В кашоните от 5 и 10 лв. има класика. Рядко се промъква някоя нашумяла напоследък книга и е почти невъзможно да се добера до нея. В моя ден за пазар – съботата – интересните заглавия са вече прилежно изкълвани от обичайните скучаещи лелки. С продавача сме стари познайници. Ако се заговаряхме, щяхме да си знаем и кътните зъби. Ние обаче доста рано спряхме да си разменяме каквито и да е реплики. Отдавна се е отказал да ми предлага „скъпите“ книги, защото знае, че или съм ги прочел, или съм заявил категоричното си нежелание да ги чета. Дразни се, че хем ровя с часове из кашоните от 1, 2 и 3 лв., хем рядко си харесвам нещо. Чуди ми се на акъла, заклеймил ме е като особняк и не е на моите услуги, тъй да се каже. Разбрал е, че нищо няма да отмъкна, пипам внимателно и с чисти пръсти, та съвсем съм престанал да му бъда грижа. Вдига погледа съм към мен точно веднъж, когато се приближа до сергията. Успокоен, че не става дума за „нормален“ клиент, плюнчи палеца и показалеца на дясната си ръка, отгръща на следващата страница в книгата, която чете, и се скрива зад дебелите рамки на очилата си. Когато се намести с проскърцване в полуразпадналия се стол, вече е забравил за съществуването ми. Това е любимият ми момент.

     В кашоните с нарочени за безполезни книги няма познати имена и заглавия. Рядко има твърди корици. По-голямата част от пълнежа са малки книжки, продукт на евтин печат. Страниците им са жълти като повехнали лимони и носят следите от лошите читателски навици на няколко поколения. В най-старите е подчертавано с химически молив, а от книжното тяло изпадат изрезки от стари вестници. В по-новите любимите пасажи са грубо откроени с електриково зелен маркер и има поне няколко прегънати страници. Престъпленията срещу книги трябва да станат подсъдни! Първо разглеждам кориците. По тях рядко има снимки на авторите, обикновено само някакъв нескопосано съчинен текст и толкова. Някои ме отказват още на този етап с нелепите си заглавия. Други ме карат да ги разгърна. Отнема ми секунда да разбера дали съдържанието е в началото или в края на книгата, после движа погледа и показалеца си надолу по него и ако книгата е минала успешно и тази проверка за абсурди, разгръщам на произволна страница и се зачитам. Съвет за начинаещи в „занаята“. Никога не съдете за книгата от първата ѝ страница. И най-големият бездарник може да се постарае да напише грабващо начало. Четете в средата – там добрият автор е във вихъра си, а лошият отдавна се е изчерпал. Старата книга минава една последна проверка. Повярвайте ми, не бихте купили книга, ако сте несъвместими с предишния ѝ читател. Затова я помиришете. Гледали ли сте как дилъра в покера разбърква тестето с карти? Техниката, с която разлиствате книга, за да усетите аромата ѝ, изисква не по-малко умения. Трябва да я хванете здраво с лявата си ръка от страната на гръбчето, да я поднесете към лицето си и да използвате палеца на дясната си ръка, за да създадете ветрилообразен ефект. Да, точно така. Помиришете я! Бързо ще разберете дали предишният притежател е бил изискана млада дама със скъп парфюм, който дори годините не са успели да изтръгнат от страниците, или възрастен господин, който е прекарвал вечерите във влажната си стая с цигара и книга в ръка. Ако решите, че бихте поканили в дома си подобен човек, няма проблем да отнесете вкъщи четивото. Не знам дали са измислили термин за този вид книжно сомелиерство, но непременно трябва да измислят, ако не са.

     Днес съм на ръба да се прибера у дома с находка. Невзрачната на пръв поглед стихосбирка ме е накарала да я разгърна, останало е само вдишването на аромата. Заемам отработената поза и придвижвам палеца си по страниците с ловко движение. Притварям очи, за да изостря максимално обонянието си. Не се налага да си давам толкова труд. Лавандула е! Даже самият стрък се промушва между страниците и пада в краката ми. Виждам я. Обича да чете в градината си. Ляга по корем и поставя книгата пред себе си. Припряна е. Трябва да прави нещо с ръцете си, докато чете, за да се съсредоточи. Обикновено къса стръкчета трева, но когато цъфне лавандулата, задължително бере от нея. Обича този силен, натраплив аромат, който е в контраст с нейните променливи настроения, леко меланхоличен характер и, като цяло, незабележима личност. Всъщност, тя не смее да каже на никого за нещата, които я тревожат и… пише. Оглеждам много внимателно книгата в ръцете си. Това не е книга за продажба. Няма нито ISBN, нито цена. Прокашлям се леко, за да привлека вниманието на продавача. Старецът недочува и изобщо не реагира. Прокашлям се повторно, вече по-шумно и настойчиво. Той поглежда над роговите рамки със смесица от недоумение и недоверие.

- Избра ли си?!?

- Да, ето. Левче, нали така?

- Левче. Знам я тази книга! Едно момче остави снощи цял кашон с книги – почиствали тавана на баба му. Повечето са в кашоните по 5 и 10 лв., но тази… Абе щом си я харесал, чети си я със здраве.

     Махва с ръка, за да покаже пренебрежителното си отношение към книгата. Прибира парите и потъва в някакви свои мисли. При това изпращане не считам за нужно да благодаря или да казвам довиждане и просто си тръгвам. Тъкмо започва да вали и внимателно прибирам книгата под якето си, за да не се намокри.

     Страниците са под 100 и с моята скорост на четене е въпрос на час-два да прочета цялата. Не бързам обаче. Правя си кафе и се излягам удобно на дивана. Обичам поезията, защото допуска разнопосочни тълкувания. С прозата не е така. Тя е по-обстоятелствена, по-конкретна и по-директна е. Вероятно затова често се откривам в стихове и много рядко в проза. Нямам лошия навик да подчертавам. „Татуирам“ послания в паметта си още докато прелиствам. Страниците на днешното си четиво – стихосбирката от кашона на „пренебрегнатите и онеправданите“ – разгръщам бавно, а кафето ми изстива, забравено някъде на пода. Стигам до последната страница.

Жената, която не бях,

отдавна събирам в албуми.

Жената, която видя,

е образ, създаден от думи.

Едната, с изправен вървеж,

ситни по житейските друми.

Жената, която четеш,

е в малкия свят помежду ни.

На първата сложиш ли име,

аз спирам да дишам, прости ми.

     Звучи ми като ребус, който трябва да бъде решен. Замислям се коя от двете е истинската – онази, която всички познават или тази тук в книгата. Връщам се към предната корица. Ула Ла Ванд. Чак сега си давам сметка как се е появил този артистичен псевдоним. Толкова е очевидно, че започвам да се смея на глас. Разбира се, че Ула Ла Ванд идва от лавандула! Може пък екземплярът в ръцете ми да е именно нейният. Коя, всъщност, е Ула Ла Ванд? На колко години е? Искам ли да унищожа цялата мистика, която обвива личността ѝ? Струва ли си да търся истинското ѝ име? Мисля около минута. Да, определено ще разбера коя е!

     Гугъл не знае нищо за Ула Ла Ванд, затова в понеделник след работа кацам в градската библиотека и услужлива служителка ми помага да потърся книгата със заглавие „Ключове и тайни“. Няма такава. В каталога с автори не присъства Ула Ла Ванд. Книгата е самиздат и върху нея няма името на издателство. Редактор си е самата Ула. Единствената фактология, която успявам да изкопча от цялата книга, е годината на отпечатване – 2015 – и града – С. (позволявам си да скрия името). Мисля трескаво за какво мога да се хвана и тогава се сещам за думите на продавача „…момче… почиствали тавана на баба му“. Може пък това момче да ми помогне да разбера как книгата се е озовала от С. в моя град – Х. и коя е Ула.

     Минали са точно две седмици от покупката, когато се връщам на сергията.

- Добър ден. – поздравявам и правя пауза в търсене на подходящи думи.

- Добър да е. Днес какво да бъде? Нищо ново не мога да предложа, ама ако не си доразгледал оня кашон, мога да ти го извадя отвътре. Даже ти го давам целия за 10 лв., искаш ли го?

- Не благодаря. – отвръщам нерешително, защото подозирам, че след отговора ми дядото вече няма да е така словоохотлив. – За момчето, дето ти носи книгите, искам да попитам. Ще идва ли пак?

- Май онази книжка ти е харесала. – отвръща старецът и ме гледа изпитателно. - А младежът е обещал да мине пак днес, но още не е. Те, младите, спят до късно. Остави си номера и като мине, ще ти се обадя да дойдеш и пръв да разгледаш книгите.

- Не, не… бързам да го прекъсна аз. - Искам с момчето да говоря.

     Думите ми предизвикват буря.

- Ти какво? Гладен и жаден си останал, та ти се свиди левчето ли? През главата ми искаш да минеш и да си спазаряваш книгите сам? За колко искаш да ти ги дават? 50 стотинки, 10 стотинки? Айде да ми се махаш от очите, пинтия недна!

    Тръгвам си като попарен. Без да се обяснявам. Негодувам, но съм твърдо решен да доведа нещата докрай, затова сядам на пейка с изглед към сергията. Дъртият истерик е с гръб към мен. Радвам се, че има място, от което да виждам купувачите, но да не ми се налага да му гледам физиономията. След около час пред сергията паркира TOYOTA, а от нея излиза мъж на около 25 години и мъкне огромен кашон. Това е! Няма как да се приближа към тях и се чудя къде да застана, за да мога да му помахам и да не ме подмине с колата си. Съдбата обаче е благосклонна и виждам как младият мъж прави знак с ръка на дядото да почака и тръгва към близката кафемашина. Почти се затичвам.

- Здравейте. – изстрелвам задъхано поздрава си и вадя книгата. – Позната ли ви е тази книга?

- Да, защо?

- Купих си я преди 2 седмици и се чудех дали нямате други книги от Ула.

     Момчето се смее.

- Имам още 10-15 бройки от същата у дома. Ула не е писател. Това е баба ми. Като млада си е драскала някакви неща и почти ги е издала. Книгата ѝ трябвало да излезе през 1984, но се скарали с дядо ми, който ѝ казал да не се занимава с глупости и да си гледа семейството и децата. Баба все пак си отпечата книгата преди 7 години, когато дядо ми умря.

- Сигурно се гордеете с творчеството на баба си.

- Не съм чел стиховете ѝ. Дядо ми казваше, че нямат никаква художествена стойност.

- А дядо ви с какво се занимаваше?

- Беше агроном.

- Ясно. А може ли да се видя с баба ви? Тя в С. ли живее, или тук в Х.?

- Баба ми почина миналата година.

- Много съжалявам! А има ли начин да говоря с майка ви?

     Момчето ме гледа все по-подозрително.

- В каква връзка?

- Във връзка с книгата на баба ви.

- Дообреее. – отговаря той бавно като не ме изпуска от очи. Вади телефона си и ми диктува номер.

    В неделя стоя удобно настанен в хола на госпожа Р. в Х. и водим разговор какво може да се направи, за да стигне творчеството на Ула Ла Ванд до някакви читатели.

- Разговарях със сина си. Много сме благодарни за интереса ви към майка ми Р.Е., но всички си знаем, че нищо особено не пишеше. Ако си струваха стихотворенията ѝ, непременно някой щеше да ги забележи приживе.

- Госпожо, не твърдя, че разбирам кой знае колко от литература, но вярвам, че майка ви е писала доста над средното ниво. Предлагам пълното си съдействие, за да разпространяваме заедно творчеството ѝ и да се заговори за нея, макар и със закъснение.

- Знаете в какви времена живеем. Криза е. Какво предлагате? Да организираме събития? Не можем да си позволим да хвърляме пари за някакви стихчета. Жените в това семейство сме така. Майка ми си драскаше вечер, когато ѝ беше тъжно. И аз понякога понаписвам нещичко. Дъщеря ми се крие, ама я виждам, че и тя ги редни някакви в една тетрадка. Ама това са женски работи. Пишем, за да ни олекне. Те ако ставаха за нещо тия драсканици…

     Разбирам, че си говоря със стената. Изправям се, за да си ходя.

- И сега какво? – продължава госпожа Р. – Поне онези 10 бройки, които са останали от книгата не ги ли искате?

- Искам ги. Какво ви дължа?

- Ми… да кажем, по левче бройката.

   Измъквам банкнота от 10 лв. от портфейла си, подавам я на госпожата и вземам книгите. Готов съм да си ходя. Всъщност, не съм напълно готов. Обръщам се, вадя монета и демонстративно я подхвърлям на килима пред нея.

 - Нали според вас толкова струва поезията на майка ви? Ето ви още левче. Почерпете се с кафе за нейна сметка.

    В понеделник лепя първия плакат за „Ключове и тайни: поетична вечер с творчеството на Ула Ла Ванд“. Малкият град Х. обича премиери. Р.Е. е мъртва, но ще се погрижа Ула Ла Ванд да бъде запомнена. Някои мечти се сбъдват със закъснение. Купих тази за левче, вашата колко струва?