„Мандалай"

Чукането на вратата на каютата ми бе повече от напористо. Осъзнах го, едва когато изплувах окончателно от царството на сенките и полутоновете. Хвърлих поглед на часовника - пет без десет! Или потъвахме, или бяхме нападнати от пирати, трета възможност просто бе изключена. Станах да отворя. Капитанът на кораба пристъпяше смутено от крак на крак, а от двете му страни два двесталитрови бидона, облечени в костюми на Армани ме гледаха навъсено. Вода в коридора нямаше, очевидно не потъвахме. С тези двамата пред мен оставаше да е второто. Наредиха ми да ги последвам. В каютата на капитана ме чакаше непознат господин с вид на леко смахнат университетски преподавател. Той ме овърза в някакви кабели, включени към компютъра му и започна да ме разпитва. Не бях виждал детектор на лъжата, но това пред мен май беше точно въпросната машинария. Понякога човек лъже по-добре, когато не е запознат с подробностите и фактите, или когато си мисли, че казва истината. Лошото е обаче, че когато разбере, че е излъгал неволно, не винаги има връщане назад. Горчивия ми личен опит от тази нощ го доказва. Една такава лъжа, за която бях абсолютно сигурен, че е самата истина преобърна живота ми. Но да започна отначало...

Преди много години завърших Техникум по обществено хранене. Викахме му за по-кратко ТОХ. Кой да предполага тогава, че това име дълбоко набито в подсъзнанието ми, някой ден ще ми изиграе лоша шега. Никой от тогавашните ми съученици не хранеше и най-малки съмнения, че едва ли някога ще му се наложи да си вади хляба с наученото в училище. Аз също смятах, че това е междинна, грешна стъпка към голямото ми бъдеще и най-много да ми се наложеше да чукна някоя прекрасна неделна утрин едни яйца на очи на красива непозната нимфа, странно как събудила се в моето легло. Уви, съдбата ми бе предначертала друго. Казармата изкарах в кухнята на пехотното поделение в Елхово. След нея свърнах към морето. Започнах кариерата си от един павилион за пържена цаца в Ахтопол, но година след година, сезон след сезон, бавно и упорито се придвижвах на север, като непрекъснато категорията на ресторантите, в които работех растеше нагоре. Навярно съм бил амбициозен, защото растяха и моите длъжност и отговорности. Когато след дванадесет сезона достигнах „Русалка" в качеството си на главен готвач, бях истински щастлив, че страната ми е само колкото човешка длан и че е време да излетя от тази длан и да се погрижа и за себе си. С една дума - започна международната ми кариера на готвач. Продължих на север. Не, не мислете, че следващата ми спирка бе Мамая или Констанца! Заминах доста по на север - в Норвежко море. Следващите пет години изкарах като готвач, пръв помощник и главен готвач на един от онези огромни круизери, сновящи из фиордите, натоварени с любопитни пенсионери с източно-азиатски произход, милионери със западно-руски произход и тук-там някой заблудил се клуб на почитателите на „Харлей-Дейвидсън" със северно-американски произход. Обслужващият персонал естествено беше с източно-европейски произход. Името на кораба бе „Полярна звезда". Работата ми харесваше, колежките също. Но когато една словенка от салатния бар реши, че сме станали достатъчно интимни, за да започне да спори с мен в леглото дали кориандъра е подходяща подправка за салатата с треска и авокадо, реших, че отново е време за промяна. Още повече, че водеща агенция за ловци на чужд персонал отдавна ме ухажваше и ми сваляше звезди от небето, как мястото ми е на някоя частна яхта, само метър-два по-къса от лайнера, на който работех в момента, но с подобаваща компенсация за това - вместо липсващия метър дължина - една нула повече в края на числото на заплатата! Обадих им се. Пратих им и актуална биография. Какъв идиот съм бил да спомена и онзи ТОХ от преди толкова години. Ден по-късно около пет сутринта бях разбуден от силно тропане по вратата на каютата ми. Като се има предвид, че до преди час словенката в леглото ми ме водеше с 4:2 в резултата, ще разберете задоволството ми и нежеланието да се събудя. Защо задоволство ли? Ами, хубавото на секса е, че колкото повече те водят в резултата, толкова за по-добър те смятат... Все пак се надигнах и отворих вратата. Тук, вече знаете, се сблъсках с костюмираните бидони, които ме замъкнаха в капитанската каюта. Там ме предадоха в ръцете на смахнатия учен, който ме овърза с датчиците на детектора на лъжата и разпитът започна. Въпросите бяха основно свързани с професионалната ми кариера и за евентуалните ми връзки с нечии тайни служби. „Университетският преподавател" ме разпитваше на истински британски английски, а двата бидона мълчаха с лек славянски акцент отстрани. Разпитващият знаеше доста факти от кариерата ми, но за щастие не всички. Затова и малко се притесних. Умишлено бях пропускал във всичките си CV-та онзи павилион за пържена цаца в Ахтопол, но за щастие въпросите рикошираха далеч встрани от това тъмно ъгълче на подсъзнанието ми. Няколко пъти, обаче стана въпрос за ТОХ-а. Всъщност под различни форми ми бе задаван няколкократно един и същ въпрос - сигурен ли съм, че съм възпитаник на ТОХ. По-сигурен не можех и да бъда. Голямата червена сграда на „Сливница", в която бях учил четири години, сякаш бе заместила плаката с Арена ди Верона, който висеше на стената на капитанската каюта. Няколко пъти отговорих утвърдително без да ми мигне окото. Но по-важното - не мигна и никакъв диод, скрит нейде в джунждурията с гръмкото име „Детектор на лъжата"! Разпитващият ме гледаше доволно. Кимна на онези с костюмите и те ме помъкнаха навън. На най-горната палуба на лайнера ни чакаше хеликоптер с работещ двигател, който излетя на секундата щом се озовахме вътре. Едва в него ми бе обяснено, че съм нает за една специална операция, с която ако се справя благополучно, ще бъда възнаграден със сума, надхвърляща няколкократно годишната ми заплата! Преглътнах шумно. На въпроса ми: „А ако не се справя?" ми бе отговорено с ледено мълчание и с многозначителен поглед към студените води на Норвежко море под нас. Преглътнах още по-шумно...

Не зная дали яхтата, на която кацнахме действително е по-къса само с метър от кораба от който идвахме, но съдено от погледа, който и хвърлих отвисоко, нямам основание да се съмнявам в твърденията на онази агенция. На часа бях заведен в кухнята, където осемнадесетчленният и персонал бе строен да ме посрещне като месията, който идва да извади потъналата гемия от дъното и да я поведе към нови брегове и хоризонти. От днес аз бях генералът на това лъщящо от хром място, а строените пред мен бяха моята малка армия. Ръкувах се всеки от тях персонално, дадох „свободно" и се оттеглихме с новия ми заместник, за да ме запознае с обстановката. Заместникът се оказа една сочна французойка на име Беньие с бронзовия загар на леко препържена бухтичка. Почти усетих вкуса на ароматно домашно тесто, докато я следвах към новия ми офис и се наслаждавах на заоблените и задни форми. Сексуално-гастрономичните ми фантазии обаче отлетяха като фазан по провансалски на часа, в който тя накратко ми съобщи кой е собственикът на яхтата и целта на моето идване тук. Подписаната по-късно декларация за конфиденциалност ме задължава да не разкривам кой бе собственикът на яхтата, но мисля, че ако спомена само инициалите му, няма да наруша условията на договора. Р.А. Световноизвестна личност, живееща и работеща в Обединеното кралство. Само моля, не го бъркайте с актьора Роуън Аткинсън, защото не съм чувал бащата на „Мистър Бийн" да е бил някога губернатор на Камчатка! Но истински голямата ми изненада дойде, когато научих за мисията ми на неговата яхта. Ако някоя замразена сьомга скочеше от дъската за разфасоване и ми изсъскаше на норвежки „По-полека с ножа, брато!", едва ли щях да съм толкова стреснат, колкото в онзи миг. Целта, мисията, операцията, наречете го както искате, беше да сготвя „Мандалай"!... „Мандалай"!... През следващия половин час се мъчех да асимилирам чутото. Вероятно повечето от вас дори не са чували това име, но на света няма готвач, който поне веднъж да не е мечтал да се докосне до него. Все едно бижутер да не е чувал за „Кулинан", цигулар за „Страдивариус", или тираджия за „Мак Тръкс"! „Мандалай" е най-големият трюфел намиран някога на света и това го знае всеки мияч на чинии, но малцина са тези, които знаят историята му. Аз лично я научавах на части от тук - от там по време на дългогодишната ми кариера, като най-много информация за него ми даде един дребничък очилат нюйоркчанин*, с когото се бяхме разговорили в една ранна утрин на кърмата на „Полярна звезда", унило вперили поглед във въдиците, които дори и не потрепваха. Ще ви разкажа тази история набързо, за да се убедите, че вълнението което изпитах, научавайки за предстоящата ми среща с „Мандалай" бе точно толкова голямо, колкото и неговата история...

Когато свинската чума натръшкала всички прасета, обучени да търсят и изравят трюфели за негово Височество махараджата на Мандалай, въпросният държавен глава на малкото източно кралство бил принуден да брои луди пари, за да се ожени за най-грозната жена раждана някога по тези места. Тя била родена със свинска зурла, която едва ли я правела привлекателна дори и в очите на мандалайците, но притежавала вродената дарба да подушва и изравя така любимите на махараджата трюфели. Този факт, съчетан с измирането на прасетата, вдигнал до баснословни висоти цената и на полулегалния пазар на невести в Мандалай, а владетелят на кралството най-после се решил да се раздели с ергенството. След дълъг пазарлък махараджата броил на бъдещия си тъст достатъчно тлъста сума и грозноватата девойка набързо станала негова законна съпруга. Историята не разказва дали и как е консумиран брака между двамата, но девет месеца след сватбата съпругата дарила своя господар с четири и половина килограмов трюфел, дълъг цели петдесет и два сантиметра! Нарекли го „Гордостта на Мандалай". Колкото и голям гастроном да бил махараджата, колкото и да му се искало сам да се наслади на рекордния трюфел, международното положение и британо-мандалайската криза, избухнала именно заради спора относно собствеността на трюфела, го накарала да разфасова с болка „Гордостта на Мандалай" и да откъсне от него, като от сърцето си 2.6 килограмово парче. Това парче било наречено само „Мандалай" и махараджата го дарил на френското правителство в знак на добра воля и търсене на съюзник срещу англичаните след тридневната война на кралството с Британската империя. С остатъка от трюфела наредил да приготвят ризото с прочутите гигантски мандалайски охлюви и нагостил с него седмината оцелели ветерани от същата война. Смаленият, но все още рекорден трюфел „Мандалай" поел към Париж, където бил изложен в Лувъра. Останал там до Втората световна война, когато германците го отмъкнали към Берлин, за да го дарят на своя фюрер. И понеже транспортирали гъбата с един от самолетите на Луфтвафе, тя по погрешка се озовала у командващия Въздушните войски Гьоринг. Няколко години дебелакът се колебаел дали изобщо да предложи гастрономическия трофей на фюрера и тъкмо когато се осмелил да си го хапне сам с баварски вурстчета, новината за самоубийството на Хитлер пресякла апетита му. След войната трюфелът изчезнал за кратко, после се появил на черния пазар, бил закупен от някакъв сицилиански консорциум с цел да бъде разфасован в Амстердам от най-добрия преработвател на диаманти и да бъде разпродаден на части. За късмет същият ювелир вече бил съсипал няколко рекордно големи диаманта, съвестта заговорила у него и той алармирал МИ-6. Естествено за това платил с живота си на сицилианците, но трюфелът бил спасен и поел към Британския музей, въпреки протеста на французите и претенциите им за реституция. Там той станал знаменитост. Толкова голяма, че поради небивалия интерес се наложило да бъде изработено копие от восък, което било изложено в музея на мадам Тюсо. То останало там до момента, в който не било сложено по погрешка в краката на фигурата на Бекъм, объркано от някакъв невеж поляк с футболна топка. Но да се върнем на оригиналния „Мандалай". В една дъждовна нощ той бил откраднат от музея от най-големите престъпници сред гастрономичните среди и най-големите гастрономи сред престъпниците - Ейприл Флешпот и Харълд Ванеску. Преследвайки общата цел, те били стигнали дори до брак, но всеизвестно е, че връзките основани на преследването на общи цели просъществуват само до достигането на тези цели. Така се случило и с тях. Веднъж добрали се до трюфела, те не могли да решат как да го сготвят. Тя желаела да приготви от него омлет, той пък мразел омлетите и предпочитал да се наслади на натуралния вкус на трюфела, задушен само с малко масло. В разгара на семейния спор г-жа Флешпот-Ванеску грабнала гъбата и халосала съпруга си по главата. Очевидно през годините „Мандалай" бил станал по-твърд и от диамант, защото резултатът за потърпевшия бил фатален. Уплашена и неможеща да разсъждава адекватно, убийцата грабнала оръжието на престъплението и го изхвърлила през отворения прозорец. Той паднал в каросерията на някакъв бързо преминаващ камион и бил отнесен в неизвестна посока. Не след дълго се появил в Сотби, където бил обявен на търг в компанията на още дузина гурме-уникати. Само мимоходом ще спомена двете твърдо сварени яйца, забравени някога на печката от разсеяната Норма Джейн, станали по-късно известни като „Яйцата на Мерелин"; и нахапания селски пандишпан, принадлежал на третия дук на Уиндзор, като въпросното отхапано парче било заседнало нейде из дихателните пътища на дука и станало причината за нелепата му кончина. Трюфелът „Мандалай" естествено бил гвоздеят в програмата на Сотби и след ожесточено наддаване бил спечелен от някакъв частен детектив, който броил за него дванадесет милиона долара! Предполага се, че той бил подставено лице и нает от госпожа Флешпот-Ванеску, която на всяка цена била решена да вечеря в този ден омлет по мандалайски. За съжаление в затвора, където попаднала същата вечер съпругоубийцата, не сервират подобни гастрономични удоволствия. Този, който я издал на полицията и представил магнетофонен запис със самопризнанията и, записани по време на интимен акт, бил същият този нает от нея детектив. Малко по-късно той се сдобил по мистериозен начин с вила на остров Капри, а „Мандалай" отново изчезнал...

Всъщност вече бе намерен и се намираше в хладилния трезор на яхтата. А аз бях човекът, който бе избран за специалната мисия да сготви „Мандалай"!...

След два дни бе денят „Д", в който на яхтата щеше да бъде извършено ритуално жертвоприношение и „Мандалай" завинаги щеше да остане в историята. За свидетели и дегустатори на събитието бяха поканени дузина важни гости. Мадмоазел Бениье започна да изрежда имената им, но за мен по-важното бе защо бяха поканили моя милост за главната роля на това знаменито събитие. Поставих въпроса ребром.

- Защото вие сте единственият жив ученик на маестро Тох - бе отговорът.

- На кого?!...

- На маестро Тох, последният известен готвач, приготвял трюфели по наварски...

Ако някой беше изсипал под ризата на гърба ми дузина прясно уловени калмари, вероятно чувството на пълзяща мокрота нямаше да е толкова натрапчиво, колкото това което изпитвах в момента.

- Тох?!... ТОХ!... Затова ли онези копелета ме разпитваха с детектора лъжата?! А аз бях толкова убедителен, мислейки си, че казвам истината. Бях готов да се закълна, че съм ученик на ТОХ. И все още съм готов!... Кой все пак, по дяволите, е този Тох?!...

- Не сте чували за него?! Но разбира се, това май е първата Ви яхта! - мадмоазел Беньие ме гледаше с нескрита ирония.

- Да, тази е първата ми девственица! Човек все някога е бил девствен, нали?! - опитвах се да бъда саркастичен, но май прозвучах просташки. - Простете ме! Наистина не съм чувал за Тох.

Помощницата ми се изчерви, сведе поглед и въздъхна.

- Вие ми простете! Под „първата Ви яхта" имах предвид, че някои тайни човек може да научи само на място като това... В света на супер богатите обслужващият персонал е голяма грижа. Хленченето, че добър такъв не се намира, звучи на всяко парти от четиридесетфутовите до четиристотинфутовите яхти. Може би затова сред тези среди се носят легенди за чистача на басейни Чаве Родригес, градинаря Су Йонг и разбира се маестро-готвачът Барталомеус Тох... Само че никой от гостите на тази яхта никога не ги е виждал и наемал! Което ме кара да мисля, че са плод на фантазията и чувството за хумор на някой обеднял аристократ... Вие сте още едно потвърждение за това. Щом дори не сте и чували името Тох...

- Разкрихте ме!... Но сега имам по-голям проблем, от този как да си намеря добър чистач за басейна! Нямам идея как се приготвят трюфели по наварски!

- Нито пък някой друг на тази яхта - усмихна се госпожица Бухтичка.

- Да не би да намеквате...

- Вие сте шефът!

- Значи... вариант „Б"?

- О, не! Не, за Бога! Никакъв вариант „Б"! В кухнята инсталираха шест камери специално за събитието! Всичко по приготвянето на „Мандалай" ще се записва и записът предварително е продаден на Спилбърг за едноименната му трисерийна кулинарна сага! Никакви експерименти с вариант „Б"!

Тук е уместно да отворя една скоба и да поясня какво значи вариант „Б" на жаргона на готвача. Може би най-добре ще разберете, ако спомена как преди десетина години в един изискан ресторант на „Слънчев бряг" приложих вариант „Б" на една компания с дузина черни джипове и стотина кила злато по телата си. Когато някъде около полунощ тези момчета /Бог да прости половината от тях!/ поръчаха нови двайсетина порции пържен калкан, с ужас установих, че ескадра турски риболовни гемии беше преминала през хладилника ми и бяха опоскали всичките ми калканови запаси! Естествено не можех да им го съобщя в прав текст. Трябваше се да се мисли бързо и креативно. С известно колебание и несигурност, предвид естеството на клиентелата, разпоредих вариант „Б". Половината персонал напусна на часа, на другата, куражлийската половина увеличих заплатите двойно и се заловихме за работа. Тридесетина минути по-късно заклех над сатъра и ножа всички присъствали на тайнството да мълчат десет години и понесохме към салона порциите препържено филе от бяла риба, в чиято панировка умело бяхме инкрустирали добре оглозганите копчета и кости от изядените преди няколко часа от същите тези момчета порции калкан. Дали от изпитото пиене, дали от това, че бях вложил сърцето си в този шедьовър на гастрономическата скулптора, но клиентите ми заявиха, че втората партида е по-добра и поощриха старанието ми с тлъст бакшиш! На следващата сутрин все пак благоразумно напуснах ресторанта и се установих на север от Емине, оттатък сферата на влияние на въпросната групировка...

Очевидно мадмоазел Беньие също бе имала подобни професионални вълнения, за да знае какво е план „Б" и да се обяви така бурно против реализацията му. Успокоих я, че няма да рискувам и я освободих. Останалата част на деня прекарах в интернет. Прегледах всичко за трюфелите и за приготвянето им, но никъде не открих и следа от „Трюфели по наварски". Хубавото беше, че и ако някой друг се разровеше, щеше да се добере до същото. Легнах си почти спокоен. Следващите два дни се очертаваха да бъдат дълги и напрегнати, трябваше добре да се наспя.

Мадмоазел Беньие вървеше пред мен по безкрайно дълъг коридор. Познах я по заоблените задни части с аромат на бухтички. Извиках я по име. Тя се обърна. Бях се припознал. Беше някаква непозната със зурла вместо нос. В ръцете си носеше гигантски трюфел - моят „Мандалай"! Щом ме видя, побягна. Изкрещях и я подгоних. Тичахме цяла вечност. Изведнъж коридорът свърши и се озовахме на хеликоптерна площадка. Някакъв индиец с точка на челото и тюрбан обсипан с рубини протягаше ръце от излитащ хеликоптер. Жената със зурлата му подхвърли трюфела. Аз скочих след него и със сетни сили се вкопчих в единия от плазовете на набиращия височина хеликоптер. Въздушната струя от перката бе толкова силна, че едва се задържах. В този момент от кабината се показа един от онези двесталитровите бидони и заби крак в пръстите ми. Изпуснах металната тръба и с крясък полетях към студените води на Норвежко море...

Събудих се с чувството, че падам от високо. Усетих как се тръшкам на матрака в каютата си. Няколко секунди той се тресеше със затихващи вибрации. Целият бях облян в ледена пот. Слава Богу, преживяното бе само кошмар! Погледнах часовника си - четири сутринта. Едва ли щях да заспя повече. Някаква смътна идея се прокрадваше към съзнанието ми. Трябваше да я обмисля, а това в четири сутринта правя най-добре на чаша кафе и препечена филийка с моцарела. Станах, взех си душ и се запътих към кухнята. В коридора пред вратата на хладилното отделение дремеше бидонът от съня. Стресна се и ме изгледа накриво с вече познатия ми славянски акцент. Усмихнах му се, минах покрай него и влязох в кухнята. Ако ви кажа, че в този момент сърцето ми не биеше учестено като на заек по андалузки, минути преди да бъде превърнат от живо същество в суров хранителен продукт, значи че ви лъжа. Да те грабнат нощем от обятията на жена, да те стоварят на яхтата на Р.А., да ти връчат най-големи трюфел в света и да ти кажат „Сготви го!" - това не ми се случва всеки ден! А ако над същия този трюфел денонощно бдят екземпляри като онзи в коридора, чувството не е от най-приятните! Но пък и шансът не беше за изпускане! Вече знаех какво трябва да направя!

Хапвайки си филийката с моцарела изготвих списък с необходимите ми продукти и някои... хм, нека ги наречем спомагателни аксесоари. Изпратих отделни части от списъка по e-mail към различни краища на земното кълбо. Узнавайки името на яхтата за доставка, фирмите доставчици отговориха до десет минути и обявиха осемнадесетчасов срок за доставка. Разбира се цената на тази суперекспресна услуга, в която нищо чудно да бе включена и военната авиация на НАТО, не бе моя грижа.

Няколко часа по-късно отново седяхме с мадмоазел Беньие в моя офис и обсъждахме разфасоването на „Мандалай". На екрана пред нас бе триизмерният му образ, който въртяхме и коментирахме. Имаше няколко тъмни участъка, които трябваше да изрежем, но и останалото щеше да свърши работа за дванадесетте порции, колкото гости бяха поканени. Седяхме надвесени с помощничката ми над екрана на компютъра и не усетихме кога главите ни се докоснаха. Онзи познат аромат на домашно тесто ме блъсна с пълна сила в слабините. Не устоях на изкушението и я прегърнах. Устните ни се сляха в едно. Почувствах немирното и езиче увито около мъжеца ми, тъй както сметаната обвива горските ягоди сервирани в кристална купа в изискан ресторант. И тъкмо когато посегнах с ръка да разчистя бюрото от излишното, бухтичката се отдели от мен и с жест ме спря:

- Не сега! Ще го направим, когато всичко приключи! Все пак сме професионалисти, нали?

- Професионалисти сме... - кимнах унило, забих поглед в екрана и се опитах да запечатам образа на „Мандалай" в съзнанието си. Мадмоазел Беньие можеше и да почака...

Продуктите започнаха да пристигат с хеликоптери след няколко часа. Преминаваха щателна проверка от страна на охранителите, но като се имат предвид празните им погледи, едва ли щяха да различат естрагон и от окапала ланска шума. Бях предвидил всичко.

В четири сутринта на деня „Д" бях отново пред кухнята. Бидонът ми кимна едва забележимо. Май свикваше с малките ми странности и нощните ми закуски. Този път обаче не докоснах филийките и моцарелата, а по-голямата част от онези продукти, които бяха долетели с DHL. Записващите камери още не бяха включени. И слава Богу!...

Голямото представление започна в пет следобед. Лично Р.А. дойде в кухнята да ми пожелае успех. И да ме уведоми, че ще следи всяко мое действие на големия екран в каюткомпанията. Благодарих чинно за оказаното доверие. Външно може и да съм изглеждал спокойно, но усещах себе си като тенджера под налягане след тричасов акт върху нагорещен котлон. За пръв път в дългогодишната ми кариера си позволих чашка „Реми Мартен" за кураж. Тайно естествено! После нещата тръгнаха по план. Бидоните с костюмите Армани внесоха поднос с похлупак. Под него се показа „Мандалай". Изглеждаше досущ като компютърното изображение. Странно, очаквах да ме развълнува повече, но май бях претръпнал. С госпожица Бухтичка избърсахме трюфела с влажни кърпи и тъкмо се канехме да отстраним дефектите му, когато из кухнята се разнесе първо миризма на изгоряло, последвана от гъсти пушеци. От няколкото микровълнови фурни на талази заизлизаха лютиви бели кълба дим. Така можеше да пуши само презерватив натъпкан с необработена камилска вълна, напоена с качествено малцово уиски! Откъде знаех ли? Хм... Просто знаех. Когато пушеците станаха толкова гъсти, че загубих от погледа си пищната гръд на помощничката ми, направих онова добре премерено движение, което бях репетирал безброй пъти предната нощ. Махнах готварската си шапка, извадих изпод нея копието на „Мандалай" и сръчно подмених оригинала, който миг по-късно се озова под шапката на главата ми. В този момент някой включи абсорбаторите на максимум и видимостта бързо се възстанови. Вече можех да се полюбувам на среднощното си творение на плота пред мен. Беше Идеалното копие, пък дори и да не беше, вече изрязвах почернелите участъци със скалпела и скоро нямаше да е възможно да се установи разликата. Продуктите? Е, вече мога да ги издам - стар хляб, лешникови ядки, полуизгнили дъбови листа, горски мъх, вода „Евиан", сода, малко гипс, пресечена дъвка „Турбо" и най-важната съставка - трюфелова есенция от фирмата, която може да спаси всяка кулинарна авантюра - China Exotic Smell. И всичко това много ситно смляно и добре умесено. Какво ли щеше да се получи като кулинарен резултат от всичко това? При всички случаи щеше да е нещо по-добро, отколкото от мухлясалия седемдесетгодишен музеен експонат!

Но в този момент се случи нещо непредвидено. Избухна взрив! Взривната вълна бе толкова мощна, че натръшка целия персонал и кухненско оборудване по пода! Кълна се, нямах нищо общо с това! Първата ми мисъл беше, че някой друг иска да се докопа до „Мандалай". Така или иначе вече беше закъснял. Очевидно бяхме получили пробойна, защото кухнята бързо започна да се пълни с вода. Усетих и крена, който се увеличаваше. След първоначалния шок дойде паниката. Писъците изпълниха просторното помещение, блъсканицата пред изхода бе като на прочутите доматени битки в Буньол, Испания. Като шеф, макар и временен, бях длъжен да остана последен и да се убедя, че няма никой останал след мен. Тъкмо хвърлях от вратата последен поглед на това място, когато се сблъсках с Р.А., който връхлиташе следван от бодигардовете си. Беше дошъл да спасява „Мандалай"! Водата обаче стигаше гърдите ни. Бидоните хванаха шефа си и го задърпаха навън, а той безпомощно протягаше ръка към носещия се по повърхността на водата между купища съдини и продукти Лъже-Мандалай!

Яхтата потъна на дъното на Атлантика за дванадесет минути. За щастие нямаше жертви, ако не се брои една преяла с гъши дроб болонка, загубила инстинкта си да плува с пълен стомах; и разбира се декоративните рибки от аквариума на каюткомпанията, неимоверно разглезени със специално доставяната им вода от горното течение на Амазонка. Хладната океанска вода не им понесе съвсем добре... Четвърт час по-късно на мястото на инцидента бе половината Кралски военноморски флот. Другата половина щеше мъничко да закъснее, предвид извинителното обстоятелство, каквото беше отдалечеността на Персийския залив. Спасителната акция трая два часа и тридесет и осем минути. Точно след толкова време спасителният хеликоптер кацна на покрива на небезизвестен лондонски хотел, в който бяхме настанени екипаж и гости, докато приключи разследването на инцидента. Едва усамотен в хотелската ми стая облекчено свалих от главата си готварската шапка и скритото под нея съкровище. Впрочем тя на никого не бе направила впечатление, защото половината ми колеги бяха също уставно екипирани.

Следващите дни преминаха в разпити и безделие. Вестниците се надпреварваха да правят предположения за случилото се, кое от кое по-невероятни - от самовзривил се афганистански маратонски плувец-камикадзе до астероид, изпратен от Божията ръка да накаже това гнездо на разврата. След седмица обаче разследващите органи излязоха с официална версия, която би всички идиотски предположения. Тя бе, че сме ударени от заблудено торпедо, изстреляно от руска подводница по някакъв си син кит, за който този ден е бил май късметлийски. Руският министър на външните работи разпалено обясняваше по пресконференции, как китоловът с торпеда е особеност на руския национален риболов, че на всеки се случва да пропусне целта и че в цялата история няма грам икономически, а още пък по-малко политически умисъл. Не мога да споря дали това е така, но е факт, че по онова време борсовият индекс претърпя сериозен срив, а цената на петрола тръгна рязко нагоре...

По-интересното бе, че в същото време Р.А. организира подводна експедиция към потъналата яхта с цел „Изваждане на бижута и други ценни вещи". Досещах се какво има предвид. Още повече, че той се бе хвърлил да спасява, но само стана ням свидетел на оставането на „Мандалай" на борда. Следващият вторник вестниците и телевизиите гръмнаха - „Трюфелът е изваден на повърхността почти непокътнат!" Знаех си, че дъвката „Турбо" ще свърши добра работа! Но след направена микродегустация бе установено, че морската вода го е увредила безвъзвратно и от трюфеловия аромат не е останало нищо. Пустата му есенция от China Exotic Smell! Май не си струваше парите! Виждайки, че от гурме-славата на „Мандалай" не е останала и следа, Р.А. дари находката отново на Британския музей. Злите езици говорят, че го е направил за да спести данъци, а не от добри чувства. Не мога да коментирам това, но този негов жест бе звучен шамар върху новопридобитата ми собственост. Всеки последвал мой опит да продам оригиналния „Мандалай" удряше на камък. Всички вярваха, че истинският е в музея и по никакъв начин не можех да убедя потенциалните купувачи, че тази спаружена гъбична маса в ръцете ми е онази славна вещ, заради която са се водели войни и са загивали хора. Бях отчаян. Дори сериозно обмислях възможността да се отърва от трюфела, изхвърляйки го в Темза и да се завърна на „Полярна звезда". Но нещата се развиха по своя естествен и предначертан път.

Една ранна утрин, толкова ранна, че дори небето на изток не бе започнало да изсветлява, на вратата на хотелската ми стая се почука. Отворих сънен. Мадмоазел Бухтичка се смееше дяволито, а в ръцете си държеше огромен пакет с понички. Думите бяха излишни. Имахме нещо за довършване, но това още не бяха поничките. Придърпах я в стаята. Когато час по-късно лежахме отпуснати в сладка нега на килима, не бях убеден, че е останала мебел, място по пода, по стените или по тавана, което не бяхме отъркали с голите си тела. Най-малкото защото всичкият този интериор бе придобил лек розов оттенък, вероятно от първичен срам, а може би и от възбуда. Когато все пак решихме, че е време да закусим, Бухтичка започна усилно да търси пакета, който бе донесла. Тогава и попадна на прахообразните останки търкалящи се по масата, под нея и навсякъде около нас.

- Какво е това?! - беше видимо изненадана.

- Трюфели по наварски - отвърнах и с кикот. Тя ме гледаше невярващо.

- Вариант „Б", мила!

- Не!

- О, да! Аз съм шефът и аз определям как се готви трюфел по наварски!

- Шегуваш се, нали?

- Ни най-малко! Не помниш ли как преди половин час ме питаше задъхана каква е тази топка под теб...

- Ти си луд! Ти си абсолютно луд! Наистина ли го открадна?! Как го направи?!... Ти!... Ти!... Ти си взривил яхтата!...

Търкалях се от смях по пода. Каквото и да кажех в този момент, тя нямаше да ми повярва. Когато и двамата се успокоихме и разказах всичко. Тя ме гледаше невярващо. Душеше останките на „Мандалай", дори отхапа мъничко парченце.

- Наистина прилича на трюфел! Но как?! През цялото време те гледах в ръцете, не е възможно!...

- По едно време се беше запушило...

- Да, но аз и тогава те гледах... Знаеш ли колко пари брои Р.А. за трюфела?

- Предполагам...

- Осемнадесет милиона! Не долари, не евро, а лири!... Никое мимолетно желание не струва толкова! А може би няма и... любов, която да струва толкова! Защо го направи? Защо го съсипахме?

Замислих се преди да отговоря. Наистина защо? Роден на другия край на света с единствената задача да дари върховно удоволствие, обиколил същия този свят в търсене на кого да го дари, трюфелът най-сетне беше изпълнил предназначението си. Щастливците бяхме ние двамата с Беньие, дори и не по начина по който се очакваше да се насладим на „Мандалай". Но неговият край бе един достоен край на едно достойно присъствие на този свят...

- Просто ми се прииска трюфел по наварски... Уверявам те, цената си струваше!

Тя не каза нищо, а само се надвеси над мен и страстно ме целуна...

Сега с Бухтичка притежаваме едно малко семейно ресторантче на север от Марсилия. На видно място в салона е закачена дипломата ми от ТОХ-а. Все пак тя бе причината да се срещнем. Имаме две деца, очакваме скоро и третото. Целта е да станат осемнадесет! Толкова смятам, че е необходимият брой готвачи за персонал на първокласен ресторант. Бухтичка е съгласна с цифрата поради друга причина. Още помни последната цена на „Мандалай" и макар любовта ни да няма цифров еквивалент, тя вярва, че по едно дете за всеки жертван от мен милион е една разумна компенсация от нейна страна. Но и още не може да повярва, че не аз потопих онази яхта...

* * *

_____________

* С благодарност към колегата Алън Кьонигсберг, от когото научих най-много подробности от историята на „Мандалай"!