Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков

Глава тринадесета

„Необходимо е да се разрешат на народа сатирата и жалбата. Скритата ненавист е по-опасна от откритата.“

Дени Дидро

Берлин, четвъртък - 9 май 2103

Минаваше 18.00, когато около огромната импровизирана трибуна в близост до помещаващия се в бившия Дом на учителя на площад „Александерплац“ местен клон на Всеобщата глобална медицинария вече се бяха натълпили десетки хиляди души с флагове, транспаранти и значки против декатрона и Медицинарията. Обкръжено от плътен полицейски кордон, понастоящем множеството не проявяваше признаци на крайна агресивност спрямо органите на реда, макар че тук-там гражданите отправяха остри реплики към правещите всичко възможно да не им отговарят полицаи.

- Приятели! - внезапно прогърмя гласът на мъжа на средна възраст на трибуната. - Събрали сме се, за да почетем паметта на огромния брой загинали парижани миналата кървава неделя и да извисим глас срещу произвола на медицинските власти, докарващи насила тук, на територията на Медицинарията, обитатели на заразните зони и ваксиниращи ги против волята им!

- Ууу! - изригна тълпата. - У-бий-ци! У-бий-ци! У-бий-ци!...

- Да замълчим, приятели! - вдигна ръка ораторът. - Да почетем жертвите на парижкия терор с минута мълчание!

При това множеството затихна за двадесетина секунди, след което, щом мъжът на трибуната се подготви да продължи речта си, наново „изригна“ с възгласа:

- Никакви ваксини, медицински свини! Никакви ваксини, медицински свини! Никакви ваксини, медицински свини!...

- Приятели! - за трети път използва това обръщение ораторът, опитвайки да надвика тълпата. - Искаме някой да ни каже кому - и защо - беше нужно проливането на толкова много кръв! Искаме някой да поеме отговорност за масовото убийство в Париж! Искаме някой да ни обясни защо живеещите в заразните си зони напълно отделени от нас техни обитатели трябва да бъдат принуждавани да правят нещо, което явно им е крайно противно!...

- Убийци! - отвърна тълпата. - Долу декатронът! Долу медицинарията! Долу ченгеджийските й „подлоги“! (При тези думи мнозина се извърнаха с лица към полицейския кордон и започнаха да ръсят ругатни по адрес на полицаите.)

- Някой трябва да има отговори на тези въпроси! - избумтя гласът на оратора. - Имаме право да знаем!

- И-ма-ме пра-во, и-ма-ме пра-ва! И-ма-ме пра-во, и-ма-ме пра-ва! И-ма-ме пра-во, и-ма-ме пра-ва! - заскандира тълпата. - Ууу! У-бий-ци! У-бий-ци! У-бий-ци!...

- Протестът ни е мирен, както виждате г-да медицинаристи! - обърна се ораторът към гореспоменатата сграда на Медицинарията. - Ако решите да ни нападнете, ще връхлетите върху невинни хора, сред които има жени и деца! Ето ни - рязко повиши тон. - Пред вас сме! Беззащитни сме! Какво чакате?! - отправи гневен взор към полицейския кордон. - Хайде, вадете лъчевите си пистолети и просто ни унищожете! Изтребете ни до крак! Единственото, с което сме в състояние да ви отговорим, е човешкият ни апел за мир и любов!...

- Ууу! Ууу! Ууу!... - „зави“ тълпата. - Избий-те ни! Избий-те ни! Избий-те ни!...

- Не ни е нужно нищо, ама съвсем нищичко от това, което ни давате! - „изви“ в кресчендо мъжът на трибуната, минавайки от медицинарски на немски. - По дяволите всичко медицинарско, включително глупавият им медицинарски език! Потомствен германец съм и, щом съм такъв, ще говоря на немски, а не на медицинарски! А вие?...

При това тълпата „избухна“ в аплодисменти, сред които в „нажежения“ от страсти вечерен въздух - първом плахо и несигурно, сетне все по-уверено и мощно - се понесе:

- Дойчланд! Дойчланд! Дойчланд!...

* * *

Лондон, петък - 10 май 2103

Централният лондонски площад „Трафалгар скуеър“ бе изпълнен с народ. Част от присъстващите вееха флагове против медицинарията и декатрона. Издигнати бяха и няколко десетки транспаранта с послания в същия дух. В широк периметър около тълпата бе разположен полицейски кордон. Полицаите обаче нито опитваха да възпрат стичащите се към площада граждани, нито влизаха в преки словесни сблъсъци с онези от тях, които ги псуваха и им отправяха заплахи.

Минаваше 17.30 - началният час на свикания по инициатива на комитета „Британци срещу насилието“ митинг, когато първият от ораторите се качи на импровизираната трибуна, разположена в центъра на вече може би стохилядното множество.

- Здравейте, свободни хора! - мощно прогърмя гласът му. - Много сме! Да знаете само колко сме много!

- Мно-го сме, сил-ни сме! Мно-го сме, сил-ни сме! Мно-го сме, сил-ни сме! - зарева в отговор тълпата.

- Сигурен съм, че всички сте гледали ужасяващите кадри от Париж, Токио и Пекин миналата неделя - продължи ораторът. - Невероятно е, че днес, в началото на уж много прогресивното двадесет и второ столетие, стотици хиляди от най-различни точки на света изгубиха животите си само защото са дръзнали да изразят съмнение в политиката, провеждана от любимата ни - при това иронично натърти на „любимата ни“ - Медицинария!

- Ууу! - зави тълпата. - Долу Медицинарията! Долу декатронът! Долу ловците на въдворенци!...

При това мнозина от присъстващите се отделиха от ядрото на множеството, настъпвайки към полицаите от обкръжилия го кордон.

- Не, приятели! - възпря ги с повелителен жест ораторът. - Да не ги нападаме! Ние не сме като тях! По-скоро да ги помолим да се присъединят към нас! Ще ги приемем с приятелски протегната длан.

В знак на утвърждаване на изреченото, за да илюстрира нагледно думите си, разпери длани, отправяйки взор отвъд тълпата, някъде към мержелеещите се в далечината гъсто разположени полицаи.

- Те също като нас са англичани - продължи - и съм сигурен, че в голямото си мнозинство помнят произхода си! Сигурен съм, че навън говорят на медицинарски, но приберат ли се вкъщи, сред близките си, езикът им е английски, какъвто, впрочем, е този на всички нас, събралите се тук в името на свободата, а не на войната! При това - добави - едничката причина, поради която в момента ви говоря на медицинарски, а не народния на всички тук присъстващи свободни хора английски, е, че сред нас може да има млади хора и деца, които, поради крехката си възраст, се заблуждават, че Медицинарията и медицинарският са вечни и неприкосновени. Ще ги оставим ли да тънат в това заблуждение?

- Не! - откърти се едновременно от десетки хиляди гърди. - Никога!...

* * *

Буенос Айрес, неделя - 12 май 2103

В 12.00 по пладне булевард „Майо“ гъмжеше от народ. Участващите в шествието против действията на Медицинарията по време на парижката касапница седмица по-рано наброяваха поне 50 000. Мнозина от тях носеха знамена и транспаранти с антимедицинарско и антидекатронно съдържание. Тълпата бе водена от неколцина насядали в импровизирана катафалка ентусиаста, държащи набоден с десетки спринцовки глобус. Множеството бе дискретно съпровождано от движещи се редом с тълпата полицаи, които, въпреки подмятанията по техен адрес на някои от участниците в шествието, бяха миролюбиво настроени.

Небето бе покрито с дъждоносни облаци, из които сегиз-тогиз се донасяше все още далечно боботене, а набраздяващите все по-сгъстяващата се мрачевина мълнии, ако и да просвяткваха начесто, бяха бледи и - поне за момента - безобидни. Въпреки това мнозина от манифестантите превантивно се бяха снабдили с дъждобрани. Някои от насядалите в многото по улицата кафенета, сладкарници и ресторанти приветливо махаха на преминаващата тълпа, други направо се вливаха в множеството, а трети гледаха на всичко това с навъсен или безучастен поглед.

Щом предните редици на шествието възлязоха на площада пред сградата на бившия аржентински парламент, в която сега се помещаваше местният клон на Медицинарията, от множеството се зачуха, сляха се и се извисиха следните възгласи срещу последната:

- Вак-съ-ри, у-бий-ци! Вак-съ-ри, у-бий-ци! Вак-съ-ри, у-бий-ци!... За да про-цъф-ти ми-рът, сти-га де-ка-трон-на смърт! За да про-цъф-ти ми-рът, сти-га де-ка-трон-на смърт! За да про-цъф-ти ми-рът, сти-га де-ка-трон-на смърт!... Долу Медицинарията! Парижките убийци на съд! Смърт за декатронните тирани!... Въ-дво-рен-ци не ло-ве-те, а до крак из-мре-те! Въ-дво-рен-ци не ло-ве-те, а до крак из-мре-те! Въ-дво-рен-ци не ло-ве-те, а до крак из-мре-те!...

Тъкмо когато вече над половината от манифестантите бяха изпълнили гореспоменатия площад, небето се отприщи и след яркосиня мълния, почти незабавно последвана от разнищващ костите гръм, заваля като из ведро! Мнозина от намиращите се в близост до сградата на Медицинарията започнаха да мятат камъни по нея и по разположените в близост до фасадата й полицаи, при което част от прозорците бяха изпочупени, мазилката - на доста места - обелена, а над 10 служители на реда получиха наранявания! Под прикритието на завесата на изливащия се порой не бяха малко и онези, които влязоха в пряк сблъсък с полицаите, които на свой ред им отвърнаха, налагайки ги с електрошокови палки и изтласквайки ги възможно най-далеч от сградата на Медицинарията! Виждайки това, останалите участници в множеството допълнително се настървиха, ала, полагайки максимални усилия да ги умиротворят, водачите на шествието успяха да овладеят положението, при което, с края на пороя малко след 13.00 часа, множеството започна да се разотива. Не мина без допълнителни щети обаче, понеже бяха хвърлени множество камъни и по околните сгради, в резултат от което последваха нови десетки изпочупени прозорци и обелени фасади!...

* * *

Париж, неделя - 12 май 2103

Минаваше пладне, когато буквално препълнилото Шан-з-Елизе над двеста и петдесет хилядно мълчаливо множество наближи тънещия в разруха площад „д-р Роже Рокар“. Участниците в шествието бяха с покрусени лица и, въпреки ярко препичащото слънце, в огромната си част държаха запалени свещи. Мнозина от тях бяха загубили свои близки в размириците миналата неделя и сега мълком или хлипайки плачеха. Движещи се на дискретно разстояние от манифестантите, полицаите, далите свидни жертви сред които също не бяха малко, на свой ред вървяха мълчешком.

Стигайки до подстъпите към тънещия в развалини площад, множеството плавно забави ход и спря. Сетне на набързо сглобена импровизирана трибуна се качи свещеник, протегна ръце към множеството и ги призова за заупокойна молитва в памет на загиналите седмица по-рано...

„Господи! - просълзи се гледащият от балкона на една от околните сгради ръководител на местния клон на Медицинарията Ален Транже. - Как ще продължа да бъда верен служител на Медицинарията след тази кървяща рана, която ние, медицинаристите, издълбахме право в сърцето й?! Какво да правя обаче, щом съм се клел до гроб да бъда верен на Медицинарията?! - наскърби се още повече, отдръпвайки се отчаян във вътрешността на балкона“...

Сетне, рухвайки в намиращия се на него плетен балконски стол, запали цигара, всмукна дълбоко от дима и отправи невиждащ взор към обрамчилите Шан-з-Елизе сгради над главите на молещото се множество.

* * *

Сидни, вторник - 14 май 2103

В сгъстяващия се здрач на спускащата се топла вечер в едно от уширенията на главната алея в „Хайдпарк“ (Парк със същото име има и в Лондон - бел. авт.) се бе струпало голямо множество. На огромна видео стена пред тях се излъчваха кадри от кръвопролитията в Париж, Токио и Пекин от преди девет дни. Сегиз-тогиз тълпата надаваше гневни викове, издигайки заканителни пестници срещу обкръжилата я полиция.

В същото време един седемнадесетгодишен младеж с голям камък в ръка се бе спотаил в храстите едва на десетина метра от видео стената.

- Ама какво искат тия идиоти?! - просъска той едва чуто, макар че околният шум бе толкова силен, че нямаше опасност да го чуят даже ако крещеше. - Говорят против Медицинарията и декатрона, макар че точно на тях, на Всеобщата глобална медицинария и на благословения декатрон, с който редовно ни инжектират медицинаристите, човечеството дължи оцеляването си!

Не! - за кой ли път си каза младежът. - Не може - не бива, поправи се - да продължава така! На тая озверяла пасмина - явно имаше предвид вперилите гневен взор във видео стената зрители - трябва да бъде отвърнато както подобава!

Окончателно решил да пристъпи към действие, той вдигна камъка, прицели се внимателно и с все сила го запрати към огромния екран, на който точно в този момент се излъчваха кадри от огнения ад около вече подпалената и полусрутена Триумфална арка. При това проследи полета на камъка до снишаването му преди същият с голяма скорост да се вреже в екрана на видео стената, пръсвайки го на парчета със зловещ пукот! Последва неколкосекундна тишина, внезапно нарушена от мощно прокънтелите викове на озверялата тълпа:

- Кой стори това?!

- Как кой, ченгетата!

- Ууу! Ууу! Ууу!

- Камъни! Дайте камъни да строшим кратуните на проклетите жандарми!

При това множеството се разпръсна, насочвайки се към опитващите да се оттеглят полицаи, към които полетяха камъни и бомбички! Демонстранти и полиция влязоха в остри сблъсъци, при което органите на реда вкараха в употреба и електрошокови палки, а от разположеното наблизо водно оръдие „блъвна“ мощна водна струя, поваляйки стотици! Това накара част от присъстващите да се разбягат, подлютявайки още повече останалите, които още по-свирепо се счепкаха с полицаите!...

В същото време причинилият цялата тая суматоха младеж бе започнал да се оттегля през храстите, ала излизайки от тях на съседната алея бе задържан от полицаите. Опита да окаже съпротива, ала няколко удара с електрошокови палки бяха достатъчни да бъде повален на земята, омотан във въжета и стоварен в един от кръстосващите из алеите полицейски автомобили. Съдбата му бе ясна. Макар да не бе навършил пълнолетие, щеше да бъде съден за дребно хулиганство, към което щеше да се добави и обвинението в умишлено предизвикване на масови безредици. Иначе казано, формално го чакаше поне 10 години затвор, а на практика - доживотен къртовски труд в някоя от мините на Медицинарията...

* * *

Сеул, сряда - 15 май 2103

Слънцето вече клонеше към заник, а скандиращата в продължение на почти цели два часа над стохилядна тълпа на площад „Гуангуамун“ така и не се разотиваше. Гора от знамена и издигнати над тях стотици транспаранти с антидекатронно и антимедицинарско съдържание придаваха едновременно и свиреп, и празничен облик на митинга. Често сменящите се на импровизираната трибуна оратори поддържаха високия градус на напрежението. Скандиранията бяха обичайните за последните дни на много места по света:

- Вак-съ-ри, у-бий-ци! Де-ка-трон-ни псе-та, всич-ки-те из-мре-те! Дайте ни мръсниците, на Париж убийците!...

Насред скандиранията след поредния оратор множеството внезапно се смълча, виждайки как пет момчета на видима възраст между 10 и 15 години качват на трибуната човек-развалина. Последният буквално бе домъкнат до мегафона както си беше в инвалидната количка.

- Приятели! - „изграчи“ той, а гърдите му свистяха като ковашки мях. - Казвам се Йонг Хонг Сон. Сигурно не ви се вярва, но - при това мъчително се закашля, „изстрелвайки“ на трибуната пред себе си „тлъста“ слюнка кървава слуз... - Сигурно не ви се вярва - повтори, - но само преди 3 години бях здрав като бик и прав като тетива на лък едва тридесет и осемгодишен млад мъж! Да - закашля се пак, - така беше, донеслите ме тук мои синове ще потвърдят, но сега..., сега... - Задуши го нова порция кашлица, последвана от още една кървава слюнка. Сетне, като се поуспокои, продължи:

- Ето в какво ме превърнаха декатронните свини! Отказах - заразказва историята си след нова, по-продължителна от предишните, „порция“ мъчителна кашлица, последвана от трета кървава храчка... - Отказах - продължи на пресекулки с все по-дрезгав и накъсван от кашлица глас..., - отказах... да се ваксинирам... и после отказах... да се заселя... в някоя от заразните зони... Осъдиха ме... на 2 години затвор..., но вместо..., вместо в затвора... ме пратиха..., пратиха ме... в една от мините на Медицинарията!... После..., после..., в края на една от смените ми..., в края на една от смените ми... голям скален блок... ме затисна... и..., и..., и ето ме това..., това..., което съм - жив труп..., жив... труп..., чиято единствена... единствена надежда... е... бърза и милостива смърт(!...

В продължение на няколко секунди след края на думите на наново раздрания от свирепа кашлица и изхрачил още кървава слуз нещастник тълпата стоеше застинала в потресено мълчание. Сетне изригна като вулкан, стоварвайки целия си гняв върху обкръжилия я полицейски кордон. Няколко часа по-късно, когато с помощта на електрошокови палки, водни струи и сълзотворен газ редът бе възстановен, се оказа, че сред полицаите има 8 убити и 125 ранени, а сред демонстрантите - 63 убити и 894 - ранени. В рамките на седмица след инцидента починаха още 7 от най-зле пострадалите полицаи и 36 - от най-тежко ранените демонстранти.

* * *

Рим, петък - 17 май 2103

Наближаваше 19.00 часа, когато над двестахилядното множество на площад „Св. Петър“ се разстъпи, за да стори място на отправилата се към едноименната църква в центъра на площада папска делегация. Папата, 83-годишният Лука-Игнасио I, плавно пристъпваше между двамината придържащи го свои помощници. Спускащата се до средата на гърдите му снежнобяла брада му придаваше достолепен вид, ала посивялото му от старостта силно набръчкано като вехт пергамент лице и отнесеният му мътен поглед заличаваха това впечатление...

Папата прекоси изпълнения с народ площад почти като призрак, подир което с помощта на гореспоменатите свои помощници се изкачи по стълбите на църквата и застана на площадката пред входа й задъхан от усилието, което му костваше да го стори. Сетне, когато му бе донесен мегафон, с глух, сякаш идещ из преизподнята глас, начена:

- Братя и сестри, Божии чеда! - При тези си думи протегна към множеството тънките си като пищялки ръце с разтворени към небето треперещи от старческа немощ длани. - Знам, че вече в продължение на цели дванадесет дни и нощи с нетърпение очаквате позицията на Светия престол по повод парижката трагедия от 5 май. Да - кимна тържествено, - именно трагедия, защото е точно такава! В огнения ад край Триумфалната арка десетки хиляди, а може би повече, възможно дори много повече Божии овци загубиха живота си! Как можем Ние - обичаше да говори за себе си в първо лице множествено число - да окачествим тая чудовищна загуба на човешки животи другояче, освен като трагедия!

Кой е виновен за тая трагедия обаче? - продължи подир кратко прекъсване за няколко глътки вода от гарафата на поставената пред него ниска масичка. - Как кой?! - не дотам успешно опита да демонстрира учудване. - Тия, що носят лукавия в себе си, разбира се! Тия, що са прекалено слаби, за да приемат в сърцата си Господа Бога Иисус Христос, разбира се! Тия - извиси глас доколкото му позволяваше възрастта, - що допускат да бъдат съблазнявани от лукавия, разбира се!!!

Насред тия патетични папски слова из тълпата се зачу, макар слабо и от малцина:

- Вак-съ-ри, у-бий-ци! Вак-съ-ри, у-бий-ци! Вак-съ-ри, у-бий-ци!... - и - Сти-га въ-дво-ря-ва-не, до-лу де-ка-тро-нът! Сти-га въ-дво-ря-ва-не, до-лу де-ка-тро-нът! Сти-га въ-дво-ря-ва-не, до-лу де-ка-тро-нът!...

Щом тези възгласи се понесоха из наситения и с благоговение - поради височайшето присъствие, - и с напрежение - заради настроенията на част от тълпата - вечерен въздух, единият от помощниците на папата се приведе към него и му прошепна нещо. При това, понеже явно не дочу първия път, наложи се въпросното нещо да му бъде прошепнато повторно.

- Не! - продължи папата, вероятно съобразявайки се с прошепнатото. - Да не обвиняваме преди да знаем! Да не хвърляме камъни върху когото и да било без да сме наясно кой е хвърлил първия камък!

- Всичко е ясно! - зачуха се тук-там из множеството враждебни възгласи. - Как да не е ясно?! Та нали всеки може да види кадрите от кръвопролитията и от Париж, и от Токио, и от Пекин, и от много, много, много други места!...

Въздухът - прецени папата въпреки възрастта си - определено почваше да се нажежава. Значи - реши - трябваше да се измъкне оттук възможно най-скоро.

И ето, в отговор на тези си мисли пак простря ръце към тълпата с разтворени към небето длани, приканвайки присъстващите:

- Да се помолим за душите на невинните, изгубили живота си така нелепо в Париж и другаде преди дванадесет дни!

При това още в началото на молитвата поне няколко хиляди души с гневни лица се отделиха от множеството и, поемайки по улиците около площада, на групички или поединично започнаха да скандират против декатрона и Медицинарията. Понеже не проявиха признаци на физическа агресия обаче, органите на реда не се намесиха.

* * *

Кайро, събота - 18 май 2103

Тази сутрин площад „Тахрир“ осъмна буквално „наводнен“ с листовки против декатрона и Медицинарията. Въпреки това насроченият за 12 по пладне митинг със същата насоченост не бе отменен. Полицейското присъствие обаче нарасна в пъти повече от обикновено по време на протестни демонстрации.

Далеч преди да започне митингът листовките бяха премахнати от властите, ала никому не бе попречено да отнесе със себе си някоя от тях, която собственоръчно бе отлепил от фасадата на сграда, от ограда, от електрически стълб или от стената на остъклена кабинка на спирка на обществения транспорт. Още преди 10.30 на площада не бе останала нито една листовка, а около половин час по-късно възнамеряващите да участват в митинга започнаха да пристигат. Макар да минаваха през контролно-пропускателни пунктове, където биваха проверявани за скрито оръжие или други опасни предмети, гражданите като цяло бяха миролюбиво настроени.

Митингът започна в присъствието на петнадесетина хиляди демонстранти, които през следващия час-час и половина „набъбнаха“ на около 25 000. От време на време атмосферата се нажежаваше, но не до степен да се стигне до преки сблъсъци между граждани и полицаи. До 16.00 часа, когато митингът приключи, на импровизираната трибуна се изредиха десетки оратори, а тълпата често „изригваше“ в нелицеприятни възгласи по адрес на декатрона и Медицинарията.

„Странна работа! - повдигна вежди полицаят Хасан Али, наблюдавайки разотиващите се демонстранти. - Вместо след свирепите сблъсъци на 5 май тук, на самия този площад, в които загинаха над 100 и пострадаха хиляди мои колеги, да се забранят всички публични прояви с протестна насоченост, се прави точно обратното! При това - кипна вътрешно - не само, че са разрешени, но и имаме заповед от главното управление на полицията в града - По дяволите проклетата му политическа коректност! - да не влизаме в пряко съприкосновение с демонстрантите освен в случаи на неизбежна самоотбрана!...“

Унесен в тези си мисли, полицай Хасан Али махна на застъпващия на мястото му свой колега и пое към дома си, напомняйки си, че утре бе датата на годишната му декатронна ваксинация.

„Странно - рече си при това. - Защо ли след всяко имунизиране в продължение на седмици, а може би дори на месец, се чувствам като парцал, а мисълта ми става толкова тромава, разпиляна и някак... нелогична?!“

* * *

Занзибар, петък - 10 май 2103

Титико Брандал напусна района на медицинариума си, отправяйки се към подземния гараж, където бе паркиран автомобилът му. Бе президент и директор на един от най-големите медицинариуми в Занзибар и само през този твърде уморителен ден под вещата игла на над тристате му медицински служители бяха минали повече от 15 000 въдворенци, ала - Уви! - едва 11 744 от тях се бяха оказали въдворяеми. Изчака да изпрати и последната група невъдворяеми и сетне, получил от един от съпровождащите я медицинаристи тлъстата сума за ваксинираните през този ден, бе поел към дома си, където го очакваха очарователната му съпруга Дуди и двамата му сина Алад и Вердад. При това сърцето му подскачаше от радост, че след шестте седмици къртовски труд следващите два дни щяха да бъдат почивни и за него...

Едва почувства внезапно „легналата“ на рамото му ръка, при което рязко се извърна, заставайки очи в очи с мъж на средна възраст, държащ с другата си ръка сочещ право в главата му лъчев пистолет.

- Сигнализирал сте в местния клон на Медицинарията за поетите от наши хора непосредствено след ваксинирането им въдворенци вечерта миналата неделя - започна направо непознатият.

- Такъв е протоколът - с възможно най-спокоен глас отвърна полагащият максимални усилия да се окопити Брандал.

- За тогава по изключение не е бил такъв - изгледа го повелително мъжът. - Освен това - добави, вадейки от джоба си дебел плик - сте отказал да приемете от хората ни сумата за ваксинирането на отведените от нас въдворенци. Ето я - кимна към плика и с рязък жест го напъха в един от джобовете на сакото му.

- Кои сте вие и защо правите това? - опита да се осведоми Брандал.

- Забравете за случилото се миналата неделя и ние ще забравим за Вас - с топъл, почти приятелски глас, повели непознатият. - При още едно обаждане в Медицинарията обаче...

При това, не довършвайки, рязко снижи лъчевия пистолет в ръката си, забивайки дулото му в стомаха на Брандал, който простена от болка, прегъвайки се одве. Веднага след това се изправи, ала, както и очакваше, от непознатия не бе останала и следа!

„Какво да направя! - вдигна рамене, припомняйки си накъде бе тръгнал. - Искам да бъда съвестен гражданин, но несъпоставимо повече бленувам да остана жив, прекарвайки остатъка от живота си с прекрасната си съпруга и виждайки как растат и уреждат живота си синовете ми, нали?“

* * *

Мюнхен, сряда - 15 май 2103

Удобно настанен в започнал да рулира за излитане малък частен самолет, д-р Рудолф Бауман наблюдаваше през илюминатора плавно движещите се назад самолети и бетонни конструкции на международното мюнхенско летище.

„Антарктида - каза си, - мястото, където най-сетне ще съм в състояние да проведа толкова дълго очаквания от мен експеримент, за да докажа и на практика онова, което без това отдавна ми е известно на теория. Ще ми отнеме доста време - поне два-три месеца, а може и повече - предполагаше, - но без нито „капка“ съмнение съм сигурен в резултата. Какво ли ще се случи след това?“ - запита се. Отговор, разбира се, нямаше...

Междувременно самолетчето му се бе престроило за излитане. Когато застана на стартова позиция и двигателят му „ревна“, набирайки мощ, Бауман се облегна в седалката, подготвяйки сетивата си за непосредствено предстоящото излитане.

* * *

Подсигурен видео канал Бомбай-Торонто - събота, 18 май 2103

Цвинглер:

Събитията май надминават очакванията ни?

Кагава:

Не бих казал.

Цвинглер:

Защо? Май - поне доколкото показват моите сметки - най-малко стотина милиона души по цялата планета са взели участие в антидекатронните и антимедицинарски демонстрации.

Кагава, засмивайки се:

Малко кривички са ти сметчиците, приятелю. Над 150 000 000 са.

Цвинглер:

И това ти се вижда малко?!

Кагава, с внезапно станала саркастична усмивчица:

Плява. Всичките тия над 150 000 000 пишман демонстранти са плява! Днес крещят срещу декатрона, а някои от тях още утре кротко ще се наредят на опашка за годишната си декатронна имунизация!

Цвинглер:

Колцина използвахте да дирижирате, така да се каже, духа и тона на протестите?

Кагава, свивайки рамене:

Не много - около 25 000 човека.

Цвинглер:

Никъде не е станала издънка, нали?

Кагава:

Заловените са над 200, но няма как да стане издънка, понеже, да ти напомня, никой от доброволците ни по площадите не разполага с информация за нито един от нас.

Цвинглер, рязко сменяйки темата:

Какви ли ще ни ги надроби утре Ореши?

Кагава, през смях:

Как какви, друже! Свиваме крилата и се снишаваме да не ни отвее вятърът.

Цвинглер:

Отдръпване с подготовка за голям скок?

Кагава:

Абсурд. Убеден съм, че нито Ореши, нито който и да било от приятелчетата ти в ръководството на Медицинарията, не е чак толкова тъп, та да си въобразява, че нещата могат да продължат постарому. Явно Ореши ще опита - и по всяка вероятност ще успее - да накара Медицинарията да играе „доброто ченге“ спрямо населението на територията си и „строгият жандарм“ - по отношение на това в зоните извън нея, изоставяйки там провеждащите операции в момента ловци на въдворенци. Единствената въпросителна е, ако питаш мен, дали Ореши ще дръзне да приеме максимално снишаване, оттегляйки се от поста си.

Цвинглер, изненадано:

Смяташ, че Ореши може да се оттегли от поста си?! Добре, да допуснем, че го стори, приятелю. В такъв случай кого предполагаш, че ще посочи за свой наследник или заместник?

Кагава, шеговито:

Де да знаех какво се върти в празната му медицинарска кратуна! Може пък да е решил да предложи назначаването на нещо като..., хайде да го наречем така..., колективен глобален държавен глава, съставен, да речем, от по един представител от нас, от вас и, разбира се, от военните...

Цвинглер, замислено:

Както го казваш, друже, не звучи нелогично - никак даже. Напротив - може би това би била най-адекватната реакция спрямо случващото се, която Медицинарията изобщо би могла да предприеме.

Кагава, с рязко изписало се на лицето му любопитство:

А, да те питам за 512-те изчезнали въдворенци от един от занзибарските медицинариуми, за които изтече информация в края на миналата седмица. Какво стана с тях? Намериха ли се?

Цвинглер, повдигайки рамене:

Тече разследване, но - поне засега - без резултат.

Кагава, през прозявка:

Нищо няма да открият. Единственото ми обяснение е, че ги е спасил някой осведомен за параграфа „Бяло петно“ с близък или близки сред тях. Не е като да не се е случвало и преди, при това, допускам, многократно.

Цвинглер, посягайки към бутона за прекратяване на връзката:

Може би, освен ако не е някой пишман медицински специалист - навъдиха се доста напоследък, - нуждаещ се от човешки материал за смахнатите си експерименти...