Той вдиша дълбоко и затвори очи. Стоеше на ръба на високия небостъргач, на крачка пред смъртта, и беше готов да скочи. Тогава се замисли:

     „Животът… Какво представляваше той? Дали, ако беше безкраен, щеше да се цени толкова, или, може би, лесната му загуба е тази, която го правеше безценен…

     Всеки човек изживява радост и тъга, болка и топлина, преживява онова, което  го разстройва и онова, за което си струваше да се живее… Да… струваше си да се живее… Но когато тъгата обладае човешкото сърце и засенчи красивото и доброто, тогава животът губи своята стойност…  Става мрачен и отчаян…, достига се до задънената улица и всичко… всичко ценно сякаш избледнява… Спомените се превръщат в болезнена истина, преживяванията в гнойна рана и всичко, бавно… бавно и мъчително, сякаш вече не трябва  да е част от теб, просто си отива, но не… не само – ти си този, който го прогонва… Опитваш се да се отървеш от мъчителните спомени, опитваш се да заличиш болката, ала, ако не успееш, предлагаш най- безценното си – живота…”

     10 часа по-рано

-          Хайде, закопчей колана си! – каза Джон на малкия си син. – О, не! Не! Не ме гледай така! Знаеш, че трябва!

-          Но… татко…

-          Казах, закопчей колана си! Знаеш какво би казала майка ти!

-          Да, знам… - отвърна сърдит Бен. -… че винаги малките неща са важни…

-          Правилно! – погали го по главата.

-          Но, татко, къде отиде майка… - натъжи се малкото момче.

-          Казвал съм ти… - отвърна бащата и за малко замълча. – Погледни небето… Там е майка ти…

-          Но… Дали се чувства самотна… Сама горе на небето….

-          О, не! Мисля, че дори е щастлива… И все пак дядо ти е при нея…

-          Да, но…, чудя се, дали не ù липсваме… А и, татко, и на мен ми липсва…

-          Знам… Сигурен съм, че ù липсваме… Но тя ни вижда отгоре…

-          Наистина ли?

-          Да! И ако скоро не си закопчееш колана, наистина ще се натъжи.

-          Добре… - отвърна Бен и се загледа в красивото светло-синьо небе, докато колата продължаваше да се движи по пътя.

     Пристигнаха в някакъв сервиз за коли. Джон слезе и се приближи до монтьора.

-          Господине, спирачките са в лошо състояние! Трябва да сменим спирачната течност и дисковете .

-          Колко ще струва това?

-          Към 600 долара.

-          Хм, доста са! Колко още могат да издържат?

-          Колко ли?! Не знам… Трудно е да се отговори… Предполагам седмица, две може би…

-          Добре… Добре… - прекара пръсти през косата си. – Тогава ще мина другата седмица и ще оставя колата… Става ли?

-          Както решите, господине!

-          Мерси! Довиждане!

-          Довиждане!

       Джон се качи в колата и тръгна.

-          Какво стана, татко? – попита синът му.

-          Нищо! Трябва да побързаме, нали?! Иначе ще закъснееш за училище.

-          Няма да ми е за първи път… И вчера закъснях, май и преди два дена също…

-          Знам, знам! Виновен съм!

-          Впрочем днес трябваше да се обадиш на баба…

-          Може би утре…

      Джи Ес Ем-а на Джон зазвъня.

-          Ало?

-          Господин Джон Блякхол?

-          Да, кажете?

-          Трябва спешно да дойдете в болницата…

-          Какво…? Но защо?

-          Майка Ви… Получила е сърдечен удар…

-          Коя болница?!!! Да, добре, пристигам!

-          Татко, какво има?

-          Днес ще пропуснеш училище! Баба ти е в болницата…

      В болницата се носеше онази миризма на стерилност, която потискаше човешките сърца. Бен и Джон не бяха от тези, избегнали това чувство, напротив, те го усещаха с цялата му тежест. Не само миризмата ги измъчваше, а и дългото чакане в чакалнята. Тази неизвестност, в която се намираха, притеснението, тревогата, прелитащите през тях мрачни мисли, сякаш ги обгръщаха в своята пустота. Те стояха на местата в чакалнята и не знаеха накъде да гледат, нито какво да си говорят. Това чувство, което изпитваха сега, го бяха преживявали и преди, в онази мрачна нощ, когато почина Емили Блякхол. Тогава Бен беше с две години по-малък, но той помнеше всичко, помнеше го сякаш беше вчера, сякаш вчера бе стоял тук и просто сега пак се намираше на същото място. Така го чувстваше и Джон.

-          Татко? Какво става с баба?

-          Не знам….

      През вратата влетя бързо някаква жена. Тя се провикна веднага, щом видя Джон:

-          Какво се е случило?!

-          Лельо …

-          Здрасти, Бен… - погали го по главата. – Е, какво се случи с майка?

-          Сърдечен удар…

-          А какво казаха лекарите?

-          Още нищо…

       Тя се отпусна безсилна на стола и млъкна. След няколко минути влезе и нейното семейство – мъжът и двете и деца. Мъжът ù кимна леко с глава и седна да я успокоява.

       Минаха два часа откакто всички близки на бабата се бяха събрали в чакалнята, когато лекарят се появи.

-          Е, докторе, какво има? – попита Джон.

-          Извън риск е… Поне засега…

-          Как така поне засега?! – попита разтревожена сестрата на Джон.

-          Съжалявам… Нищо повече не можем да кажем до този момент…

-          А… А може ли да я видим?

-          Да. Само ще ви помоля да сте внимателни с нея!

       Всички влязоха в стаята на болната Тина Блякхол.

-          Майко… - тихо се обърна към нея дъщеря ù. - … добре ли си?

-          Възстановявам се… - отвърна бабата.

       Дъщеря ù се разплака.

-          О, Анна, стига! Няма да се предам толкова лесно! Добре, че цветя не си ми донесла поне! – засмя се тя.

-          Да… да…

-          Е, майко, какво стана?

-          Знам ли? Стоях и гледах телевизия, когато получих някакво стягане на сърцето… Не помня как успях да стигна до телефона и да набера спешна помощ, но сега няма значение, по-добре съм… Я виж ти кой си ми довел! Това не е ли Бен? Ела, приближи се до мен. А вас ще ви помоля да ни оставите сами. С него обичаме да си говорим сами. Нали, Бен?

      Момчето кимна весело с глава.

      Останалите излязоха навън.

-          Майка винаги е обичала сина ти.

-          Знам… Мисля, че се опитва да замести майка му…

-          Не, не вярвам, по-скоро защото прилича много на дядо си.

-          Да, така е и това може да е. Виж… - посочи към прозореца на стаята. - погледни как се смеят. Не съм виждал майка ни да се смее така от години.

-          Наистина. Добре се разбират. Какво ли си говорят?

-          Знам ли? – отвърна той и отново погледна през прозорчето, когато Бен уплашено гледаше към него. – О, не! Сестра, бързо!

       Джон влезе и изведе сина си от стаята. Медицинският екип наобиколи леглото на Тина и затвори врата след себе си.

-          Добре ли е?! – попита Джон, докато лекарят се приближаваше към тях.

-          Съжалявам…

-          Не-е-е-е… – извика Анна и се обля в сълзи.

-          Анна… - опита се да я успокои Джон.

-          Престани! Спри! Нямаш това право! Никога не си бил до майка! Никога не си ù помагал, а сега искаш да се успокоя! Моля те! Защо по-добре не си тръгнеш! Не разбираш ли, нямаш работа тук! Никога не си бил до нея… Та ти не беше и до жена си, когато умираше...

-          Анна, спри! – дръпна я за ръка мъжът ù.

      Джон почувства тези думи като нож, който прободе сърцето му. Не можеше да отговори, а и не искаше. Единственото, което направи, е да хване за ръка сина си и да си тръгне. Ала на вратата Анна го спря.

-          Джон, съжалявам… Не го мислех наистина… Нямаш вина…

-          Знам… - отвърна той и излезе.

     Ала тези думи все още го ядосваха, той се качи в колата, качи се и синът му и тръгна по пътя с висока скорост.

-          Бен, сложи си колана!

-          Добре! – отвърна му.

    Джон беше така афектиран от думите на сестра си, че не забелязваше нищо. Просто бързаше да се прибере и да разтовари с една чашка уиски.  Затова, докато караше, не видя червения цвят на светофара и премина с пълна газ. Тогава една кола пресече пътя му, той отреагира инстинктивно, спирачките на колата му звучно свистяха, неспособни да спрат автомобила веднага, и се заби в един стълб.

     Въздушната възглавница го удари и той изгуби съзнание за малко. Свести се след няколко минути. Погледна настрани, но не видя сина си до себе си. Бързо излезе от колата и забеляза  група от хора, които бяха наобиколили нещо. Веднага се досети.

-          Бен! – извика силно и разтревожено.

     Разбута тълпата и видя сина си.

-          Татко? – едвам каза момчето.

-          О, не… Не-е-е-е – извика с все сила.

-          Татко? Не си сложих колана… Излъгах те… Майка дали ми се сърди… Дали я натъжих?

-          Не, не, не си я натъжил! – отвърна разплакан.

-          Татко… - каза момчето и протегна ръка. Джон я притисна силно до сърцето си. – Знаеш ли какво ми каза баба…?

-          Не, не знам! – с ридаещ глас отвърна.

-          Каза ми да се грижа за теб! Да те пазя. Защото знаела, че ще направиш нещо глупаво…

-          Така си е, сине… Знам, аз съм един глупак… Голям глупак…

-          А баба дали е отишла при мама…

-          Да… така мисля…

-          И аз ще отида, нали?

-          Не, не, ти ще останеш при мен… - още по-силно притисна ръката му.

     Момчето изгуби съзнание.

-          Някой да помогне! Моля ви!

     В същото време сред тълпата се показа медицинският екип. Те издърпаха Джон настрани и сложиха на носилка Бен. Джон отказа медицинска помощ и тръгна с линейката към болницата.

     Отново седна на противното за него място в чакалнята и отново изпита отвратителното чувство, което притискаше сърцето му, само че сега беше много по- силно от преди, много по-отвратително от когато и да било. В съзнанието му изплуваха старите, безгрижни спомени, когато всички бяха заедно. Ах, колко хубаво беше тогава, ала сега тези спомени го измъчваха и то тъй силно, че искаше да ги заличи.

      Дойдоха и сестра му със семейството ù, които все още бяха тук и бяха чули за случилото се.

-          О, Джон, какво стана?

-          Не знам… - заплака той. – Бях ядосан от това, което каза и… и… катастрофирахме… Бен е в интензивното… Забравил е да си сложи колана… 

      След малко дойде и лекарят.

-          Кажете, докторе?! Добре ли е?

-          Извън опасност е!

      Джон се зарадва от все сърце.

-          Но…- продължи лекарят. - … сега се намира в кома…

-          А… а… Кога ще излезе?

-          Не знам! Възможно е и да не излезе…

      Джон тръгна да излиза с мрачна физиономия, изписана така болезнено на лицето му. Анна се опита да го спре и да го успокои.

-          Недей, остави ме! – каза той. – Знаеш ли?! Права си! За всичко съм виновен аз!

-          Но…

-          Недей! - прекъсна я той. – Остави ме сам!

      Излезе навън и тръгна пеша по улицата. Заваля силен и проливен дъжд, но това не го интересуваше. Всъщност, не го интересуваше нищо, дори и това, че блъскаше случайните минувачи. Тогава му просветна. Да, сети се какво е необходимо да направи. Качи се на върха на един небостъргач, застана до ръба му и се замисли:

     „Животът… Какво представляваше той? Дали, ако беше безкраен, щеше да се цени толкова, или, може би, лесната му загуба е тази, която го правеше безценен…

     Всеки човек изживява радост и тъга, болка и топлина, преживява онова, което  го разстройва и онова, за което си струваше да се живее… Да… струваше си да се живее… Но когато тъгата обладае човешкото сърце и засенчи красивото и доброто, тогава животът губи своята стойност…  Става мрачен и отчаян… достига се до задънената улица и всичко… всичко ценно сякаш избледнява… Спомените се превръщат в болезнена истина, преживяванията в гнойна рана и всичко бавно… бавно и мъчително, сякаш вече не трябва  да е част от теб, просто си отива, но не… не само – ти си този, който го прогонва… Опитваш се да се отървеш от мъчителните спомени, опитваш се да заличиш болката, ала, ако не успееш, предлагаш най-безценното си – живота…

      Веднъж една жена ми каза, че малките неща могат да бъдат по-важни и от големите. Тази жена беше майката на Бен, моята съпруга. Тя смяташе, че едно незначително нещо може да преобърне хода на вселената, а хиляди, дори и да я преобразят. И сега разбрах… разбрах… че това е истина… Моята вселена се преобрази…  Понякога едно обаждане, било то и просто за да чуеш любим човек, може да спаси живот… Или да не пренебрегнеш нещо малко, като слагането на колана, е способно да спаси и опази най-ценното за теб… Да, така е… малките неща са важни и сега го осъзнавам… Осъзнавам го след като вселената ми се преобрази… Не просто преобърна… Сега тя стана една пустиня… в която бродя сам… Моите близки, както не веднъж съм казвал на сина ми, сега са на небето и смятам, че трябва… трябва… да бъда с тях… До жена ми, баща ми, майка ми и… сина ми… Не бил могъл да живея в тази пустиня, а и не искам….„

       Джон пристъпи напред, когато телефонът му звънна. Той реши, че вече няма да пренебрегва малките неща, било то и в последния си момент и отговори.

-          Джон, синът ти…. – просълзена заговори Анна. Това беше решителният момент за него. – Той… той дойде в съзнание…

-          Радвам се! – отвърна. – Анна, ще те помоля за нещо…

-          Да?

-          Грижи се за него! - помоли я, докато падаше надолу от небостъргача.

-          Джон, къде си?! Джон, не прави глупости…

     „Каква нелепост… Само няколко секунди по-рано… Само една незначителна и малка секунда… Само един момент повече… Да, Емили, ти беше права, малките и незначителни неща могат да бъдат епохални… Само една секунда… толкова ми трябваше, за да можех отново да съм до най-любимото за мен същество… моят син… Не бой се, Бен, обещавам, че ще те гледам отгоре, заедно с майка ти, баба ти и дядо ти…”

П.П. Надявам се да изкажете мненията си отностно разказа ми, било то и негативни, тъй като за 1ви път си позволявам да пиша в такъв стил.