Той вдиша дълбоко и затвори очи. Стоеше на ръба на високия небостъргач, на крачка пред смъртта, и беше готов да скочи. Тогава се замисли:
„Животът… Какво представляваше той? Дали, ако беше безкраен, щеше да се цени толкова, или, може би, лесната му загуба е тази, която го правеше безценен…
Всеки човек изживява радост и тъга, болка и топлина, преживява онова, което го разстройва и онова, за което си струваше да се живее… Да… струваше си да се живее… Но когато тъгата обладае човешкото сърце и засенчи красивото и доброто, тогава животът губи своята стойност… Става мрачен и отчаян…, достига се до задънената улица и всичко… всичко ценно сякаш избледнява… Спомените се превръщат в болезнена истина, преживяванията в гнойна рана и всичко, бавно… бавно и мъчително, сякаш вече не трябва да е част от теб, просто си отива, но не… не само – ти си този, който го прогонва… Опитваш се да се отървеш от мъчителните спомени, опитваш се да заличиш болката, ала, ако не успееш, предлагаш най- безценното си – живота…”
10 часа по-рано
- Хайде, закопчей колана си! – каза Джон на малкия си син. – О, не! Не! Не ме гледай така! Знаеш, че трябва!
- Но… татко…
- Казах, закопчей колана си! Знаеш какво би казала майка ти!
- Да, знам… - отвърна сърдит Бен. -… че винаги малките неща са важни…
- Правилно! – погали го по главата.
- Но, татко, къде отиде майка… - натъжи се малкото момче.
- Казвал съм ти… - отвърна бащата и за малко замълча. – Погледни небето… Там е майка ти…
- Но… Дали се чувства самотна… Сама горе на небето….
- О, не! Мисля, че дори е щастлива… И все пак дядо ти е при нея…
- Да, но…, чудя се, дали не ù липсваме… А и, татко, и на мен ми липсва…
- Знам… Сигурен съм, че ù липсваме… Но тя ни вижда отгоре…
- Наистина ли?
- Да! И ако скоро не си закопчееш колана, наистина ще се натъжи.
- Добре… - отвърна Бен и се загледа в красивото светло-синьо небе, докато колата продължаваше да се движи по пътя.
Пристигнаха в някакъв сервиз за коли. Джон слезе и се приближи до монтьора.
- Господине, спирачките са в лошо състояние! Трябва да сменим спирачната течност и дисковете .
- Колко ще струва това?
- Към 600 долара.
- Хм, доста са! Колко още могат да издържат?
- Колко ли?! Не знам… Трудно е да се отговори… Предполагам седмица, две може би…
- Добре… Добре… - прекара пръсти през косата си. – Тогава ще мина другата седмица и ще оставя колата… Става ли?
- Както решите, господине!
- Мерси! Довиждане!
- Довиждане!
Джон се качи в колата и тръгна.
- Какво стана, татко? – попита синът му.
- Нищо! Трябва да побързаме, нали?! Иначе ще закъснееш за училище.
- Няма да ми е за първи път… И вчера закъснях, май и преди два дена също…
- Знам, знам! Виновен съм!
- Впрочем днес трябваше да се обадиш на баба…
- Може би утре…
Джи Ес Ем-а на Джон зазвъня.
- Ало?
- Господин Джон Блякхол?
- Да, кажете?
- Трябва спешно да дойдете в болницата…
- Какво…? Но защо?
- Майка Ви… Получила е сърдечен удар…
- Коя болница?!!! Да, добре, пристигам!
- Татко, какво има?
- Днес ще пропуснеш училище! Баба ти е в болницата…
В болницата се носеше онази миризма на стерилност, която потискаше човешките сърца. Бен и Джон не бяха от тези, избегнали това чувство, напротив, те го усещаха с цялата му тежест. Не само миризмата ги измъчваше, а и дългото чакане в чакалнята. Тази неизвестност, в която се намираха, притеснението, тревогата, прелитащите през тях мрачни мисли, сякаш ги обгръщаха в своята пустота. Те стояха на местата в чакалнята и не знаеха накъде да гледат, нито какво да си говорят. Това чувство, което изпитваха сега, го бяха преживявали и преди, в онази мрачна нощ, когато почина Емили Блякхол. Тогава Бен беше с две години по-малък, но той помнеше всичко, помнеше го сякаш беше вчера, сякаш вчера бе стоял тук и просто сега пак се намираше на същото място. Така го чувстваше и Джон.
- Татко? Какво става с баба?
- Не знам….
През вратата влетя бързо някаква жена. Тя се провикна веднага, щом видя Джон:
- Какво се е случило?!
- Лельо …
- Здрасти, Бен… - погали го по главата. – Е, какво се случи с майка?
- Сърдечен удар…
- А какво казаха лекарите?
- Още нищо…
Тя се отпусна безсилна на стола и млъкна. След няколко минути влезе и нейното семейство – мъжът и двете и деца. Мъжът ù кимна леко с глава и седна да я успокоява.
Минаха два часа откакто всички близки на бабата се бяха събрали в чакалнята, когато лекарят се появи.
- Е, докторе, какво има? – попита Джон.
- Извън риск е… Поне засега…
- Как така поне засега?! – попита разтревожена сестрата на Джон.
- Съжалявам… Нищо повече не можем да кажем до този момент…
- А… А може ли да я видим?
- Да. Само ще ви помоля да сте внимателни с нея!
Всички влязоха в стаята на болната Тина Блякхол.
- Майко… - тихо се обърна към нея дъщеря ù. - … добре ли си?
- Възстановявам се… - отвърна бабата.
Дъщеря ù се разплака.
- О, Анна, стига! Няма да се предам толкова лесно! Добре, че цветя не си ми донесла поне! – засмя се тя.
- Да… да…
- Е, майко, какво стана?
- Знам ли? Стоях и гледах телевизия, когато получих някакво стягане на сърцето… Не помня как успях да стигна до телефона и да набера спешна помощ, но сега няма значение, по-добре съм… Я виж ти кой си ми довел! Това не е ли Бен? Ела, приближи се до мен. А вас ще ви помоля да ни оставите сами. С него обичаме да си говорим сами. Нали, Бен?
Момчето кимна весело с глава.
Останалите излязоха навън.
- Майка винаги е обичала сина ти.
- Знам… Мисля, че се опитва да замести майка му…
- Не, не вярвам, по-скоро защото прилича много на дядо си.
- Да, така е и това може да е. Виж… - посочи към прозореца на стаята. - погледни как се смеят. Не съм виждал майка ни да се смее така от години.
- Наистина. Добре се разбират. Какво ли си говорят?
- Знам ли? – отвърна той и отново погледна през прозорчето, когато Бен уплашено гледаше към него. – О, не! Сестра, бързо!
Джон влезе и изведе сина си от стаята. Медицинският екип наобиколи леглото на Тина и затвори врата след себе си.
- Добре ли е?! – попита Джон, докато лекарят се приближаваше към тях.
- Съжалявам…
- Не-е-е-е… – извика Анна и се обля в сълзи.
- Анна… - опита се да я успокои Джон.
- Престани! Спри! Нямаш това право! Никога не си бил до майка! Никога не си ù помагал, а сега искаш да се успокоя! Моля те! Защо по-добре не си тръгнеш! Не разбираш ли, нямаш работа тук! Никога не си бил до нея… Та ти не беше и до жена си, когато умираше...
- Анна, спри! – дръпна я за ръка мъжът ù.
Джон почувства тези думи като нож, който прободе сърцето му. Не можеше да отговори, а и не искаше. Единственото, което направи, е да хване за ръка сина си и да си тръгне. Ала на вратата Анна го спря.
- Джон, съжалявам… Не го мислех наистина… Нямаш вина…
- Знам… - отвърна той и излезе.
Ала тези думи все още го ядосваха, той се качи в колата, качи се и синът му и тръгна по пътя с висока скорост.
- Бен, сложи си колана!
- Добре! – отвърна му.
Джон беше така афектиран от думите на сестра си, че не забелязваше нищо. Просто бързаше да се прибере и да разтовари с една чашка уиски. Затова, докато караше, не видя червения цвят на светофара и премина с пълна газ. Тогава една кола пресече пътя му, той отреагира инстинктивно, спирачките на колата му звучно свистяха, неспособни да спрат автомобила веднага, и се заби в един стълб.
Въздушната възглавница го удари и той изгуби съзнание за малко. Свести се след няколко минути. Погледна настрани, но не видя сина си до себе си. Бързо излезе от колата и забеляза група от хора, които бяха наобиколили нещо. Веднага се досети.
- Бен! – извика силно и разтревожено.
Разбута тълпата и видя сина си.
- Татко? – едвам каза момчето.
- О, не… Не-е-е-е – извика с все сила.
- Татко? Не си сложих колана… Излъгах те… Майка дали ми се сърди… Дали я натъжих?
- Не, не, не си я натъжил! – отвърна разплакан.
- Татко… - каза момчето и протегна ръка. Джон я притисна силно до сърцето си. – Знаеш ли какво ми каза баба…?
- Не, не знам! – с ридаещ глас отвърна.
- Каза ми да се грижа за теб! Да те пазя. Защото знаела, че ще направиш нещо глупаво…
- Така си е, сине… Знам, аз съм един глупак… Голям глупак…
- А баба дали е отишла при мама…
- Да… така мисля…
- И аз ще отида, нали?
- Не, не, ти ще останеш при мен… - още по-силно притисна ръката му.
Момчето изгуби съзнание.
- Някой да помогне! Моля ви!
В същото време сред тълпата се показа медицинският екип. Те издърпаха Джон настрани и сложиха на носилка Бен. Джон отказа медицинска помощ и тръгна с линейката към болницата.
Отново седна на противното за него място в чакалнята и отново изпита отвратителното чувство, което притискаше сърцето му, само че сега беше много по- силно от преди, много по-отвратително от когато и да било. В съзнанието му изплуваха старите, безгрижни спомени, когато всички бяха заедно. Ах, колко хубаво беше тогава, ала сега тези спомени го измъчваха и то тъй силно, че искаше да ги заличи.
Дойдоха и сестра му със семейството ù, които все още бяха тук и бяха чули за случилото се.
- О, Джон, какво стана?
- Не знам… - заплака той. – Бях ядосан от това, което каза и… и… катастрофирахме… Бен е в интензивното… Забравил е да си сложи колана…
След малко дойде и лекарят.
- Кажете, докторе?! Добре ли е?
- Извън опасност е!
Джон се зарадва от все сърце.
- Но…- продължи лекарят. - … сега се намира в кома…
- А… а… Кога ще излезе?
- Не знам! Възможно е и да не излезе…
Джон тръгна да излиза с мрачна физиономия, изписана така болезнено на лицето му. Анна се опита да го спре и да го успокои.
- Недей, остави ме! – каза той. – Знаеш ли?! Права си! За всичко съм виновен аз!
- Но…
- Недей! - прекъсна я той. – Остави ме сам!
Излезе навън и тръгна пеша по улицата. Заваля силен и проливен дъжд, но това не го интересуваше. Всъщност, не го интересуваше нищо, дори и това, че блъскаше случайните минувачи. Тогава му просветна. Да, сети се какво е необходимо да направи. Качи се на върха на един небостъргач, застана до ръба му и се замисли:
„Животът… Какво представляваше той? Дали, ако беше безкраен, щеше да се цени толкова, или, може би, лесната му загуба е тази, която го правеше безценен…
Всеки човек изживява радост и тъга, болка и топлина, преживява онова, което го разстройва и онова, за което си струваше да се живее… Да… струваше си да се живее… Но когато тъгата обладае човешкото сърце и засенчи красивото и доброто, тогава животът губи своята стойност… Става мрачен и отчаян… достига се до задънената улица и всичко… всичко ценно сякаш избледнява… Спомените се превръщат в болезнена истина, преживяванията в гнойна рана и всичко бавно… бавно и мъчително, сякаш вече не трябва да е част от теб, просто си отива, но не… не само – ти си този, който го прогонва… Опитваш се да се отървеш от мъчителните спомени, опитваш се да заличиш болката, ала, ако не успееш, предлагаш най-безценното си – живота…
Веднъж една жена ми каза, че малките неща могат да бъдат по-важни и от големите. Тази жена беше майката на Бен, моята съпруга. Тя смяташе, че едно незначително нещо може да преобърне хода на вселената, а хиляди, дори и да я преобразят. И сега разбрах… разбрах… че това е истина… Моята вселена се преобрази… Понякога едно обаждане, било то и просто за да чуеш любим човек, може да спаси живот… Или да не пренебрегнеш нещо малко, като слагането на колана, е способно да спаси и опази най-ценното за теб… Да, така е… малките неща са важни и сега го осъзнавам… Осъзнавам го след като вселената ми се преобрази… Не просто преобърна… Сега тя стана една пустиня… в която бродя сам… Моите близки, както не веднъж съм казвал на сина ми, сега са на небето и смятам, че трябва… трябва… да бъда с тях… До жена ми, баща ми, майка ми и… сина ми… Не бил могъл да живея в тази пустиня, а и не искам….„
Джон пристъпи напред, когато телефонът му звънна. Той реши, че вече няма да пренебрегва малките неща, било то и в последния си момент и отговори.
- Джон, синът ти…. – просълзена заговори Анна. Това беше решителният момент за него. – Той… той дойде в съзнание…
- Радвам се! – отвърна. – Анна, ще те помоля за нещо…
- Да?
- Грижи се за него! - помоли я, докато падаше надолу от небостъргача.
- Джон, къде си?! Джон, не прави глупости…
„Каква нелепост… Само няколко секунди по-рано… Само една незначителна и малка секунда… Само един момент повече… Да, Емили, ти беше права, малките и незначителни неща могат да бъдат епохални… Само една секунда… толкова ми трябваше, за да можех отново да съм до най-любимото за мен същество… моят син… Не бой се, Бен, обещавам, че ще те гледам отгоре, заедно с майка ти, баба ти и дядо ти…”
П.П. Надявам се да изкажете мненията си отностно разказа ми, било то и негативни, тъй като за 1ви път си позволявам да пиша в такъв стил.
© Димитър Димитров Всички права запазени