Малки изповеди – 2 част

Разбрах, че съм била самотна, когато тръгнах на училище. Там срешнах приятелите си и разбрах, какво е да си обичан, да има на кого да дадеш любовта си, да бъдеш приет.

         Нисичко русо момченце, до което ме сложиха да седна, заекваше и беше кротко и мълчаливо. Аз бях щура и палава и изобщо не разбирах как може да е толкова свит и да не спуква от бой всеки, който му се подиграва. В това число и мен. Но виждайки как бърше скришом сълзите си от обида, в сърцето ми се надигна ярост. И болка. И натупах всички, вместо него. Лошото беше, че не мога да натупам себе си. Усмивката и възхищението в очите му, разтапяха сърцето ми и аз дори не подозирах какво означава това. Просто исках да го закрилям. Тъй като той пишеше с лявата ръка, седнах от другата страна на чина, за да не му преча. Започнах да се старая да му угаждам. И дори не се изненадвах от това. Аз- която решавах всички въпроси само с юмруци, сега бях добричка, нежна и мила. Без да ме молят, без да искат нещо от мен. Просто защото ме следяха две лазурни, сини очи, изпълнени с нежност и възхищение. Бях само на шест години, в първи клас, когато установих, че приятелството може да бъде голяма сила- стига да е истинско. Едва ли тогава съм разбирала, колко здраво ни е свързало постоянното ни ежедневие заедно, лекия присмех на възрастните за това, че сме неразделни и факта, че кротичкия Вальо ме следваше като сянка в моите щуротий. Бях си устата и той шокиран и изненадан ме гледаше, когато смело се изтъпанчвах- непоколебима срещу момчетата в класа или учителката ни. За някои неща направо си заслужавах бой, пък бях толкова пряма и откровена, че това стъписваше и учителите. Лошото ми поведение минаваше малко гратис за сметка на добрия ми успех.

В крайна сметка, някак успях да се вместя в компанията на момчетата. Бях си момче- правех същите лудорий, разбирах от техните игри, бях добра с прашката, не се страхувах от разни малки гадинки, не пищях и не изпадах в паника. Не носех роклички, панделки и понятие си нямах за какво си говорят момичетата. Нямах желание да ме хвалят в училише, но пък имах инат и от инат научих да пиша хубаво (за известно време)- колкото да сложат тетрадката ми на таблото и да ме похвалят. Явно си почесвах егото и амбицийте. Иначе не ме вълнуваше особено отличния успех. Имам сестра- по-голяма от мен. Тя учеше в същото училище и беше олицетворение на примерна ученичка и добро момиче- дълга коса, спетена на плитка, бели чорапки (които по странен за мене начин все си оставаха бели- аз за по-лесно предпочитах да ходя боса, защото винаги бях мърлява!), полички, с нужната дължина- чиста, спретната- да ú се ненагледаш. Все ме сравняваха с нея и ми я даваха за пример. Ужасно ме вбесяваха. Ами аз не бях тя. Сестра ми учеше прилежно по всеки предмет- сядаше на бюрото, четеше на глас урока- веднъж, два пъти, разказваше, после пак... И така, докато запомни всичко както трябва. Аз седях в кухнята с баба и може да се каже, че бях подготвена с два класа напред, защото твърде бързо запомнях това, което учеше сестра ми. Тя се мъчеше доста, докато запомни всичко и аз, понякога, леко изнервена, започвах да ú подсказвам. Просто се чудех, защото не запомня толкова прости неща. Не е лесно, когато си малък, да разбереш ,че всеки има различна памет. Мери (съкратено от Мариана, не знам от къде ми дойде, но така я наричам  и никога не съм и викала “кака”) често ми се сърдеше. Аз за нищо на света не бих издържала да уча два часа. Тя го правеше системно всеки ден. Изпитвах уважение към упорития ú труд. Щото моя милост си беше мързелива. Добре, че си имах добра памет. Както се казва- “на мързеливия и Господ му помага”. Какво ли щеше да бъде , ако трябжаше и аз толкова много да уча? И къде? Имахме само едно бюро и то си беше окупирано от Мери. Аз учих- ако това изобщо беше учене- в кухнята, докато бабките от махалата си правеха седянка. Седях пред отворен учебник и слушах “клюкинки”. Бях добре осведомена за всичко в селото. Тя понякога понижаваха глас и си казваха неща “не за моите ущи”, но пък аз винаги съм имала перфектен слух. Та доста рано понаучих някои тайни. Хубавото е, че изобщо неразбрах какво означават някои неща.През зимата, бабите идваха коя с плетка, коя с вретено. Днешните деца сигурно не са виждали хурка или вретено, освен в някой музей или нещо по телевизията, но пък аз мога да преда. Мога и да тъча чеги. Тичах по улицата, на едни колчета опъвахме, “насновавахме”- както казваше баба, основата. Слагахме стана в голямата стая и баба бързо прекарваше совалката. Можех да я гледам с чаове. Беше си магия. Нормално беше да поискам и аз да опитам. Любопитна съм си по природа и това любопитство “ще ти затрие главата”- каза веднъж баба. Тя беше мъдра жена, сигурно ще излезе права. Тя беше тази, която ме научи и да меся тесто. Още доста малка ме остави да бръкна в нощвите.

         -   На, нацапай се цялата с брашно ако щеш, ама ще се научиш. Никой не се е родил научен, а ти все се въртиш около мен. Хайде, бъркай! Стискай сега с ръчички, ха така!

         Едва ли тогава съм го правела както трябва, тя го премесваше след мен, важен беше опита. Важно беше началото и желанието. Никога не ми се караше, че не правя нещата точно както трябва. Беше оптимиска- “Ще се научиш, давай!” Така човек придобива желание да продължи, не му се убива меракът. Дядо ми (“мой човек”- както го наричах) пък ме остави да се боря с лопатата. Леко се позахилваше, защото лопатата беше по-тежка от мен и аз със сигурност не обръщах земята, май само ровех горния пласт. Но за разлика от майка ми, която веднага реши да ме изгони, той каза:

-    Я остави детето! Сега има желание да се учи.

Факт е- с баба и дядо работех в двора, но с родителите си- никога не съм го правила. Веднъж, когато вече бяхме големи със сестра ми, ни заведоха да копаем  царевица, но ние и двете се измъкнахме и отидохме да се къпем на язовира.

Мразя да ми заповядват. Баба и дядо никога не са го правели, но аз винаги съм правила това което са искали. Защото не заповядваха, а ми казваха кротко. Като ми заповядат са заинатявам.

-   Като магре на мост си- казваше баба- А иначе и слънцето на тепсия ще дадеш, само ако те помолят учтиво.

Растях си аз- бодра и щастлива. Ядях си бой- всекидневно- защото за майка ми това възпитанието. Изобщо не ми правеше впечатление. Просто си изтърпявах боя и се втурвах право към следващата пакост. Много глупости съм направила, просто защото не съм осъзнавала, че могат да завършат зле. Иначе си се биех с момчетата, Играех с тях фитбол и това, което ме отличаваше от тях- мечтаех. Обичах да скитам сама, далече по полята, далече от селото. Лягах на тревата и гледах облаците. Те се превръщаха в какво ли не- птици, животни, хора, кораби. Имах чувството, че се разтварям в тях и изчезвам някъде, че някъде отлитам, самата аз облак. Понякога се осъзнавах и разбирах, че вече е доста късно, прибирах се, предварително готова за поредния бой. В един момент, нашите просто престанаха да обръшат внимание на това, че скиторя. Другото, което много обичах, беше да се катеря по дърветата. Имахме една дюля в двора и като малка често стърчах на нея. Качвах се и си стоях там с часове. Баба просто забравяше, че съм там. Обичах да се промъквам в хорските дворове и да си крада джанки (не, че у дома нямаме). Обожавам зелени джанки. И сега мога да се наредя заедно с децата под дървото, за да ям “зеленкаши”.   

-         Спри да ги ядеш тия зеленкаши- караше ми се баба- После ще те боли стомахчето!

Ако ме поканите с хубава, сочна, добре узряла червена ябълка- ще ви откажа. Но ако имам възможност да си откъсна от дървота все още зелена, кисела ябълка- ще го направя. Някои неща от детството са с мен и явно ще си ида с тях.

В четвърти клас, макар и само 10- годишна, осъзнах доста добре нещата. Знаех, че Вальо е човека, който си ме търпи, въпреки моята променливост, различност от всички- и от момчетата, и от момичетата. Наричах го Фъстък, макар че аз бях по- дребна от него. Продължавах да се уча добре, но си имах всякакви оценки и по-слабите не ме притесняваха. Нали пак аз щях да си ги поправям, що да се кося?

Мери беше друго нещо. Ако получеше четворка, започваше да плаче от портата. И аз започвах да плача, но от смях. Изобщо не я разбирах! Как може човек да реве за оценка?! Но тя беше свикнала да я хвалят, аз бях свикнала да ми се карат. Ние просто живеехме в два различни свята.

Заслужавах си и караниците, и понякога боя. В четвърти клас, на една екскурзия, грубо обидих учителката си. Щъках из вагона напред-назад, а когато тя ми направи забележка, аз високомерно отвърнах:

- Ти като си стара и ти се седи, аз съм млада и не мога!

Казах го осъзнах каква я бях свършила, ама вече късно. Видях я как посърна и ми се прииска да си отхапя езика, но нали съм много бърза...

Въпреки това, не можех да ú се извиня. Когато Вальо ме попита защо, аз му казах съвсем честно:

-         Ама тя наистина е стара- тя е на петдесет! Знаеш ли колко са петдесет години?! Аз съм на 10.

-         Не си права!

И аз се затътрих към учителката си. Все пак ú се извиних за поведението си, а не за думите си. Тя се позасмя, но беше мъдра жена- и ми прости.

След малко повече от 20 години, когато самата аз бях на тридесет и няколко, а синът ми на 10, я срещнах. Много възрастна, но усмихната, тя ме позна. Очите ú засияха срещу мен:

-         Никога няма да те забравя! Беше едно такова- дребничко и пухкаво, неконтролируема, абсолютен живак. Никога не знаех какво ще направиш или какво ще кажеш в следващата минута,

Гледах я изненадана, защото не знаех, че съм ú създавала толкова грижи!

-         Двамата с Вальо ме гледахте от първия чин- ти с блеснали очички, готова готова всеки миг да скочиш, сякаш ще завладяваш света и Вальо- който все те последваше леко уплашен.

-         Уплашен?

-         Ами той все се боеше за теб, ти вечно се набяркваше в нещо. Бяхте толкова различни вие двамата! Ти- самотна и дива, изпълнена с емоций, той- спокоен и кротък. Допълвахте се изцяло и още от първи клас знаех, че ще станете приятели.

Сега аз съм на 45 години. Вече съм толкова “СТАРА”! За едно дете на 10 години, сигурно съм древна като света, но само ако знаеха децата, че понякога, ние  “старите”, носим дущите на едни все още непораснали деца!... Иска ми се да захвърля някъде старите си коси, многото си килограми и натрупани грижи, да бъда пак дете, да тичам по поляната, да мечтая с облаците и да бъда безпаметно щастлива, както могат да бъдат само децата.

         На 12 години за пръв път сложих чорапогащник и къса пола. Имахме тържество на отряда за Христо Ботев- защото така се казваше нашия пионерски отряд. Така беше тогава- червени връзки, отряди, манифестаций под строй, но после , другото- си идваше от думите и сърцата на хората. Музиката свири, хората се смеят. Не под строй, а заради самия празник. Сега на празник в градовете е пустош- всеки си отива на село, да поработи. Този, който остава, също си върши домашната работа. Празник било! И по какво да го разбереш? На разходка в парка хората ходят всяка неделя, не само на празнк, така че по какво се различава празника от обикновения ден?

Та за този празник на отряда, класната строго нареди- поли и бели блузки за момичетата. Аз, за мое съжаление, бях момиче. Пола!- о, какъв ужас! Майка ми ми купи крепнайлонов чорапогащник и аз го държах в ръцете си и го гледах така, както се гледа златно яйце.

Израстнах в Долна Митрополия, на има-няма 300 метра от Военно- въздушното училище и имахме шефство с курсанти от училището. И специален гост ни беше един курсант- бате Ваньо. Той ме видя и леко усмихнат ме попита:

-         И сега какво?

Моите приятели момчетата се бутаха с лакти и ме сочеха с пръст, хилеха се като малоумни и прикриваха несигурно с ръце лицата си- знаеха си, че в момента, в който хвърля тази къса пола, ще си стана пак аз и някой ще си изяде боя.

-         Трябва да го обуя, но хич не знам как да стане. Как се пипа това тънко нещо?

Той се разсмя, но бързо стана сериозен.

-         Ти май за пръв път виждаш чорапогащник?

-         За виждане- не ама...

Тук бате Ваньо не издържа, разсмя се с глас и каза:

-         Я ела с мен!

Замъкна ме да дамската тоалетна и  ми обясни как трябва на го направя, врътна се и изчезна. След доста усилия и страх, че ще го скъсам, аз все пак влязох в проклетото нещо. Влязох в клас, с походка на царица, все едно, че съм си сложила корона- гордо вирнала глава и с балетна стъпка. Бате Ваньо направи това, което правеха преди момчетата- закри уста с ръка и залегна на чина, за да не видя, че се залива от смях.Бях толковаот себе си,че си забравих стихотворението, наложи се да ми подсказват. Колкото и да е странно, но точно този чорапогащник ме накара да осъзная, че аз все пак не съм момче. И Вальо, който стоеше до мен, се обърна и ми каза:

-         С пола приличаш на момиче. Добре ти е !

Аз му се ухилих насреща щастлива. Разтопих се в очите му и си мислех, че някой все пак е оценил усилията ми. Мислено си набелязах кой ще яде бой утре. А Фъстъчко пак ми се исмихна:

-         Няма да го направиш! И те те харесват, но си толкова различна! Не сме свикнали да те виждаме така. Може би трябва да престанеш сама да си кълцаш косата. Различна си, но това не означава непременно, че е лошо.

На другия ден аз се стараех отново да бъда момче, но ... не бях. Дълбоко в себе си знаех, че промяната е дошла и ние всички- и аз, и приятелите ми- малко или много ще я усетим. Надявах се, и това няма да промени с нещо приятелството ни, нито отношенията ни един към друг.

Обичах цирка. Бях гледала веднъж на телевизора една жена как се огъва и “не мож ú разбра на тази къде ú краката, къде и главата”- както се изказва баба. На мене обаче ми стана интерено и пробвах. За моя най-голяма изненада се оказа, че и аз мога същото като жената.

-         На зъмя (змия) приличаш! Пу-пу!- баба ме гледаше втрещено как се огъвам и правя шпагати- разчекна се, ма!

Аз се смеех със сълзи на нейните изказвания. Е, в цирка не можех да отида и се запалих по спортната гимнастика. И тайно от нашите се записах да тренирам в  Плевен. Пребърквах им джобовете за стотинки за билети и си тренирах. Почти две години нашите не разбраха, че два пъти в седмицата тяхната щура дъщеря се превръща в гимнастичка. Момчетата ме прикриваха. Ако случайно нашите питаха дали съм била с тях, те бодро отговаряха:

-         Ами да

Разбра се, че тренирам, когато в седми клас тръгнахме за Републиканско. Изядох си боя и се опитаха да ме спрат. Но аз вече си знаех програмата и си знаех как да бягам. Понякога показвах на момчетата какво съм научила, но те някак се смущаваха и аз престанах. Вальо само ми каза:

         - Добре е. Все пак си момиче!

Не знаех дали да го набия или да се зарадвам. Когато започна да ни

“блъска” пубертета и момчетата започнаха да оглеждат и да коментират момичетата, аз седях заедно с тях и слушах. Никой дори и не помисли да се скрие от мен. Но понякога усещах погледите им- в седми клас вече бях едно сладко миньонче, със същите блеснали от възбуда очи, заразяващо всички около себе си с неспирната си енергия и жажда за живот. Продължавах да дружа с момчетата, но вече рядко се биех с тях. И по неизвестен за мен повод, ту този, ту онзи от “моята банда” искаше да седи до мен на чина. Мислех, че е защото им помагам и подсказвам. Може и така да е било. Но още се чувствах една от тях. И каквото и да направех, винаги търсех с поглед Вальо. Какво ще каже той. Той нищо не казваше- само ме поглеждаше и аз знаех какво мисли. Беше единствения човек, който може да ме спре или да ме накара да се почувсвам горда от нещо. Само с поглед и усмивка. Или смръщване на вежди. Винаги беще някъде около мен и аз се чувствах сигурна и защитена. Можехме да си седим и да си мълчим. Но ни беше хубаво, просто от това, че сме заедно. Бях се превърнала в едно много чувствително дете, с нежна усмивка, което много бързо се превръща в дивак със свити юмруци, ако трябваше да защитавам приятелите си. Изобщо не разбирах, че го правя. Просто се случваше. Бях изцяло предана на приятеля си и той на мен. Затова останах изненадана и малко разочарована, когато той преотстъпи мястото си на чина, на друго момче от класа. Видях всичко в очите му той каза:

-         Е, не се цупи! Той те харесва, не виждаш ли?

Иска да учите заедно.

Не бях отказала помощ на никого и не разбрах защо Вальо ме “преотстъпи”. Но и така той продължаваше да се грижи за мен- с поглед, с усмивка, с постоянното си присъствие до мен. Приятел, който никога не те предава. Когато коментираше с другите момчета момичетата и кажеше за някое, че му харесва, аз се усмихвах, но ми ставаше криво. Идея си нямах защо. И не осъзнах, че съм започнала да флиртувам, защото не знаех, че поведението ми се нарича така. А той се усмихваше, очите му сияеха срещу мен и избутваше съученика ми.

-         Този час аз ще седя тук!

Уж преписваш от тетрадката ми, но истината беше. Че ме побутваше, за да ме накара да се обърна към него и да го погледна. И се гледахме. И се усмихвахме един на друг. И аз знаех, че вече мога да се изчервявам под погледа му, защото неговото лице също пламваше като в треска. Дали съучениците ни бяха забелязали това, не знам, но никой нищо не казваше. Бяха свикнали да сме заедно. И ние също. За него бях готова да полетя до Луната. И бях безкрайно щастлива.

         Сестра ми бе заминала да учи в друг град и аз се преместих да спя на втрория етаж на къщата. Идеята беше да мога да излизам през прозореца и да се прибирам, когато аз пожелая. Винаги съм мразила ограниченията, а баща ми ми сложи вечерен час. Да бе! Аз отварях прозореца, момчетата ме чакаха и аз скачах при тях. Вече не тичахме чак толкова като пощурели, често седяхме и си говорехме. За най-различни неща. Или си разказвахме вицове. После се събирахме и ме вдигаха до прозореца. Аз се бях превърнала в маймунка, промъквах се през прозореца много тихо в стаята, защото долу спяха нашите. Бях се научила да ходя безшумно. Една вечер, доста късно, баща ми чул смеха ми. Останал удивен, защото знаел, че съм си легнала и къщата е заключена. Влязъл в стаята ми, видял зейналия прозорец и го затворил. Смятал, че ще почукам и ще си получа боя. Не го направих. На втория етаж имаме остъклена тераса с малки прозорчета. Едното беше отворено и аз се промъкнах през него. На сутринта татко влезе в стаята ми и остана шокиран като ме завари в леглото.

-         Откъде влезе?

-         Че къде съм ходила?

-         Ти си знаеш, ама аз снощи ти затворих прозореца.

-         Сънувал си.

И после всеки път преди да скоча от прозореца проверявах отворено ли е прозорчето на терасата. Открехвах го леко, да не личи и се промъквах през него, напук на баща ми, който така и не разбра откъде влизам. Накрая ме остави на мира.

         Бях доволна от себе си. Заявката ми за пълна свобода беше дадена. И по неволя приета.

Не се разбирах с родителите си. Никога не разбирах защо, но останах чужда и далечна за семейството си. Сестра ми споделяше с тях, но не и аз. Само веднъж се опитах да поговоря с майка си, но тя беше нещо ядосана и грубо ми отвърна:

-         Хич не ми е до твойте глупости!

Аз се дръпнах като ужилена и вече никога не потърсих нито съвет, нито утеха в нея или баща ми. И всичката огромна любов, която носех в сърцето си и която имах нужда да дам на някого, дадох на приятелите си. Бях дива и в същото време- нежна и чувствителна. Научих се да не показвам какво ме наранява. Винаги бях усмихната, но вече бях достатъчно голяма,  за да осъзнавам, че не ми се прибира в къщи. Че не ми се яде постоянно бой. Че искам да имам загрижени за мен родители- като другите деца. Но след като се научих да взимам сама решенията си (доста от които бяха погрешни), се научих да бъда свободолюбива.

Един ден майка ми ме изкомандва:

-         Взимай мотиката и идвай с мене в двора!

Имах уговорка с момчетата- щяхме да ходим на поляната да ритаме. Казах!

-         Няма!

-         Тръгвай, че ще ядеш бой!

Просто се обърнах и тръгнах към портата. Тъкмо я отварях, когато чух свистене и се обърнах. Към мен хвърчеше мотиката на майка ми. Бързо се измъкнах през портат и я дръпнах след себе си. Мотиката се удари в нея. Докато майка ми редеше проклятия, аз стоях като гръмната и продължавах да гледам смаяна портата. Ако ме беше ударила с тази мотика, щеше да ме пребие. Изобщо не я слушах какво крещи. Бях поразена. После тръгнах към поляната, а нещо в мен все още трепереше- от превъзбуда и болка.

Тази нощ не се прибрах. Останах да спя на поляната. Беше лято, беше тъмно и нямаше от какво да се притеснявам. Освен от самотата. Почувставх се нежелана. И мразена.

Събуди ме една овца, която ближеше лицето ми. Като се надигнах, видях, че съм заобиколена от цяло стадо. Овчарят ме видя, попитаме какво правя тук. Излъгах го нещо. И тръгнах, но не знаех къде отивам. Цял ден скитах из околностите на селото, вечерта се прибрах. Ядох бой, че съм изчезнала, но разбрах, че никой не ме е търсил. Прибрах се в стаята си. Бях тъжна, наранена и сърцето ми се затвори за тях. На другия ден си бях отново аз- усмихната и дива. Бяха скрила болката дълбоко в себе си.

На 13 години преживях и първото си най-голямо земетресение.

Баба и дядо бяха легнали, а аз четях книга на другото легло. Така се бях задълбочила, че късно усетих грохота и тътена. Леглото ми бе започнало да се люлее като люлка, но аз си помислих, че това всичкото идва от прекалено тежък камион, минаващ покрай къщата. Когато тътена не спря, чух баба да казва на дядо:

-         Тодаре, това да знаеш, че е земетресение!

Тъй като те продължаваха да си лежат спокойно, аз също не се стреснах. Погледнах към лампата- както ми бяха казвали- и видях, че тя наистина се люлее.

-         Ще излизаме ли на вън?- попита баба.

-         Ами! Ти излез с малката, ама аз няма да ставам.

Стената над леглото им се напука и баба каза:

-         Дете, излизай на вън, аз сега ще дойда, само да си облека нещо. Върви на сред двора, чу ли?

Излязох на вън. Ние имаме голям двор пред къщата, с много редове лозя. Виждах небето (често стоях и гледах звездите), виждах, съседните къщи. Те подскачаха като кибритени кутийки, комините им бяха срутени, чувах уплашени гласове, но аз така и не изпитах страх. Беше ми интересно, макар че земята в краката ми направо вреше и бях потънала до глезени в рохката почва. В този момент видях, че някой се щура из лозето. Беше баща ми. Беше паникьосан, а мене ме напуши смях. Баба се изправи до мен и пак така спокойно каза:

-         Силно е ! Стените се напукаха, че и тавана! Някъде сигурно направо е старшно, но е далече. Не се страхувай! Земята така си се тресе от време на време, тя си знае защо, а хората нищо не могат да сторят. Каквото има да става, ще стане- това е !

Когато земетресението спря, аз хукнах през портата. Заедно с няколко момчета от махалата тръгнахме на обиколка, “да видим разрушенията”. Чак на другия ден разбрах, че е било опасно- имаше много скъсани жици, цяло чудо беше, че не сме попаднали на тях. И до ден днешен не се страхувам от земетресения. Изпитвам любопитство- да видя какво ще стане. Предполагам, че го дължа на баба си, на нейното спокойствие в такива моменти и на нейната мъдра философия: “Ако ти е писано да се удавиш, няма да се обесиш”. Обичам да гледам светкавиците, да тичам под проливен дъжд- разперила ръце, да ловя капките. Не знам защо, но стихийте ме привличат.

След края на седми клас, много мои съученици отидоха да учат в града. Самата мисъл да напусна приятелите си, направо ме вцепеняваше и аз дори не си направих труда да кандидатсвам някъде. Исках да остана при тях- те ми даваха обич, топлина и разбиране- всичко онова, от което имах нужда.

В осми клас, тръгнах на занималня. Не за друго, а защото така щях да бъда с приятелите си. А и това бе начина да ме накарат да си напиша прилежно и внимателно домашните. Иначе ги пишех в междучасията. Често в междучасията си учих и теоремите по геометрия. Не я обичах аз тази наука, спасяваше ме винаги добрата ми памет.

В занималнята си учех за един час всичко. Учителят в началото не вярваше, но след като ме изпитва няколко дни под ред и аз му показвах, че си знам уроците почти на изуст, вдигна ръце:

- Ти не си за тук! И какво ще правиш следващия час!

- Ще помагам на другите!- вече го бях измислила.

Може и да не обичам математиката, но имам дарбата добре да обяснявам. И обяснявах. Или разказвах най-важното от урока по история- така беше по-лесно да се научи. Или се развихрях по физика- любимия ми предмет. Често физиката се превръщаше  в астрономия- защото бях запалена по астрономията. Или просто разказвах какво съм прочела (от любопитство четях всичко, което ми попадаше в ръцете) за изчезнали цивилизаций или научни открития. В междучасието играех с момчетата мач- аз си бях аз.

В осми клас ни идваха все щури идеи и ние- останали само 19 човека- си ги изпълнявахме всичките. Най-много от тях страдаше класния ни- др. Йорданов или както ние го наричахме- Даньо. Преди час по анатомия- по която ни преподаваше той- най-редовно обличахме скелета и го оставяхме в интересни пози- махащ с ръка за поздрав или небрежно подпрян на стената, седнал на стола до катедрата или със запалена цигара в уста. Класния ни беше добряк и не ни се сърдеше. За беда. Побеля му косата от нас, защото всички учители на куп се оплакваха от  “шантавия осми “бе” клас”

Даньо имаше жълт  запорожец , който ние бяхме кръстили “жълтата стрела”. Една вечер, по неизвестни причини, решихме да го обърнем на страни. Да полежи малко  запорожеца И го направихме, скрихме се в храстите, чакайки реакцията на класния като излезе от училището. Човечеца се хвана за главата и се защура насам-натам да търси хора да го свалят. Пак добре, че не му бяхме изпочупили стъклата, само бяхме поужулили боята. Просехме си бой- или дори- намаление на поведението. Но той пак не се разсърди. Само ни прочете “конско”

-          големи сте вече, утре ще се пръснете по различни училища, едно намалено поведение ще ви попречи, не разбирате ли?

Явно не разбирахме. И не ни пукаше. Бяхме задружни и щури.

На Нова година, няколко момчета и аз, за капак, му отидохме “ на гости”. Хвърляхме саморъчно направени бомбички (и бяхме много горди от себе си!), една, от които цъфна на моя ботуш. Аз така и си изкарах зимата- с цъфнало бронзово петно на ботуша. Ботушите износвах на сестра ми, нови нямаше да видя, макар че течаха от всякъде, защото им бях разлепила подметките (играех с тях футбол). Не ме трогваше как изглеждам, макар че бях престанала да си режа косата всеки път, когато “нещо стърчи”.

На Йорданов ден, за са честитя именния ден на класния, му излях кофа студена вода. Уж щях да плисна малко, но нещо не се получи. И тъй като класния ми беше вуйчо и се оплака на майка ми, си изядох боя. Голяма работа! Аз му се извиних, защото осъзнах каква съм я свършила, а не заради пердаха.

Бях много щастлива в осми клас. Чувствах любовта и уважението на момчетата, вече не се биехме, не се заяждахме. Предстоящата раздяла ни бе направила много близки, а и ние вече бяхме пораснали до толкова, че да мислим правилно. Продължавах да бъда чужда на момичетата, но това не ме угнетяваше вече, бях разбрала за себе си, че истински приятелства могат да съществуват и между момче и момиче.

Продължавах по свой си начин да се грижа за момчетата и за Вальо. По страен начин разбирах какво иска. Той отдавна не заекваше, освен когато го изпитваха и не беше подготвен. Аз, разбира се, се скъсвах да подсказвам, бях много добра в това. А той ми беше благодарен. Не че ми го казваше. Просто ме поглеждаше и аз прочитах всичко в очите му и бяхме същите добри приятели, каквито си бяхме от самото начало. Пак бяхме неразделни- аз се записах в кръжок по радиотехника и той, разбирасе, беше с мен. А започнех ли прекалено много да “буйствам”, той просто приближаваше до мен, втренчваше се в очите ми и се усмихваше. Думите отново бяха излишни- аз се успокоявах. Само той имаше тази власт над мен, защото си останах странна и непозната за другите, но с него бях споделила повече от ”тайните” си. И само той ме приемаше такава, каквато съм. И го правеше по неговия си начин- с леката си меланхилична усмивка и малко тъжните си, пълни с нега  и разбиране очи. Той ме обичаше по свой си начин- и аз го знаех. Винаги щеше да ме обича, както и аз него. И той винаги щеше да го знае, но едва ли някога щяхме да си го кажем. Нямаше смисъл. Достатъчно беше да вдигнем очи един към друг. А един ден той все пак събра смелост и ме целуна- вече бяхме в края на осми клас. Вече завършвахме, той се бе превърнал в не-много високо, слабо, жилаво момче с тъжно-нежни лазурни очи. А аз- в диво и любящо момиче. Бяхме две щастливи, неосъзнаващи, че сме влюбени деца. Бяхме чисти – и в помислите си, и в думите си. И в действията си. И си обещахме двамата да продължим да учим заедно, забравили, че все още зависим от волята на родителите си. Аз бях с отличен успех, а той- с добър, но това за нас нямаше значение. Просто искахме да бъдем заедно. Исках да бъда с най-добрия си приятел. С човека, който се грижеше за мен и ме разбираше.

А после Вальо умря.

Спомням си погребението му. Беше пълно с хора, а аз упорито не исках да повярвам, че е мъртав. Все се надявах да се обърна и да го видя до мен, да срещна очите му.

         Той лежеше в ковчега, отрупан с цветя и аз трябваше да се сбогувам с него. Не исках. Не исках да виждам смъртта, затворила завинаги двете най-хубави сини очи, които ме гледаха до вчера с толкова топлота и любов. Майка му като ме видя, изпищя и занарежда, дръпна ме към ковчега, а аз панически избягах. Не исках да виждам Вальо мъртав. Избягах и кой знае защо се надявах, че той не просто е умрял. Че със смъртта му, съм изгубила себе си.

После помня само , че вървях в тълпата към гробищата,беше топло, а аз бях вцепенена от болката ,която се бе свила в мен.

         Приказката бе свършила. Приказката се бе превърнала в кошмар. А аз се превърнах в прекършено и стъпкано цвете, което не е сигурно, че иска да оцелее.

         Гледам снимката от бала ни в осми клас. Ние с Вальо сме един до друг, преметнал е ръка през раменете ми, с другата е прегърнал Соня, Гледа в обектива- сериозен. Красивото слабо момче, с почти бяла коса и лазурните сини очи. А аз усмихната съм го прегърнала, цялата сияя и от мен струи светлина и любов. И щастие.

         Сега , 30 години по-късно, все още плача за него. Търся го. Чакам го. Искам да се обърна и да го видя някъде до мен, да ми се усмихне с малко кравата си усмивка и да видя любовта в очите му. Той винаги е бил до мен. И така ужасно ми липсва!...

         Понякога ми се струва, че ми се усмихва през очите на мой приятел, а когато нощем гледам звездите имам чувството, че стои до мен, успокоявам се и се чувствам защитена.

         Какво са 30 години?!...

         Любовта е вечна. Няма време, няма смърт за нея и за две души, които се допълват и разбират. И имат нужда една от друга.