Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков

Глава трета

„Трак-трак, трака-трак -

днеска скелет, утре пак!

Който иска да „горчи“,

ще попадне в зли очи!“

Симон Фунтон, „Завръщането на костите“ - април 2126

Трондхайм - неделя, 17 март 2103

Преваляше пладне, когато Турвал Вестенгард пристъпи в медицинариума си. Поставените „под пара“ заради необичайно големия брой очаквани тази вечер въдворенци - по предварителна информация щяха да са цели 106 - медицински специалисти трескаво се щураха из огромното - 20 на 30 метра - ваксинационно помещение.

Турвал си пусна кафе от автомата и се загледа навън, към необичайно топлия за това време на годината слънчев ден. Снегът интензивно се топеше, оголвайки скалите около медицинариума, ала той знаеше, че затоплянето ще е краткотрайно - винаги ставаше така, настъпеше ли преждевременно.

„Нужно е най-сетне да разчистя склада - напомни си. - Откога се каня да го сторя?!“

При тази мисъл изпи все още горещото си кафе на големи глътки, след което се отправи към складовото помещение в задната част на медицинариума.

Бе прашно и запуснато, разбира се. Нещата в него не бяха докосвани от самоубийството на баща му, сиреч вече почти 13 години!

- Да ви помогна? - надникна през все още незатворената от него врата един от помощниците му.

- Няма нужда, благодаря - отказа Турвал, затръшвайки я с крак.

В настъпилата тишина внезапно осъзна, че разказът на дядо Луги за случилото се със света преди няколко десетилетия го е разтърсил необичайно дълбоко.

- Декатронът - прошепна замислено, начевайки да подбира кашоните с безнадеждно остаряла апаратура и да ги струпва на изхода за изхвърляне. - Какво всъщност е той, освен, разбира се, както подчерта и самият дядо Луги, „билет“ за обществото?! Не - поправи се, - не за всяко общество изобщо, а за сегашното такова!...

Какво обаче - продължаваше да разсъждава шепнешком, вършейки работата по разчистването машинално, без изобщо да се замисля върху нея - е сегашното общество? Каква е основата му? Към какво се стремят съставящите го индивиди?

Уви - осъзна. Отговор нямаше. А може би имаше, ала просто поне лично той не го знаеше?

- Само аз ли не го знам обаче? - запита се. - Всъщност малцина ли сме не знаещите отговора на този въпрос?

Очевидно бе - тръсна глава, - че колкото и да си задаваше такива въпроси, нямаше да успее да си отговори. Следователно - реши - би било най-добре просто да престане да си ги задава. Ала не можеше. Знаеше, че вътрешното му равновесие е тежко нарушено и че единственото, което би го задоволило, бе получаването на убедителни отговори. Уви обаче - съзнаваше ясно, - нямаше кой да му ги даде...

През следващите минути опита да не мисли за тези неща, всъщност опита да не мисли за нищо, за съвсем нищо и - поне донякъде - успя. Съдбата обаче му бе подготвила неприятна изненада в това отношение. Докато отместваше един от сандъците с може би вече ръждясала от времето ненужна апаратура, целейки да се добере до някакъв поставен зад него масивен пакет, в краката му изпадна миниатюрен предмет, който в първия момент не разпозна. Сетне, след като го вдигна, оглеждайки го от всички страни, се сети, че бе онова вече почти забравено нещо, наречено „флаш памет“.

- Хм! - рече си. - Случайно разполагам и с едно друго твърде вехто нещо, а именно с лаптоп от 2029, който вероятно ще „успее“ да го разчете.

Опита да продължи да разчиства, ала любопитството му бе твърде силно, за да му устои. И ето, пристъпи към частта от склада, в която в специално предназначена за съхраняването му вакуумна камера се намираше въпросният лаптоп. Натисна бутона за разхерметизиране на камерата, плъзна встрани вратичката й, извади лаптопа, постави го върху един от новопочистените от натурии рафтове, отвори капака му и натисна бутона за включване. Машината зареди бързо, за по-малко от 10 секунди. Междувременно скоростно се бе ориентирал как и къде в нея да пъхне флаш паметта. Стори го и почти в същия миг устройството се появи на екрана. Отвори го, следвайки „указанията“ на машината и установи, че в него има едно-едничко нещо, как го наричаха... А, да - сети се, - файл. Позиционира се върху този файл, натисна ентър и преживя нещо, което най-малко бе очаквал. На екрана се появи не друго, а... образът на баща му, да, този на самия Олаф Вестенгард, при това съвсем ясен и близък, като да бе жив!

Едва след като първоначалната му изненада премина, установи, че изражението на баща му е шокирано, а ръцете му неудържимо треперят. В следния миг бе сепнат и от гласа му:

- Не знам защо записвам това. Не знам дали искам Тури да го види и чуе. Изобщо, в този момент нищичко, съвсем нищичко не знам...

При последните му думи гласът му затрепери. Минаха няколко секунди докато се успокои и едва след това продължи:

- Колко много пъти - първо в училище, а сетне и във връзка с медицинариума - съм препрочитал Хартата на правата на човека на Медицинарията, приета единодушно на съвместно заседание на Висшия медицински съвет и ръководството на Планетарната политическа конфедерация на 20 септември 2073! Колко пъти погледът ми се е спирал на ал. 1 от чл. 3 от нея, гласяща, цитирам дословно:

„Всеки, който не желае да се ваксинира с декатрон, е длъжен да напусне Всеобщата глобална медицинария и да се засели в някоя от зоните извън нея. При неуспешно ваксиниране с декатрон на жител на някоя от споменатите зони, същият следва да бъде върнат в нея...“!

Тогава - почти се просълзи, давайки воля на явно обзелия го потрес - как е възможно официалните представители на Медицинарията, които би трябвало да са оторизирани да спазват тази Харта, вкл., разбира се, и цитирания от мен откъс от нея, да действат като хладнокръвни убийци, каквито всъщност се и оказват, без даже да се замислят!!! Мигар са били инструктирани да постъпват по толкова чудовищно безчовечен начин!!!

Господи! - гласът му премина в ридание, а от очите му покапаха сълзи. - Та това бяха седем души, просто неуспешно ваксинирани с декатрон!!! Те ли са виновни, че не им е подействал!!! А и...

Отново замълча, за да се поуспокои, след което продължи:

- А и сред убитите имаше две деца!!! Две малки деца на по не повече от 5 години!!! Не исках да гледам, ала не можех да откъсна поглед от разиграващата се трагедия!!! Подредиха сред храстите седмината, цели омотани във въжетата, с които бяха овързани, така, сякаш това бе нещо, което вършат всеки ден! Сетне, като по даден знак, извадиха лъчевите си пистолети и...

Този път паузата бе по-продължителна. След нея Олаф Вестенгард поде с вече по-овладян глас:

- Не вярвам, че някога ще свикна с това. Не вярвам, че нормален човек би могъл. Не вярвам, че ще успея да преживея видяното от мен днес, на 3 април 2090! Господи! Толкова е чудовищно, че дори не ще дръзна да поискам да го преживея! Сигурен съм, че това е краят ми! Дано на Тури никога не му се наложи да последва служителите на Медицинарията, отвеждащи оказалите се невъдворяеми!!!

Знам - въздъхна тежко, - че оттук насетне ще ми е невъзможно да гледам на медицинариума просто като на средство за препитание! Знам, че от днес за всичките дни, които ми остават, дано да не са много, ще го възприемам само и единствено като машина за сеене на смърт, каквато всъщност е!!! Знам обаче и че, проклет да съм, не ще дръзна да тласна Тури в мрака, който ме обгръща сега, споделяйки с него зверството, на което станах свидетел днес!...

Изрекъл това, солидният Олаф Вестенгард, достолепният Олаф Вестенгард, могъщият Олаф Вестенгард се разплака като дете, присегна се някъде пред себе си и... прекъсна записа...

В продължение на почти минута Турвал стоя пред монитора на лаптопа като закован. Сетне се размърда, ала не за да продължи разчистването на склада - то съвсем бе изхвръкнало от главата му, - а за да може в пълнота да си даде сметка за решението, което вземаше в момента.

- Днес - прошепна с неразпознаваемия си и от самия него собствен шепот - ще са 106. Със сигурност поне 30 от тях, а твърде вероятно и доста повече, ще се окажат невъдворяеми. Ще проследя отвеждащите ги. Ще се убедя със собствените си очи в онова, което току-що чух и видях. А може би - позволи си да си даде мъничко, ала само мъничко и твърде крехка надежда - тази чудовищна практика вече е прекратена?! Може би просто ще бъдат изпроводени до кораба и само ще ги видя как се качват на него, поемайки по обратния път към заразната си зона?! Защо да не допусна дори - „изстиска“ надеждата си до капка, - че видяното от баща ми е изключение, а не правило и че, следователно, ще мога да известя Медицинарията за престъпление, извършено от нейни официални служители преди цели 13 години?!

Вътре в себе си знаеше, че това не бе никаква надежда. Напротив: съзнаваше, че е чисто отчаяние!...

Напусна склада в състояние на нещо като унес и дори едва не се сблъска с двама от подготвящите се за процедурата по довечершната ваксинация медицински служители. Бегло им се извини, напускайки ваксинационното помещение и изхвръквайки на чист въздух.

Осъзна, че нещо го задушава. Едва в следния миг установи, че бяха внезапно рукналите му собствени сълзи...

* * *

Точно според предварителните очаквания въдворенците бяха доведени и струпани пред медицинариума около 8 същата вечер. За разлика от изминалия ден, сега небето бе покрито с плътни тежки облаци, от които проблясваха мълнии и в далечината, макар едва доловимо, провлечено боботеха гръмотевици.

- Мелвил, капитан Рандълф Мелвил - заменяйки всекидневната с официалната форма - се представи капитанът на голямата лодка, с която тези толкова много изплашени люде бяха докарани. - Имахме късмет - посочи ги, - че попаднахме на доста голямо селище, вероятно с над 1 000 жители. И сега, ето, 1/10 от тях са готови за ваксинация. При всички положения - продължи - и ние, и вие - явно имайки предвид Вестенгард и хората му - ще сме на голяма печалба. Бас ловя, че поне едно 60-70 от тия парцаланковци ще се окажат въдворяеми...

Все още непреживял шока от случилото му се в по-ранните часове на деня, Турвал не каза нищо, само махна с ръка към медицинариума, давайки знак за въвеждането в него на сто и шестимата въдворенци.

- Бях чувал за този медицинариум - влезе заедно с Турвал капитан Мелвил. - Доста известен е. По колко души най-много може да ваксинирате в него по едно и също време? - поинтересува се, гледайки настойчиво домакина.

- По 250 - машинално отвърна Турвал.

- Охооо! - подсвирна капитан Мелвил, шегувайки се. - Отсега нататък ще знам, та за в бъдеще да ви карам точно по толкова.

Междувременно процедурата по ваксинацията бе започнала. Точно в момента млад мъж оказваше твърде упорита съпротива, при което едно от медицинските лица стовари съвсем не лек юмрук в лицето му, избивайки му зъб. Изкушението на Турвал да се намеси бе почти неудържимо, ала успя да му устои.

„Ставащото сега е дребна работа в сравнение с онова, което евентуално ще се случи после“ - каза си и... остана на място. Успя да остане на място.

Ваксинацията продължи цели два часа. В края й се оказа, че броят на въдворените, като сред тях и споменатият оказал съпротива млад мъж, възлиза на 64, а този на невъдворените - на 42.

„Боже! - помоли се мислено Турвал. - Дано след малко да не наблюдавам екзекуция на цели четиридесет и две безпомощни човешки същества!“

Когато започнаха да извеждат невъдворяемите, блесна ослепителна мълния и почти едновременно с нея тресна оглушителен гръм, след което от почернялото от облаци вечерно небе внезапно рукна леден порой.

- Ама че време! - изруга капитан Мелвил. - Главата си режа, ако успея да отплавам тази нощ!

Оказа се, че служителите на Медицинарията, оторизирани да отведат невъдворяемите, чакат пред самия медицинариум, вместо, както обикновено, пред близката горичка.

- Няма защо да се разкарвате, г-н Вестенгард - надвиквайки пороя го посрещна на изхода един от тях. - Тази вечер свършихте добра работа, мнооого добра работа - провлече, подавайки му плика с корондоли. - Хиляда двеста и осемдесет. Ако желаете, ще изчакам да ги преброите.

- Благодаря, не е нужно - смотолеви Турвал, проследявайки върволицата от отвежданите в момента към споменатата горичка невъдворяеми.

- Довиждане, г-н Вестенгард - подаде за поздрав месестата си ръка капитан Мелвил. - Виждам, че нещо сте угрижен. Затова няма да ви притеснявам с приказките си. Дано, какъвто и да е проблемът, да го разрешите възможно най-скоро и колкото се може по-успешно.

- Благодаря - насили се да запази гласа си спокоен Турвал. Сетне, веднага след като затвори вратата на медицинариума, хукна към склада, за да напусне сградата през задната й врата.

* * *

Подеманите от свирепия мразовит вятър ледени струи на бучащия порой шибаха Турвал през лицето. Игнорирайки ги, той се втурна по пътеката към гората, в която вече трябваше да е навлязъл седемчленният конвой - да, седем бяха, бе ги преброил, докато един от тях му връчваше плика с парите - заедно с поверените им четиридесет и двама невъдворяеми. С навлизането му сред дърветата грохотът на пороя рязко нарасна поради усилването му от клоните на дърветата. Отначало си помисли, че ги е пропуснал и за миг - ала само за миг - се обнадежди, че точно сега, точно в тая мрачна дъждовна вечер, няма да стане свидетел на онова, поради което - вече бе сигурен - баща му се бе самоубил.

Сетне по-скоро долови, отколкото видя раздвижването някъде пред себе си по пътеката с надвисналите над нея подгизнали храсти. Да, те бяха, увери се, ускорявайки ход и озовавайки се на не повече от десетина крачки зад последния от подкарващите невъдворяемите конвоиращи ги медицинаристи. Продължи да ги следва, като сред непрогледния мрак и „ревящия“ порой можеше да си позволи да не бъде особено предпазлив.

Пътеката криволичеше между дърветата в продължение на десетина минути, след което рязко изви наляво. Предстоеше да излязат на малка полянка. При това някак по-скоро усети, отколкото разбра, че каквото предстоеше да се случва, щеше да се случи на нея.

„Сега - прииска му се да се надява, - с възлизането им на полянката, конвоиращите ще предадат невъдворяемите на екипажа на капитан Мелвил и ще ме обхване такава шеметна радост, че до края на живота си ще съм благодарен за преживяването на този миг!“

Сърцето му обаче не се поддаваше на тази надежда - ни най-малко. Напротив, бе свито в трепетно очакване на предизвестения ужас!

Ето ги - конвоиращите, а пред тях - препъващите се във въжетата, с които бяха вързани едни за други, четиридесет и двама невъдворяеми. Вече възлизаха на полянката под безмилостно шибащите ледени струи на пороя. Какво, въпреки че го очакваше, невярващо наблюдаваше Турвал, май почваха да ги подреждат в права линия един до друг ли?! Ако бе така - знаеше, - мястото нямаше да стигне за всички. Да, оказа се прав, част от невъдворяемите - може би петнадесетина души, прецени на око Турвал - останаха под дърветата, като петима от седмината конвоиращи ги обкръжиха, вадейки лъчевите си пистолети. Отправяйки поглед към останалите двама от конвоиращите установи, че те също вадят лъчевите си пистолети и ги насочват към струпаните на полянката 25-30 човека.

„Неее!!!“ - неистово „изпищя“ нещо дълбоко в него. Този писък обаче, разбира се, бе напълно безсилен да спре случващото се. Пред погледа на Турвал от двата пистолета изригнаха ярки огнени струи, които, докосвайки някого от тълпата невъдворяеми на полянката, за миг го възпламеняваха, подир което, с буквалното изпаряване на „пронизаното“ от двестахиляди-градосовия плазмен лъч човешко тяло, този пламък угасваше със зловещ пукот, долавян дори през грохота на дъжда! Нещастниците лумваха и угасваха в нищото по няколко едновременно! Цялата екзекуция на по-голямата част от невъдворяемите трая не повече от 4-5 секунди! На Турвал обаче това нищожно „късче“ време му се стори като вечност! През следващите няколко секунди обкръжилите останалите невъдворяеми служители на Медицинарията ги подкараха към полянката. Видели случилото се, нещастниците опитаха да окажат съпротива, ала твърде бързо бяха изтласкани на открито, а сетне и... - довършени с лъчевите пистолети на хладнокръвните си убийци!...

Би било твърде меко да се каже, че Турвал се бе „вкаменил“ от ужас! Остана неподвижен, под гъстите клони на дърветата, от които върху му се изливаха ледените струи на все така яростния порой, много, мнооого дълго време - може би минути, може би час, а може би повече...

Най-сетне, когато дъждът започна да отслабва, успя да се изтръгне от мъртвешкия си унес.

„Няма да полудявам! - каза си при това. - Видях каквото видях! Чудовищността на видяното обаче не ще отнеме разума ми! Просто няма - не мога да позволя -да ми се случи! Нито ще полудея - положи максимални усилия да се овладее, - нито ще сложа край на живота си като баща си! Напротив - ще се боря все някога на света, в който такива неща изобщо са не само мислими, но и - Уви! - възможни и - явно - случващи се всекидневно, да бъде сложен край!...“

Естествено, че нямаше ни най-малка представа как щеше да го стори. Най-трудното в момента - осъзна и потръпна, правейки го - бе обстоятелството, че единственото място, където бе възможно да се завърне сега, бе не друго, а... медицинариумът! Щеше обаче да преживее това непосилно завръщане - реши. Щеше да се завърне на мястото, където вече не можеше да остане, понеже - осъзна - това бе единственият начин да го напусне! И той, разбира се, се завърна. Завърна се вътрешно сринат, ала давайки вид, че нищо не се е случило. Сигурен бе, че тъкмо през това - да дава вид, че нищо не се е случило - минаваше единственият му път за бягство!