Той вдиша дълбоко и затвори очи. Стоеше на ръба на високия небостъргач, на крачка пред смъртта, и беше готов да скочи. Тогава се замисли:
„Животът… Какво представляваше той? Дали, ако беше безкраен, щеше да се цени толкова, или, може би, лесната му загуба е тази, която го правеше безценен…
Всеки човек изживява радост и тъга, болка и топлина, преживява онова, което го разстройва и онова, за което си струваше да се живее… Да… струваше си да се живее… Но когато тъгата обладае човешкото сърце и засенчи красивото и доброто, тогава животът губи своята стойност… Става мрачен и отчаян…, достига се до задънената улица и всичко… всичко ценно сякаш избледнява… Спомените се превръщат в болезнена истина, преживяванията в гнойна рана и всичко, бавно… бавно и мъчително, сякаш вече не трябва да е част от теб, просто си отива, но не… не само – ти си този, който го прогонва… Опитваш се да се отървеш от мъчителните спомени, опитваш се да заличиш болката, ала, ако не успееш, предлагаш най- безценното си – ...