„Средновековният период в Япония е характерен с множество войни и разруха, борба за власт и надмощие където самураите и шогуните стават господари на земята. Поради непрестанните войни, местните лордове търсят алтернатива на директната атака. Това води до установяването на партизански  тип война и покушения. Но се появява проблем. Самурайският код стриктно забранява подобни подли действия, което води до появата на специално тренирани хора в изкуството на промъкването и покушението. Тези хора били наричани нинджи...”

                Вратата се плъзна и в стаята влезе слаба девойка. Тя бе на не повече от двадесет години,  висока, снажна с черна, къса коса, снежнобяла кожа и чудни очи. Докато пристъпваше в стаята на учителя си, изражението ѝ бе спокойно, сякаш издялано от камък. То успешно прикриваше каквито и да било мисли и емоции. За Юме, изразяването на емоции бе висша форма на срам и от много малка бе привикнала на силен самоконтрол.

                В стаята нямаше никого и тя реши да изчака. Тъкмо понечи да седне, когато усети нечие присъствие зад себе си.

- Радвам се, че дойде, Юме - каза познат за нея глас.

Тя се обърна и видя своят учител. Той ѝ се усмихна бащински.

- Учителю! - възкликна Юме и сведе глава - Как бих могла да не дойда?

Мъжът протегна ръка и повдигна главата ѝ, като продължаваше да се усмихва. Това успокои девойката и тя също отвърна с бегла усмивка.

- Помислих, че слуховете са верни и че няма да дойдеш - каза ѝ той, но този път не се усмихваше. Изражението му по-скоро излъчваше загриженост.

- Верни са. Майка ми наистина иска да се оженя. След като загина баща ми, тя не може да понесе мисълта, че се движа по неговите стъпки - колкото и спокоен да беше гласът ѝ, в него се долавяше и капка горчивина.

- Знаеш защо те повиках, Юме - продължи учителят ѝ - Сигурна ли си, че си готова?

- Нямам намерение да загърбя последните дванадесет години от живота си, само за да угодя на майка си! - гласът на Юме бе спокоен, но твърд и ясно изразяващ, че тя не желае решението ѝ да се обсъжда повече.

                Изведнъж тя усети движение зад учителя си и се стегна, готова да влезне в ръкопашна битка.

- Това няма да е необходимо - той положи ръка на рамото ѝ и се усмихна отново. След това се отдръпна и Юме забеляза новодошлият.

                На стената на коридора се бе подпряло момче на около петнадесет години. То бе стройно, но на пръв поглед не бе нищо особено. Единствено по изпитото му лице и добре оформените му мускулести ръце, Юме разбра, че под белите дрехи се крие тяло на боец. Косата му бе рошава и боядисана в бяло. Той гледаше настрани, но Юме успя да забележи лазурносините му очи, които я хипнотизираха моментално.

- Представям ти Тенши - рече учителят ѝ - Той ще бъде твоят партньор в предстоящата мисия.

                Думите му сякаш прорязаха с нож девойката. Юме потръпна и пулсът ѝ се ускори. Нещо сякаш започна да напира вътре в нея, борейки се да излезе на повърхността. За пръв път тя не можеше да се овладее. Очите ѝ бяха широко отворени, взирайки се отвъд. Буца заседна в гърлото ѝ. Гневът ѝ все повече и повече набираше сили.

- Нямате ми доверие? - успя най-накрая да измънка тя.

- Разбира се, че ти имам доверие, но също така ме е и грижа за теб. Това което предстои не е по силите на сам човек - опита се да я успокои учителят ѝ.

- Аз съм нинджа! - озъби се Юме - Уменията ми са на най-високо ниво! Справяла съм се с всякакви ситуации! Нямам нужда от партньор, особено пък от някой хлапак който само ще ме забави!

Белокосото момче извъртя главата си. Сините му очи прорязаха тези на Юме. Тя за пръв път виждаше толкова увереност и решителност у някого. Един поглед й бе достатъчен, за да осъзнае колко много бе сгрешила.

- Не са ли те научили да си знаеш мястото кунойчи? - попита надменно Тенши.

Юме остана стъписана без да отговори. Въпреки че този коментар я раздразни, тя бе опиянена от мелодичния глас на момчето.

- Тенши! - скастри го учителят - Ти също не беше доволен, че ще работиш в екип.

Момчето не отговори, а само извъртя обратно главата си.

- И така - продължи учителят - мисията ви е следната. Трябва да проникнете в крепостта на лорд Футота и да го убиете. Как ще го направите, това няма значение.

Юме не бе изненадана от възложената задача. Тя бе чувала истории за лорда и бе убедена, че смъртта му е въпрос на време.

                Учителят ги съпроводи до прага. Навън бе нощ, но градината бе осветена от лунната светлина. Двамата младежи поеха по пътеката. Изведнъж Юме се спря и загледа луната.

- Какво има? - попита я Тенши.

Девойката обаче не чу въпроса му и продължи да гледа луната без да даде отговор. Както стоеше и се взираше в сребристото кълбо, тя почувства силна болка в десния си бъбрек, което бе и причината да падне на земята, превивайки се от болка.

- Основно правило: Винаги бъди нащрек независимо от ситуацията. - рече белокосото момче. Юме през сълзи видя Тенши, който я гледаше арогантно. Тя чак сега осъзна, че той я бе изритал.

- Какво, по дяволите, ти става?! - изкрещя тя.

- Лесно се разсейваш. Чудно ми е как въобще си стигнала до тук - гласът му бе равен и спокоен, лишен от всякакви емоции. Юме едва сега проумя, че пред нея не стои човек, а добре калена машина за убиване.

                Девойката се изправи на крака. Ударът не бе толкова силен, колкото първоначалният стрес. Тя се доближи до него и му прошепна в ухото, придавайки на гласа си колкото се може повече сериозност:

- Това става само веднъж!

Тенши я изгледа въпросително, но реши да не продължава темата.

-  Утре по залез слънце бъди на кея - След което той с лекота скочи на оградата и безшумно изчезна в нощната тъма.

                Докато се отдалечаваше, лицето на Тенши бе спокойно и безизразно. Едва когато стигна края на селцето, крайчеца на устата му се приповдигна, издавайки едва доловимо „хм”.

***

Привечер на следващият ден, Юме скачаше от покрив на покрив в посока на пристанището. На брега тя съзря позната фигура със скръстени ръце. Тенши бе с лице към океана, взирайки се нейде отвъд хоризонта. На лицето на девойката се появи ехидна усмивка. Тя скочи, готова да стовари крака си в главата на белокосия младеж. Но секунда преди да успее да нанесе удара, Тенши се извъртя. За Юме всичко стана прекалено бързо. Когато се приземи на песъчливият бряг, тя усети как с лявата си ръка, Тенши притиска тялото ѝ към неговото, а с дясната си как притиска бойна кама в гърлото ѝ. Ледена вълна премина по гръбнака на момичето. Тенши приближи устните си до ухото на девойката и прошепна надменно:

- Втори път.

Вълна от ярост обля тялото на Юме, но тя се сдържа и Тенши я освободи от хватката си. Тя го погледна в очите. Той също отвърна на погледа ѝ. Двамата стояха и се гледаха известно време без да продумат, сякаш мисловно обменяха информация. Изведнъж кимнаха едновременно и с отскок се понесоха към крепостта на лорд Футота.

                Не минаха и две минути когато двамата се озоваха на крепостна стена. Пред тях се издигаше величествената крепост на феодалния лорд. Те се заозъртаха и с право. Зад единия ъгъл се показаха двама часови. Юме се опита да сръчка Тенши, но той ѝ бутна ръката. Този акт, за щастие не ѝ направи впечатление. Девойката направи няколко знака с ръка. Тенши кимна и с подскоци се насочи към скупчени бараки, играещи ролята на спални помещения на стражата. Юме от своя страна се насочи към оръжейната. Точно се бяха разделили, когато нощната тишина бе нарушена от мощен гръм, следван от силен дъжд, който започна да се сипе като из ведро.

                Юме вече бе на покрива на оръжейната. Силният дъжд правеше керемидите хлъзгави, кимоното ѝ бе цялото подгизнало и тежко, а видимостта ѝ бе драстично намалена. Тя си подаде главата от ръба, за да огледа околността. Изведнъж съзря друг отряд часови да се задава към нея. Двамата мърмореха по между си, но по всичко личеше, че никой не я бе забелязал. Когато навлязоха в обсега ѝ, Юме се присегна към колана си и взе две ками. Тя осъзна, че времето за размисъл бе приключило. Отблъсна от покрива и замахна. За нейно нещастие, хлъзгавите керемиди ѝ изиграха лоша шега и тя поднесе на една страна, напълно пропускайки целта си. Стресната, тя не успя да се извърти на време и падна в студената кал. Девойката повдигна глава и видя как единият от часовите тича към нея с изкарана катана, а другият тича към камбаната за тревога. И в този момент тя вече знаеше, че се е провалила. След секунда всички в крепостта щяха да знаят... Юме забоде глава в калта, очаквайки финалния удар, който да ѝ спести срама. Но този удар така и не последва. Тя се понапрегна за момент и се учуди, че и камбана не чува. Накрая се престраши и повдигна глава. На няколко стъпки до нея лежеше обезглавеното тяло на единият от часовите. После погледна към наблюдателната кула и видя тялото на вторият часови да стои на стълбата без да помръдва.

- Надявам се разбираш, че не сме на кални бани.

Юме моментално скочи на крака и видя Тенши да стои до нея. В дясната си ръка, той държеше окървавена катана. След като я изгледа от глава до пети, той й направи знак да го последва и скочи на един навес. Юме изкара своята катана и също скочи на навеса. Все още притеснена и объркана от скорошният си провал, тя стоеше и чакаше заповедите на партньора си. Такива обаче нямаше. Тенши стоеше изправен в цял ръст на мокрите керемиди и се взираше в нея. Водата се стичаше по лицето му, но това не му правеше впечатление. Двамата се гледаха очаквайки заповеди от другия. Тенши реши, че няма нужда да чака повече и попита:

- На кой етаж са покоите на лорд Футота?

- На предпоследният.

Двамата в синхрон заскачаха по навесите. Заради дъжда, стъпките им оставаха скрити за стражата в крепостта и те безпроблемно успяха да стигнат до балкона на лорда. От покоите му се чуваше музика. Тенши, утвърдил се вече като лидер, внимателно пристъпи до платнената врата и я бутна леко, колкото да се открие малък процеп за наблюдение. Той огледа стаята и забеляза лорда наобиколен от самураи. Тъкмо започна да обмисля план за атака, когато прокънтя сигнала за тревога. Въпроса беше сега или никога. Двамата с Юме нахлуха в покоите на лорда и нападнаха стражата. Тенши бе решил да използва секундната паника и да обезглави Футота, но острието на катаната му срещна това на един от самураите.

                Кънтяха удари на метал, жените танцьорки се разпискаха, стражите и лорда закрещяха. Вдигна се страшна олелия. Юме парира едно острие, което бе насочено към гърлото ѝ и забеляза Тенши който бе застанал до вратата, биейки се с трима самураи. Тя се досети, че това бе начинът, да се попречи на лорда да избяга. Изведнъж насред какофонията, тя чу гласът на белокосият младеж:

- ... през терасата! Какво чакаш? Скачай най-накрая!

Без да се замисля, Юме се засили и се метна през парапета. Успя благополучно да се приземи на един от навесите. Тя погледна към земята. На калния път се бяха събрали дванадесетина стрелеца. Още щом я видяха, към нея полетяха дузина стрели. Умът ѝ блокира, но не и бойните ѝ рефлекси. Ръката ѝ, сякаш не беше нейната, сама започна да размахва пропитата с кръв катана и всички стрели бяха отблъснати. По инстинкт, Юме скочи още преди стрелците да бяха опънали тетивите на лъковете си. Тя се приземи в калта и с лекота обезглави беззащитните  войни. Тя погледна нагоре към балкона с надежда. И като по чудо, Тенши прехвърли парапета, секунди преди мощна експлозия да разтърси цялата крепост. Той се приземи до нея, но от умората и височината залитна и седна в калта. Иззад ъгъла се заизливаха рояци войни, верни на вече покойния лорд.

- После ще почиваш! - кресна Юме.

На Тенши не му трябваше втора покана. Двамата се затичаха към голямото стълбище, което водеше към селцето отдолу. Стражата ги настигаше. И двамата знаеха, че шансовете им значително ще се увеличат, щом веднъж стигнат до селото. Металните доспехи на стражите и самураите, не им позволяваха да правят прецизни маневри и щеше да им бъде трудно да гонят някого, който скача по покривите. Те стигнаха до стълбището, но и стражата успя да ги настигне. Юме усети, че Тенши изостава и се обърна да го насърчи. Но още дори не си беше обърнала главата, когато партньорът ѝ нанесе мощен ритник в лицето. Девойката започна да се търкаля по стълбите. Когато стигна най-долу, тя се изправи и се изтупа. Като се изключат две три охлузвания, всичко по нея си беше наред. Тя погледна нагоре към Тенши, но не видя нищо. Само успя да чуе виковете на войните и ударите на метал. Юме реши да не омаловажава усилията на партньора си, затова скочи на един покрив и се понесе към края на селцето. Докато подскачаше от покрив на покрив, тя усети, че някой я преследва. Юме се спря и се обърна готова да се бие до смърт. Това което тя видя обаче, я накара потръпне. След нея се бе движел Тенши. Но той бе по-различен. По лицето и тялото му се червенееха множество рани, а лявата му ръка от лакътя надолу липсваше. Тя понечи да каже нещо, но той я изпревари и извика с пълно гърло:

- Към гората!

Двамата се понесоха към гората. Веднъж стигнеха ли я, щяха да бъдат в безопасност. Пред погледа на Юме се откри външната стена на селото. Тя стъпи на ръба на последния покрив и се оттласна, успявайки безпроблемно да се качи на оградата. Девойката знаеше, че Тенши изостава и се обърна да го наблюдава. Той също стъпи на ръба на покрива, но при оттласкването се подхлъзна и не успя да оползотвори натрупана инерция. Юме осъзна това и инстинктивно протегна ръка. Тенши също бе протегнал своята. Те бяха толкова близо, но същевременно толкова далеч. За един миг върховете на пръстите им се докоснаха и през телата им сякаш мина статично електричество. Дъждът валеше силно, но Юме сякаш не го забелязваше. Тя за пореден път погледна Тенши в очите. Сините му очи този път не бяха студени и безчувствени. Те бяха тъжни и въпреки стичащата се вода по лицето му,  в тях проблясваха сълзи. Белокосият младеж тупна в калта. Юме понечи да му помогне, но Тенши ѝ се развика:

- Бягай! Спасявай се! Ако се опиташ да ме избавиш, ще погубиш и двама ни! - след което той метна един шурикен, забивайки го точно в сърцето на един избързал страж.

- Няма да те оставя! - изкрещя тя с разтреперан глас.

Тенши не отговори. Той изкара една кама и я заби в корема си. Юме я присви стомахът. Тя вече не можеше да се сдържа. Напълни дробовете си с въздух и с цяло гърло изкрещя. В този момент, дванадесетте години тренировки не значеха абсолютно нищо за нея. Сълзите й се стичаха по лицето ѝ, редом със студеният дъжд. Тенши вдигна глава и погледна право в очите, а на лицето му бе изписана усмивка.

- Имаш прекрасни очи - той повдигна дланта си и Юме съзря яйце, голямо колкото юмрук - Бъди моята мечта и живей вечно!

Тези му думи сякаш я жегнаха. Тя хвърли последен жалостен поглед към белокосия младеж и изчезна в гората.

                Бледата светлина на фенерите се усили и стражите най-накрая откриха Тенши. Те забелязаха камата в корема му и започнаха да се смеят. Той обърна главата си към тях и щом съзряха усмивката му, те се стреснаха и смеха спря. Единият страж не се сдържа:

- Ти да не си луд?

- Луд? Не. Доволен? Определено - след което вдигна окървавената си ръка високо във въздуха стискайки голямото яйце.

- Бягайте! - извика един от самураите. В този миг Тенши със сила удари яйцето в един камък. Обикновеното яйце би се строшило, но малко бяха тези, които знаеха какво се крие в черупката.

                Мощна експлозия разтресе земята под краката на Юме. Тя не бе успяла да се отдалечи достатъчно и почувства ударната вълна с цялото си същество. Върху нея се посипаха камъни, пръст и окървавени тела. Юме яростно се оттласна от един клон и докато беше във въздуха нададе още един вик изпълнен с болка и скръб. Но още докато падаше към поредното дърво, стомахът я сви и я обзе пагубно чувство. Тя погледна нагоре към небесата. Една последна мисъл се прокрадна в главата ѝ, преди да бъде заслепена от искряща светлина: „А ти бъди моят ангел”.