Марианка беше единствено дете. Тя много обичаше баба си, на която беше кръстена. Дори повече от собствената си майка.

   Беше любознателно, дребно момиченце на около девет години, с черни, дълги и дебели плитки. Заради тези плитки майка ù я будеше рано, за да я среше, преди да тръгне на работа. Дори и по време на ваканциите, представяте ли си?!

   Бабата на Марианчето работеше на едно много интересно  място и тя често отиваше с нея на „работата ù”. Наричаха го „Комитета”.

   Имаше един голям, широк салон, на едната стена с много прозорци и с много врати на другите две. Там бяха кабинетите на лелите и чичковците, които вършеха важна работа в тях. Тя не разбираше каква, но ги гледаше с голямо страхопочитание.

   Марианка харесваше този Комитет, защото там беше много тихо и спокойно. Всички се държаха добре с нея, пощипваха я по белите бузки закачливо, питаха я:

   -   Как върви училището?

   -  Ами училището си е там, никъде не отива – закачливо отговаряше тя, защото знаеше, че я питат за оценките. – Имам само шестици.

   -  Тъй ами, няма да ни излагаш.

   Всички бяха свикнали с присъствието ù и си я имаха като свое дете. Но тя най-много обичаше да ходи при леля Данче – машинописката. Според нея тя беше най-важният човек там, защото никакъв документ не можеше да напусне Комитета, без да мине през печатната машина на леля Данче.

   А тази машина беше една интересна – черна, с много клавиши. И всичките  кръгли. А върху тях бяха написани бели буквички. Когато леля Данче натиснеше някой от тях, металната буквичка подскачаше, описваше дъга и чукваше по мастилената лента, която веднага я отбелязваше върху белия лист, завит на нещо кръгло.

   Най-отпред имаше един по-особен клавиш – силно продълговат и когато пръстът на леля Данче го докоснеше съвсем леко, думичките се отдалечаваха една от друга.

   -  Този клавиш си има именце, както си имаш име и ти – ù каза

един ден леля Данче.

   -  Така ли?! – учуди се Марианка и закачливо попита – и как се казва, да не е и той Данчо като тебе?   

   -  Не, той се казва Интервал – засмя се на закачката ù тя.

   От тона, с който леля Данче произнесе името му, Марианка разбра, че този клавиш е много, ама много важен.

   Но тя забеляза още един, който беше много по-интересен.  И той беше кръгъл като другите, но беше малко раздалечен от тях и повдигнат по-нависоко, като на трон.

   -  А този за какво е, защо са го сложили така? – интересуваше се Марианчето.

   -  Гледай сега – и леля Данче го натисна силно. За голямо учудване на Марианка към белия лист полетя голяма буква.

   - Ахааа, той сменя буквите – закима с глава малкото момиченце.

   -  Да, оттук се пишат големите букви.

   - Ами тази лъскава ръчка горе? – продължаваше да пита Мариана.

  Леля Данче рязко бутна ръчката и – о, чудо, белият лист се повдигна нагоре, а кръглото нещо се измести вдясно и започна новият ред на писмото.

  Така, лека-полека, Марианка се запозна с машината. И от тогава винаги,  когато леля Данче си тръгваше, слагаше  една дебела възглавница на стола и  казваше нежно:

  -  Хайде, сядай да пишеш.

  А през това време баба ù започваше да чисти стаите една по една, като оставяше стаята на леля Данче за накрая, за да може Марианчето да си пише на воля.

   И тя пишеше, пишеше – буквички, тиренца, точки, запетайки.

Научи се как да борави с всеки клавиш. И започна да пише писъмца – до майка си, до баба си. Измисляше си разни неща и пишеше. Много ù беше забавно.

   Случи се така, че баба ù и дядо ù бяха поканени да посрещнат Новата година с другите от Комитета. Мариана помоли майка си и баща си:

  -  Пуснете ме да отида с баба и дядо.

  -  Ами дали ще е удобно – поколеба се майка ù.

  -  Може, майка, ще има и други деца – застъпи се баба ù за нея.

  И така, Мариана отиде да празнува с баба си и дядо си!

  Тази вечер таванът на големия салон беше украсен с дебели, къдрави, цветни гирлянди. Те бяха закачени в ъглите му и се кръстосваха по средата, точно до големия полилей.

   А под тях в дълга редица бяха наредени маси плътно една до друга, покрити с бели покривки и отрупани с лакомства.

   Но най-важният герой на вечерта беше високата почти до тавана елха, отрупана с лъскави гирлянди и играчки, която се кипреше в единия ъгъл и привличаше детските погледи върху себе си.

  Някой каза, че Новата година ще пристигне точно в дванайсет часа с лъскава, бяла каляска, теглена от бели коне и облечена в блестяща, снежнобяла рокля. Очите на Марианка непрекъснато поглеждаха навън – не можеше да не я види, при толкова много прозорци... Много ù беше любопитно.

  По едно време някой донесе отнякъде един дървен стол и каза :

  -  Хайде, деца, да видим какво ще ни изпълните за Новата година. Иначе тя няма да дойде – и всички на масата се засмяха.

  Мариана попита тихичко баба си:

  -  Бабо, Новата година ще дойде на лъскава каляска, а как ще си отиде Старата?

  Баба ù леко се стъписа, но бързо се окопити и ù прошепна тихо:

  -  Тя, понеже е стара и е със скъсани дрехи, ще се измъкне леекичко, да не я види никой.

  Марианчето нищо не разбра, но прие отговора на баба си. Нали е по-голяма, тя знае по-добре.

  Когато дойде нейният ред, се качи на стола и вдъхновено изрецитира едно стихотворение, което беше научила специално за тази важна вечер. И много се зарадва,  когато всички възторжено ù заръкопляскаха и започнаха да хвалят изпълнението ù, но лицето ù пламна като божур. Много беше стеснителна и се изчервяваше, когато я похвалеха за нещо. Скочи от стола и бързо се шмугна  между баба си и дядо си.

  Изведнъж вратата на салона се отвори и... влезе Дядо Мраз с голям червен чувал, пълен с подаръци. Ех, каква веселба настана. Другите деца се скупчиха около него веднага, а Мариана се огледа и видя кой липсва от трапезата. И разбра кой беше „Дядо Мраз”. Наведе се към баба си и тихо ù прошепна :

  -  Това е чичко Чернев, познах го.

  -  Добре, баба, мълчи си, не разваляй празника - леко я смъмри баба ù, обърна се към дядо ù и с усмивка каза :

  -  Бреййй, не се лъже лесно това дете…

  Когато Дядо Мраз раздаде всички подаръци, си отиде. И скоро след това чичко Чернев се върна на масата.

  -  Ето, нали ти казах, бабо – тържествуващо се обърна към баба си Мариана. Такава си беше тя – нищо не можеше да ù убегне.

   Когато се прибраха след тържеството, Мариана не можеше да се изхвали – много ù беше харесало посрещането на Новата година на „бабината работа”.

  -  Само че, майко, аз не видях Новата година кога дойде – като повдигна раменца, учудена каза Марианчето.

  -  Тя така прави, майче, никой не може да я види.

  Легнаха си и тази нощ Марианка сънува най-красивите си сънища. В тях имаше лъскава каляска и една красива принцеса с блестяща диадема, на която пишеше „НОВА ГОДИНА”.