Всяка седмица в старческия дом идваха група деца. Те идваха, за да слушат историите на старците. Истории, чути от тях на времето, легенди или техните собствени истории. Днес беше ред на една стара и много преживяла старица. Малката й дъщеря бе починала от рак, синът й се отказал от нея още на времето и макар да се интересуваше от нея и здравето й, не ходеше  да я вижда. Най-голямата й дъщеря беше в чужбина. Тя се обаджаше три пъти в седмицата на майка си, пращаше й снимки - на нея и на съпруга си, но не беше така, както да се видят и да се прегърнат.

     Дойдоха децата в онзи късен следобед и донесоха сладки на старицата, почерпиха се и седнаха да слушат нейната история. Жената започна да разказва.

- Ще ви разкажа една история за едно малко момиченце. Беше на 13 или 14 години, не си спомням точно. Това момиченце беше фотомодел.

- Но как така фотомодел толкова малка? – попита едно от децата.

- Така – отвърна бабата – ще ме оставите ли да ви разкажа историята или не?

- Да, да, разказвай, бабо.

- Това момиченце беше в гримьорната, подгатвяха го за фотосесия, трябваше да направи снимки за джинси. Когато го гримираха, то погледна през прозореца и видя деца на своята възраст да играят навън. После погледна и себе си и се запита какво прави, защо не е навън с връстниците си, какво прави вътре, но нямаше кой да й отговори, тя остана известно време потресена, а после я извикаха за снимките. Отиде и отново видя децата навън, тогава момичето се изплаши. Фотографът я стресна и я подсети, че имат работа. Детето започна да прави стойки, но същевременно гледаше към прозореца и с насълзени очи се усмихваше на обектива. След известно време дойде една от гримьорките, за да й оправи грима, но момичето вече се страхуваше от себе си. Гримьорката й подаде огледалце, за да се огледа, но момичето, изплашено от това, което може да види счупи огледалцето. След това избяга в гримьорната и се залепи на прозореца. И без да помръдне, гледаше втренчено децата, после се разплака и се запита защо прави всичко това, защо не е навън, защо прави нещо, което я прави тъжна и самотна. Защо? След това се изправи и без да иска се погледна в огледалото до нея. Тя беше потресена от гледката, само за няколко месеца беше се превърнала от малко момиченце в жена. Kосата й беше боядисана, по нея имаше някакви кичури за удължаване и така нататък. Имаше изкусвени мигли, много грим и дори лещи. Тя не беше същата, дори не приличаше на нея, тази жена в огледалото беше изкуствена.

Изплашена до смърт от гледката в огледалото, тя изпищя от ужас. Всички дойдоха да видят какво става, но вече беше късно, момичето беше паднало на земята и не можеше да се разбере живо ли е или мъртво. А с него се случваше нещо страшно - то не живееше в хармония със себе си. Тогава нейната душа излезе навън, но тя не беше цяла. Душата й бе разделена на две абсолютно еднакви части. С един и същ грим, дрехи и прическа. Тази душа бе разделена на двете части от живота й досега. Играта и забавленията с деца като нея и работа, напрежение, и страх. Te поговориха известно време - не помня какво точно си говореха – бях изплашена. След това стана нещо невероятно.

- Какво? Какво стана после? – запитаха децата учудени и изтръпнали в очакване.

Двете части на душата се прегърнаха, започнаха да излизат светкавици и изкри, жълта светлина ги обгърна и те се съединиха. Явно двете части на душата й са се разбрали и помирили. След това момичето се изправи така, сякаш не беше се случило нищо. Всички се запитаха какво стана. Изведнъж настъпи хаос. Но той не продължи дълго, тъй като момичето шокира всички с нова и още по-неочаквана новина - тя каза, че напуска. ”Напускам тази работа. Може би ще попитате защо? Защото не съм щастлива тук и знаете ли какво получих - отговорите на въпросите си.” Спомням си го много добре, така сякаш беше вчера. Това беше най-щастливият й ден в живота дотогава, а после сватбата, децата...

- Бабо, ти откъде знаеш толкова за тази жена? – попита едно от децата

- Тя жива ли е още, приятелки ли сте? - попита още едно от любопитните деца.

- Как се казва?

- Е, деца, знам, че ви е интересно, но старите хора се нуждаят от почивка - така че ще ви помоля да си вървите. – каза любезно една от сестрите

- Откъде знам ли? - каза си бабата, когато децата си тръгнаха – все още помня собствената си история.