сърце как малкото момиченце хлипала ня­колко крачки от нея.

       -  Я ела при мене - повика го тя. - Ела да видиш лелка какво ще ти даде! - и извади от багажа си малко шоколадче. - Вземи и не плачи.

Очите на детето, зачервени от плач, светнаха. То изтри мокрите сле­ди на сълзите по бузките си и плахо пристъпи. Няколко златни песъчин­ки залепнаха от ръчичките по бузките и ги осеяха като лунички. Стана още по-чаровно. Елена едва се сдържаше да не го притисне и разцелува.

       - Как ти е името?

       - Росица.

       - На колко си годинки, Росе?

       - На четири.

       - Нали ми обещаваш, че вече няма да влизаш във водата, без да се обадиш на мама, защото тя се тревожи, като не те знае къде си.

       - Обещавам! - отвърна тихо детето и седна на пясъка да си играе с кофичката и лопатката.

       Елена погледна към майката. Тя така се бе увлякла в играта, че въобще не се сещаше да погледне към момиченцето. „Ех, ако познаваше моята мъка, едва ли би се държала така. Ти дори не можеш да си пред­ставиш с какво щастие те е дарила природата. Не можеш, защото ми­слиш, че това е в реда на нещата. А може да има и нещастие, драга. То съществува, аз го нося в женската си душа. Няма как да ти разкажа за него, не се познаваме, пък и да се познаваме, няма да ме разбереш. Сит на гладен вяра не хваща" - въздъхна тя.

Изведнаж песъчинки засипаха раменете ù. Обърна лице нагоре. Над нея стоеше сконфузен широкоплещест мъж.

       -  Извинявайте, без да искам. Толкова хора има, просто няма къде да се стъпи.

Елена се изправи и изтръска пясъка от себе си.

       - Няма нищо, не се притеснявайте.

       Младият мъж се отдалечи, а тя влезе в морето. Умееше да плува, но се страхуваше да навлиза навътре. Погмурка се, раздвижи се и отново с удоволствие се изпъна на пясъка. Слънцето жадно изсмукваше кри­сталните солени капки от кожата ù.

       Прекарваше дните на плажа. Вечер се разхождаше по крайбрежи­ето, четеше книги, ходеше на кино. Беше доволна от почивката. Само дето се чувстваше самотна. Идваше всеки ден на едно и също място, защото бе най-близо до квартирата, пясъкът чист, брегът подходящ: без водорасли и ставаше дълбоко постепенно. А и павилионът ù беше под ръка. Повечето от хората, които плажуваха около нея, ù бяха познати от предните дни.

Мажеше кожата си с плажно масло, когато огромна сянка ù препре­чи слънцето. До нея се беше изправил мъжът, който я посипа с пясък. Очите им се срещнаха.

       - Този път ще внимавам - кимна ù той.

       На другия ден едрият мъж спря при нея.

       - Нали нямате нищо против да се настаня до вас. Няма място никъде.

       - Заповядайте! - вдигна глава от книгата жената. Подхванаха непринуден разговор за времето, за плажа, за морето.

       Елена се беше намълчала от толкова време насам, затова разговаряше с удоволствие. Едва сега тя се вгледа в него по-внимателно. Спас също я изучаваше предпазливо. Прецени, че Елена се открояваше сред цъфтящата младост на момичетата със зрелостта на окончателно добре оформена жена, в която бликаше с пълна сила неотразима, покоряваща женственост. Спокойствие и замечтаност лъхаше от лицето ù и още ня­каква спотаена дълбоко в очите ù болка.

       - Защо идвате на плажа все сама? Не сте ли тук със съпруг, с деца, с приятелки?

       - Сама съм. Малко е отегчително. Съпругът ми е възпрепятстван, тръгнах без него. Обичам да чета, разхождам се - почивам. Доколкото виждам и Вие сте сам?

        - Аз съм тук с приятели. Но какво да ви кажа, ние сме с различни професии, те са археолози, а аз съм спортист.

       - В такъв случай и с мене ще Ви бъде безинтересно, аз пък съм ра­ботничка.

       - Не исках това да кажа. Те работят тук, изследват морското дъно, не са като мене почиващи. Понякога ходя с тях, ала само им преча. Пък и нищо не разбирам от това, което правят.

       - Никога не съм наблюдавала работата на археолози. Нямам никак­ва представа за техния труд. Може би е интересно!

      - Мога да Ви заведа там още утре. Те са чудесни хора.

      - Добре. Да отидем.

       Докато разговаряха, слънцето от зенита си сипеше щедро жарава. Пясъкът и водата спореха кой повече може да по­гълне от нея. А хората отлагаха в бронзовия загар на кожата от то­плината му за по-сурови дни. А когато горещината ставаше нетърпима, се хвърляха в морето да се охладят. За Спас и Елена бе дошъл такъв момент - отидоха да поплуват.

       На другия ден, още рано сутринта, при изгрев слънце, те пътуваха с мотоциклета към лагера на изследователите. Елена се бе прилепила плътно към Спас, обвила с ръце кръста му. Радваше я красотата на из­грева. Опиваше се от високата скорост, с която летяха напред, макар че се страхуваше, защото никога не беше се возила на мотоциклет. Здра­вите мускули под дрехата, които усещаше с чувствителните си пръсти, я караха да не се плаши - водачът владееше безупречно машината. Ура­ганният вятър на скоростта сякаш измиташе всичко в света далече зад тях.

       За десетина минути стигнаха. Лагерът беше малък - един фургон и няколко палатки. От едната излезе млада русокоса жена, а след нея атлетичен мъж с къса брадичка. Приближиха към току-що дошлите. Спас представи дамата си и им каза:

-    Искаме да дойдем с вас, ако няма да ви пречим.

-    Няма да пречите. Ще ни бъде много приятно. Днес ще слизаме в морето. Хайде да се приготвяме, че няма време за губене. Катерът чака в заливчето.

Стегнаха необходимия багаж и го натовариха на малкия катер. Всич­ки се качиха бързо и отплуваха към мястото на изследването. Започна един необикновен за Елена ден. Археолозите ù обясниха много неща, които тя не разбираше, запознаваха я с проблемите в работата им.

       После се къпаха в морето, ловиха риба, спускаха се с акваланги под во­дата. Това първо спускане в подводното царство с леководолазен ко­стюм младата жена запомни завинаги. Отначало се страхуваше, а когато посвикна, се отпусна и толкова ù хареса приказният подводен свят, че не ù се излизаше.

Вечерта се завърнаха в лагера изморени, но щастливи от добре,преминалия ден. Археолозите се оказаха наистина чудесни хора. Приятели­те на Спас опънаха за тях палатка и им казаха, че докато не изядат за­едно наловената през деня риба, няма да ги пуснат да си отидат. Така и направиха. Когато над главите им увисна сипещият се безгласно звез­ден порой на лятната нощ, запалиха буен огън. Опекоха рибата на плоча. Така вкусно приготвена риба още не бяха яли никъде. Донесоха китара, запяха. Огънят с трептящата си светлина осветяваше лицата на насяда­лите около него, осветяваше ги отдолу и им придаваше странен тайн­ствен вид, сякаш всички бяха надянали варварски маски на езически култ. Елена гледаше мъжественото лице на Спас с грейнали очи и си казваше: „Този е мъжът, от когото бих искала да имам дете!" Като я по­гледна, спортистът телепатично прочете мислите в очите ù и ù кимна да го последва. Тя не се двоуми, покорно тръгна след него.

       - Да се поразходим по брега - предложи той.

       Шумът на веселата компания заглъхна зад гърбовете им. Водата ти­хо се блъскаше в проядените от времето крайбрежни камъни. Миришеше на водорасли. Тънкият сърп на луната чертаеше бледа диря в неспокой­ната повърхност на морето. Седнаха в тревата замечтани, заслушани в свирнята на пощурелите щурци, в тайнствените гласове на тихата нощ. Изпаднала в опиянението ù, Елена склони глава на рамото на Спас. Той. жадно я притисна. В този миг всичко около тях  потъна някъде, тя се сля с необятното небе над нея, превърна се в частица от морето, изчез­наха звездите, замлъкнаха щурците...

       -  Я да видим как сте днес, момичета! - прекъсна спомените ù леку­ващият лекар. Визитацията беше започнала.

Като стигна до нея, лекарят внимателно и продължително слуша сърцето и накрая, като свали слушалката от ушите, се усмихна и каза:

       -  Вече си добре. Тези дни ще те изпиша. Но никакви вълнения. Спо­койствие, здрава храна, чист въздух и редовно вземане на лекарствата. В това е спасението.

Думите му зарадваха жената, но никак не ù ставаше по-леко от това, че ще си иде у дома. Проблемът си оставаше неразрешен. Кой можеше да разбере нейната мъка? Как да обясни невероятното положение на сина си? Как щеше да приеме всичко това той, щеше ли да намери сили да се пребори с обстоятелствата, оказали се толкова безкомпромисни към него - към него и към нея. Тя го обичаше, като всяка майка, повече от всичко на света, искаше неговото щастие. А над него бе надвиснала тежка, тъмна сянка. Синът ù Павлин бе влюбен в сестра си, искаше да се ожени за нея, без да знае, че Албена му е сестра. Бяха от един баща, от Спас.

       След паметната нощ при археолозите изкараха една щастлива сед­мица, изпълнена с тиха радост и любов. Още на другия ден седяха пак на плажа един до друг и нежно си говореха. Елена бе разказала своя

живот и искаше сега да научи повече неща за него. Любовта караше Спас да бъде откровен с нея.              *

       - При мене нещата не са много весели. Обърках живота си. Нямам мир в душата. Историята е дълга, не знам дали ще имаш търпение да ме изслушаш.

       -  Разказвай, слушам те.

       -  Подготвяхме се в нашия клуб за голямо състезание. В един от по­чивните ни дни излязох в парка да се поразходя. Беше ми леко на душа­та, в тялото усещах прилив на сили. В парка беше оживено. Дърветата блестяха окъпани в светлина и хвърляха тежки дебели сенки върху току-що окосената трева. Окосеното миришеше упойващо. Спуснах се край тенискортовете. Няколко двойки тренираха. Играеха майсторски и съби­раха публика, която се ентусиазираше най-вече от безукорната игра на една светлокоса красавица. След всеки неин удар множеството сканди­раше:

       -  Магда! Магда! Магда!

       Привлечен от тази обаятелна спортистка, отбих се при другите да погледам. За моя изненада с нея играеше един мой съотборник. Реших да изчакам, докато свършат играта. Момичето спечели. Всички се спус­наха да го поздравяват. Аз приближих до приятеля си, с когото заедно тренирахме, заедно щяхме да атакуваме купата по мотокрос.

       - Ти тук? - изненада се той, като ме видя. - Не знаех, че се интере­суваш от тенис.

       - Не, просто минавах. Не си ми се хвалил, че познаваш такова хубаво момиче - казах му, като кимнах към тенисистката.

       - Много е мила, нали! И е чудесна спортистка. Ела, ще ви запозная.

Най-после запалянковците се отдръпнаха, оставиха Магда на спо­койствие. Едва сега тя погледна приятеля си, а после и мене. Още като срещнахме погледите си усетих, че нещо трепна в двама ни.

       -  Магда, представям ти Спас - най-надеждният мотоциклетист в на­шия отбор.

       Подадохме си ръце. Аз възразих на думите му:

       -  Приятелят ми преувеличава.

       -  Скромността е другото му качество - пак ме похвали Стефан.

       -  Слушай, Стефо, стига си го превъзнасял, защото ще взема да се влюбя в него и ще те зарежа, да знаеш!

       - В такъв случай ще ти кажа и отрицателните му страни. Обича все той да е отгоре, славолюбив е и лесно хлътва по жените.

       До нас се приближи един младеж и повика за нещо Стефан настра­на.

       -  Много добре играете - похвалих играта ù аз.

       -  Мисиите ли, че бих могла да стана шампионка? - попита полусериозно тя.

       -  Ако тренирате, ако сте упорита! Удоволствие е човек да ви гледа, играта ви е много атрактивна.

       Тя леко поруменя при тези мои думи и сведе глава. Стефан дойде, прегърна я и ми рече шеговито:

        -  Вземам я, докато не си я отмъкнал под носа ми.

       После се срещнахме с нея и се сближихме. Спречкването със Сте­фан беше неизбежно. Веднъж останахме сами с него в съблекалнята и таил дълго мъката си, той ме заговори:

        -  Това, че постъпи така с мене, не ти прави чест.

        - Не съм виновен, приятелю. Влюбихме се. Тя обича мене. Нали виж­даш.

       Стефан не каза нищо, но видът му красноречиво показваше какво става в душата му. Престанахме да си говорим. Момчетата от отбора раз­браха причината. Застанаха на негова страна. Изолираха ме. Отначало не обръщах внимание на това, бях погълнат всецяло от тренировките и амбицията да победя. Отчуждението от колектива започна постепенно да ме изкарва от равновесие. Изнервих се, трудно се владеех. Тягостно­то настроение не ме напускаше дори вкъщи. Магда почувства промяната в мен и попита:

       - Какво става с тебе напоследък? Не мога да те позная. Може би аз те отегчавам с любовта си?

        - Какво говориш! Причината е съвсем друга. Разказах й какво ме мъчи.

       - И мене ме притеснява, като се срещнем, чувствам се така глупа­во и неудобно.  

        Ако знаеш колко много ми е помагал, какво ли не е правил за мене, но вече не го обичам. Обичам тебе. Нима съм виновна за това?

       Откакто Магда застана помежду ни, настръхнахме като петли един срещу друг. Щяхме да се изядем още на тренировките. Стефан никога не бе показвал амбиция да стане пръв. Не изпитваше влудяващата страст към победата. За него самото участие означаваше победа. Спо­мням си едно състезание как двамата фаворити паднаха малко преди финала. След тях летеше Стефан. Нищо не му пречеше да пресече фи­налната лента, но той хвърли мотоциклета и се спусна да помогне на по­страдалите. Другият зад него не спря, класира се пръв. Видяхме го с лав­ровия венец при награждаването.

       - Ти трябваше да бъдеш на неговото място. Златният медал можеше да блести сега на твоите гърди. Сам пропиля шанса си - му казах тогава.

       - Нямаше да уважавам себе си, ако бях го направил - ми отвърна Стефан.

Тренирахме като бесни. Когато той дадеше по-добро време, всички радостно го приветстваха. Момчетата познаваха спортсменските му ка­чества, ценяха го, уважаваха го. Такъв го познаваха не само на пистата, но и в живота. Помагаше на изпадналите в затруднения с каквото може­ше - с пари, със съвети, беше прекрасен монтьор и оправяше бързо всяка повреда в мотоциклетите. Всички го обичаха. Аз оставах изолиран. Страняха от мене като от чумав.

       Състезанието дойде. Трябваше да покажем кой е по-добрият. Още на старта двамата се откъснахме напред. Ту той вземаше преднина, ту аз. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Ако беше някой друг до мене, бих го посрещнал по-спокойно, но като знаех, че е Стефан, ме обхваща­ше силна нервна възбуда. Наближавахме финала. Губех устойчивост. Видях как предното колело на мотоциклета зад мене излиза все по-на­пред, застига ме и се кани да ме задмине. Тогава загубих контрол над себе си. Стефан ме изпреварваше плътно приближен, за да спечели време на предстоящия завой. Погледнахме се през предпазните стъкла на каските. Той ликуваше. Нямаше да имам време да го застигна. Обез­умял, вдигнах крак от стъпенката и отблъснах машината на приятеля си встрани. При високата скорост това побутване беше достатъчно да загу­би контрол. Усетих, че залитна и колелото на мотоциклета вече не ме преследваше. Чух шума от падането зад мен. Пресякох пръв финалната линия. Спечелих купата. Изнесоха Стефан на носилка, взеха го с „бърза помощ" и го откараха в болницата. При награждаването ми нито един от съотборниците ми не дойде да ме поздрави. Едва когато състезанието отшумя, когато останах сам, си дадох ясна сметка какво всъщност се бе­ше случило. И се уплаших. Уплаших се от себе си. Та аз можех да стана убиец. Стефан беше жив, казаха, че щял да се оправи, но би могло да се случи и по-лошо при чудовищната ми постъпка. И оттогава нямам мир в душата си.

       Магда не знаеше цената на моята победа и настояваше да отпразну­ваме шумно, както подобава при такъв повод. За мене това беше не­възможно. Аз се ненавиждах, чувствах се не носител на купа, а по­длец, убиец. Отпратих я да си върви. Исках да остана сам. Тя си тръгна много объркана и озадачена. Прибрах се, заключих се и цяла нощ мислих какво да правя, как да живея занапред. Дадох си сметка, че с мотоцикле­тизма за мене е свършено. Нервите ми изневеряваха, не бях сигурен, че това, което направих, няма да се повтори. Спасителната мисъл, която ми дойде в главата, беше да зарежа спорта и хората, които познавам, да замина някъде далече. Реших и го направих. Още на другия ден напус­нах града. Ето ме тук сега, на морето, при тебе. Благодарение на твоята нежност започвам да се освобождавам от призраците на миналото, да се опитвам да събера сили за нов живот.

       След разказа му дълго мълчаха. Добре, че това, което искаше, Еле­на вече беше получила. Малко чужд ù се стори човекът, приседнал до нея. Но когато прочете голямата болка в очите му, разбра, че той се беше покаял, започваше голямото очищение и тя му го желаеше от все сърце.

       -  Да влезем в морето да поплуваме - предложи жената.

Почивката свърши. Елена стоеше на прозореца на тръгващия влак

и му махаше с ръка за довиждане В очите ù плуваха сълзи. Разделяха се завинаги. Бе дала на Спас фалшив адрес, за да не може никога да я намери.

Влакът летеше по голото поле, отнасяйки я към къщи, към грижите на всекидневието. Красивият сън свърши. А може би сега започваше!? През отворения прозорец на купето вятърът си играеше с разпилените ù коси и плющеше шумно в разкопчаното перде.     

        - Елена, днес си много мълчалива. Виждаш ми се подтисната - заго­вори я съседката от другото легло. - Трябва да се радваш. Лекарят ти каза добра новина.

       -  Радвам се, как да не се радвам. Кой няма де е доволен, когато е в болница и му кажат, че е добре, че ще го изписват. Мисля си за своите хора в къщи. Как ли се оправят без мене?

       -  Ще се оправят, те са здрави, тях не ги мисли. Ех, че хубаво време! Да можех да изляза сега. А то с моя инфаркт не ми дават от леглото да стана. Поне вие вървете.

        - Че да отидем да се поразтъпчем, тъкмо да ни се отвори апетит, че то ето, обед наближава - прикани Елена другата пациентка в стаята.

Поразходиха се в градината на болницата, обядваха и отново легна­ха. Наближаваше часът за свиждане. Щом се приюти в леглото, спомени­те завладяха мисълта й.

       Идването на Павлин на бял свят не учуди никого в града. Коста и Елена живееха в него отскоро, нямаха познати. Мечтаното се сбъдна! Детето се роди. Нейното собствено дете, а не осиновеното. Дойде дете­то, защото тя бе поискала това. Ето най-после чуваше жадуваното дет­ско гукане, което я изпълваше цяла с неизпитвано досега чувство на щастие и тиха радост.

       -  Сега, милото ми. Сега ще те нахраня! - шептеше с плувнали от ща­стие очи, докато вадеше от блузата едрата си натежала гръд.

       „Аз съм майка! Ето на света дойде нов човек и причината да дойде той на този свят съм аз. Колко съм щастлива - си казваше тогава. Какво ще каже Коста сега, когато се роди детето? Ще го приеме ли? Как ще възприеме мене, като майка?"

Бездетството смущаваше съпруга, потискаше го. За да убие своята потиснатост, той пътуваше. Винаги намираше начин да се отлъчи от къщи - ту да свири на мачове, ту на гости на стари приятели ще иде или пък на село да помогне на родителите си.

       Елена въздъхна и загледа в прозореца. Очакваше да си дойде. Пак бе заминал, оставил я сама. Вярно, че се очакваше детето да се появи по-късно, но то дойде неочаквано по-рано. Коста се надяваше, че ще се върне навреме. Ала закъсня.

От рецепцията на хотела му съобщиха радостната новина. Той по­черпи вестоносците за радостното събитие и се приготви за път. Имаше места за първия автобус и побърза да го хване.

       - Значи имам син?!

Искаше му се да се спре на тази мисъл по-дълго, да я приеме по-хладнокръвно, а не можеше. Ушите му бучаха от вълнение. Не чуваше нито бръмченето на двигателя, нито усещаше друсането, които друг път го вбесяваха. Сякаш съществуваше извън времето и пространството. От време на време изпускаше по някоя глуха въздишка и ръмжеше като пре­бито куче. Съзнанието му отново и отново рисуваше най-чудновати сце­ни на изневярата. Но най-главното, образа на любовника, на този, който беше направил детето, не можеше да си представи. „Какъв е той - млад, стар? По-елегантен, по-нежен, по-красив? Човек на изкуството ли е? Те най-лесно омагьосват женските сърца. Учен или обикновен човек?"

       - Не, не! - извика той на глас и се изправи от седалката. Задушаваше се от вълнение и от тежкия въздух в автобуса. Искаше му се да разбие стъклото и може би щеше да го направи, ако имаше с какво. Виждаше как стълбовете на далекопровода се гонят в полето отвъд стъклото и му се струваше, че тича с тях, че е вече много изморен и запъхтян от това нескончаемо тичане. „След час ще си бъда вкъщи. Там ме очаква жената, която ми изневери, която може би обичам, с която не съм много мил напоследък. Чака ме с детето. Моето дете. Каква ирония!”

       Разтвори купения от автогарата вестник, но в състоянието, в което се намираше, не можеше да чете. Виждаше едрите заглавни букви с ро­га. „И аз съм с рога. Сигурно изглеждам царствен, като елен!" - мъчеше се безуспешно да се шегува сам със съдбата си, но му ставаше още по-болно на душата.

Вашият билет - сепна го гласът на контрольора.

Опипа с треперещи пръсти джобовете на сакото. Беше забравил да купи. Контрольорът му отряза квитанцията. Санкционираният пътник го изгледа тъпо в гърба и се усмихна глупаво. Никога с него не беше се случ­вало такова нещо. Струваше му се, че автобусът не се движи, а пълзи, започва да се стеснява, превръщаше се в клетка и в тази клетка стоеше затворен той, сам, забравен от света, забравил за света, потънал в ня­какво блудкаво слабоумие. Изведнаж пък му се стори, че се разширява, започва все повече и повече да запълва празното пространство в купе­то, напъва да пръсне четвъртитите си стени, задушава се, без да може да избие навън.

       Най-после му се отдаде да отвори малкото прозорче над голямото стъкло. Нахлу слаба освежителна струя. Започна да мисли пак нормал­но.

Пристигна. Със слизането от автобуса усети немощ и страх. Сякаш бе извървял цялото разстояние пеша. Как да се държи, като се прибере - не знаеше. Толкова изморен се чувстваше бащата на чуждото дете, което го очакваше вкъщи. Като повървя пешком, се поуспокои. Ала пред входа на кооперацията, в която живееха, загуби съвсем решителността си.

       Влезе в дома си като крадец. Погледна се в огледалото. Беше същи­ят идиот от автобуса с повехнало лице, трескав поглед, изкривени уст­ни и бръчки по челото; сякаш току-що бе избягал от болницата тежко болен. „Само по-спокойно. Не трябва да се вълнувам!" - окуражаваше се, докато събличаше сакото си.

       -  О, ето те и тебе най-после, Коста! С нетърпение те очакваме!

Целунаха се. Влязоха при бебето."Мъжът стоеше изправен пред ле­глото, изтръпнал и потен. Лицето му доби още по-глуповато изражение. Жена му го гледаше с ясни очи, с пламък на щастие и материнска радост. Седна на крайчеца на леглото, сякаш се страхуваше да не се срине под тежестта му. Погледът му спря продължително време върху родилката.

       -   Как се чувстваш сега, Елена? - отрони се от пресъхналите му устни.

       -  Щастлива съм!

       Детенцето лежеше спокойно в лъхащото от чистота бельо. Коста за пръв път го видя. Очите му се замъглиха. Малкият в миг завладя сърцето му с невинността и безпомощността си и той сърдечно му се усмихна. Не­що се пречупи в душата му. Като че ли някой дръпна черните завеси в нея и там стана светло. Наведе се над кошчето и се заслуша в тихото равномерно дишане на малкия. Ледената кора, обвиваща сърцето му, се топеше от ново, неизпитвано досега чувство - бащинската любов. Бебе­то излъчваше неотразим чар. Наведе се и докосна с устни челцето му. От очите се отрониха две сълзи и се търкулнаха по бузите, за да капнат на малките разперени встрани ръчички.

       Обърканите трескави мисли не даваха на Коста да заспи. „Кой може да е той? - питаше се за кой ли път. - Приятел, познат, неин бивш любовник? Все е някой. Не може без този той! Вероятно е някой приятел. Обикновено приятели турят рога на приятелите си!" - въртеше се неспокойно в леглото. 

•

       За всички тези неща беше мислил и преди по време на бременността, но сега, при наличието на детето, те още по-болезнено се впиха в мозъка му. Досега бягаше от къщи, по цели дни не се завръщаше, но вече не можеше да ги остави.            '   . .       .

       Когато зазоряващият ден проникна през широките прозорци, завари Коста буден, с дълбоко потънали в орбитите очи.

Детето растеше - ставаше все по-хубаво, по-жизнерадостно, по-мило и по-весело. Очите не спираха в една точка, а играеха немирно по заобикалящите го предмети, различаваха лицата и с любопитство се за­държаха тук и там. Особена радост ги озаряваше, когато погледнеше Ко­ста. Тогава то се силеше да се надигне от пухкавата възглавничка и ръчичките му се устремяваха към него. Гукаше с нежното си гласче като птичка. Той докосваше с пръст брадичката, а когато се отдалечаваше от кошчето, очите, в които бликаше радост и светлина, изведнъж потъмняваха. Също и очите на майката, гледащи го съсредоточено и печал­но, с разбиране. Коста обичаше детето, но в любовта му към майката нещо се беше прекършило. В душата му се бунтуваха два свята: любовта към детето и огорчението, че съпругата е имала толкова дълбоко об­вързване с друг мъж. Единият свят - светъл и чист, а другият тъмен, с навъсени облаци. Винаги, когато застанеше над кошчето и погледнеше в бистрия поглед на малкия, усещаше как в него побеждава светлият, чист и безукорен свят. Тогава се чувстваше друг, лицето му се озаря­ваше, чувстваше се силен, голям, млад - сякаш прероден. Затова ко­гато останеше свободен, тичаше към къщи. Обичаше да стои до кошчето на малкия, обичаше да го разхожда в количката. Тогава му се струваше, че е защитен от житейските си терзания, живееше един тих и спокоен живот. И колкото повече заобикваше чуждото дете, сломяваше се отчу­ждението от жена му.

Пролетта, властна и неудържима, проникваше навсякъде - тя с лю­бопитство влизаше през широко отворения прозорец, отиваше при мал­кия Павлин и когато той не спеше, тихо му напяваше. Тя галеше страните му с топлия си дъх, със своята свежест и ухание, вплиташе цветя в къдриците му. Песента на птиците го упойваше. Първата пролет в жи­вота му. Спрял oчички в разцъфналото клонче на дървото под прозоре­ца, белеещо с цветовете си като сняг на ярко синьото небе, той протяга­ше ръчички напред, сякаш искаше да го хване, да откъсне от цветчетата му, а устните сякаш искаха да кажат нещо, да изразят вълнението му от красотата.

       Елена се надигна от леглото, за да изтръска от себе си тези стари спомени и преживявания, останали все още тъй свежи в паметта ù, поща­дени от безмилостното време. Загледа се през прозореца. С мълчанието си следобедният час изтръгваше от къщите на града чиста тебеширена белота и я наслагваше безшумно като колода карти около малкото пло­щадче пред болницата.

       „Колко малък и беззащитен беше Павлин тогава в онази далечна пролет - пак се впусна в лабиринтите на мисълта си жената, - а ето го сега голям, силен, самостоятелен. Отделя се от нас. Семейство иска да създаде, свое! Колко много се зарадвахме с Коста. Момичето ни очаро­ва, влюбихме се и ние в него още при първата ни среща. С нетърпение очаквахме да се запознаем с родителите му. Павлин казваше, че те били чудесни, бе във възторг от тях."

       Позвънихме. Вратата се отвори. Да ни посрещне, пред мен застана Спас. Бащата на моя син. Усетих само че издадох някакъв сподавен стон, изпуснах багажа си, остра болка ме присви в гърдите и се свлякох с по­дкосени крака. Коста и Спас ме прихванаха. Дойде бърза помощ. И ето ме тук, нещастна, безутешна. Синът ми се жени за сестра си. И това ли трябваше да преживея, господи? И тази ли изпепеляваща болка? Защо не пощади поне децата ни?

       Започна свиждането. Елена беше чужда в този град. Един-един­ствен човек познаваше, но не искаше сега да го вижда. Нямаше да ù стиг­нат силите. Но той дойде. И добре, че я завари в леглото, иначе кой знае какво можеше да ù се случи. Идваше с цветя, облечен официално, както в онзи тържествен ден, когато щяха да се запознават, когато ù прилоша. Той идваше към нея смутен, усмихнат, а тя нямаше сили да се изправи да го посрещне.

       - Здравей, Елена! Как си? - подаде ù цветята, докато стискаха ръце­те си. - По-добре ли си?

       - Добре съм вече. Казаха ми, че ще ме изписват - отвърна тя, без да сваля очи от него.

      Беше си същият, само дето косата му беше прошарена и леко беше понапълнял. Приседна до нея на леглото.

       - Ето че все пак се срещнахме. И то при какви обстоятелства. Ако знаеш каква мъка ми причини, като изчезна така безследно! Колко те търсих, Елена, колко те търсих! Защо направи така, кажи? Защо не поже­ла да ме видиш повече?

       - Така трябваше - отвърна жената - и на мене не ми беше лесно, но така трябваше. Повярвай ми! Много се измъчвах, много страдах. Писано било да страдам още, още по-тежка мъка да ме споходи сега.

       -  Не те разбирам. Какво става с тебе, Елена!? Защо така се из­мъчваш?

       - Сватбата, която подготвяме, е неосъществима. Павлин е твой син. 

- Какво говориш?! Павлин! Павлин мой син!? Не може да бъде! Кажи, че се шегуваш...

Прилоша му. Наложи се да повикат лекар, да вземе успокоително. Едва след време, като се посъвзе, можаха да продължат разговора си.

       - Всичко ще ти обясня - започна той - слушай ме спокойно и моля те не се вълнувай. Аз вече съм по-спокоен. Ще ти разкажа как живях през тези дълги години, откакто се разделихме. Още на морето ти казах, че напускам спорта. Хванах се да работя като монтьор - знаеш, че оби­чам двигателите, мотоциклетите, автомобилите. Работата ме погълна, бях всеотдаен. Извоювах си добро име в този град. Един ден спира един хубав автомобил пред работилницата, излиза от него още по-красивата собственица и ме пита мога ли срещу добро възнаграждение да отстраня до обяд повредата в него.

       - Ще проверя каква е и ще ви кажа - отвърнах. Закарах колата на канала. Възможно беше да се опита. - Ако се насиля, може и да успея - отговорих на въпросителния ù поглед.

      - Моля Ви тогава да се насилите! Няма да съжалявате. Налага се спешно да пътувам.

       Залових се с колата веднага. Поработих мъжки, но успях да се спра­вя. В уговореното време жената дойде. Казах ù, че автомобилът е готов за път. На изразителното ù лице се изписаха задоволство и възхищение.

       - Вие сте цар на автомобилите! - похвали ме тя. - Много съм ви приз­нателна и задължена. Какво ви дължа за работата?

       Понеже много ми харесваше, казах ù:

       -  Една целувка!

       Тя ме погледна изненадана, объркана, смутена. Пристъпи от крак на крак и каза обидено:

       - Но това е... - и не намери думата да се изрази какво е.

 Помогнах  ù:

       -  Това е малко и много.

       - Не разбирам. Какво искате да кажете?

       -  Малко е, ако за вас е без значение, бързо ще забравите - все едно, че нищо не е било. А много е, ако ми я дадете с желание и удоволствие. Тогава тя ще струва много, би могла да доведе и до сериозни послед­ствия.

Надежда, така се казваше младата жена, прибра приготвените пари и вече съвзела се от объркването, рече:

       - В такъв случай ще получите възнаграждението си друг път. Не съм сега в състояние да платя тази цена. Трябва ми време, за да преценя. Нека помисля. Като реша, ще ви се обадя. Аз тръгвам. Довечера имам важен концерт, а още не съм се приготвила.

       Така се запознах с бъдещата си жена. Надежда беше решила да пла­ти голямата сума - целувката. После пък за мене бе нужно време за раз­мисъл. Оказа се, че тя е разведена и има момиченце от първия си мъж. Обикнах тази жена, макар че все още мислех за тебе, Елена. Приех я заедно с детенцето. А сватба ще има, Елена! Албена е доведената ми дъщеря, която обича Павлин. Малката ми дъщеря е моята. Така че няма пречка между тях.

       - О, господи! Каква радостна вест! Ти ме спасяваш, Спасе, от голя­мото нещастие с тази вест. Правиш ме толкова щастлива! И нашият син ще бъде щастлив. Нашият!

       След толкова години двамата отново се прегърнаха, отново изпита­ха онази голяма близост, която нито времето, нито обстоятелствата мо­жеха да заличат.

Дълго се гледаха с любов и разказваха как са живели един без друг, какви изпитания им беше поднесъл животът.

       Едва когато дежурната медицинска сестра мина и нареди да при­ключи свиждането, те се разделиха. Бяха щастливи.

        Отпусна се сърцето на Елена и тя се почувствува радостна от оздра­вяването си. Изведнyж в нея нахлуха ободрителни сили - духовни и фи­зически. Над града бавно падаше здрач. Елена му се зарадва, защото той предизвестяваше идващата нощ, а нощта сега не я плашеше с тревожно безсъние. Тя я очакваше, както жадната земя очаква проле­тен гергьовски дъжд. Надяваше се да потопи изтерзаната си душа в бла­жените покои на сънищата и да почерпи сили от вездесъщите ù извори. Трябваха ù много сили, защото я чакаше не какво да е събитие, а сватба. Сватбата на нейния собствен и единствен син.