Долиташ и...крилата си прибираш!

Май, ме провокираш?!

 Ха! Ти просто непослушен маг си,

макар да си даруван с ангелски крила.

Аз щура чародейка съм и най-добра

гадателка на долната земя...

Не всеки може свободно да

излиза от Адската врата.

Какво?Ах, жаден си! За мен ли?

Да знаеш от сега - ще  имаш

не един проблем...Но…

Не бъди страхлив!Ела!

Може буря двамата да сътворим,

но с теб ще съм и мъничко  добра...

Ех, хубавецо! Носител си на онзи страстен плам

и в благородството на огъня се миеш…

Желанието си ти от мен

не можеш да го скриеш…

Подушвам го,усещам го

и въздухът трепти!

Омайно биле си откъснал

от Светлите градини…Спри!

Нима си мислиш, че ще ме поръсиш

с роса от Райското дърво и ще забравя

за нежността, страстта

и бурният поток целувки,

с които искаш да ме наградиш…

О, не – да ме накажеш, мисля…

Магьосник с ангелски криле…

Добруваш…Бяла нежност си,

а толкова праволинеен, че горчи…

   Беше му омръзнало от Райски правила, а и постоянното мърморене на баща му Уриил* го изкарваше извън ангелските му криле. Елиасиил, син на великият Архангел Уриил, размърда схванатите си крайници. Скоро не беше ходил толкова дълго. Сега и на човек ли взе да се прави от скука?! Нифелимското тържище беше любимото му място, но обичаше повече да кръжи над него. Харесваше му да идва тук и да наблюдава всички размотаващи се същества. Беше интересна гледка – имаше полудемони,полувещери, пълнокръвни и чистокръвни магове и още ... Е, да, и той имаше смесена кръв. Разбира се, че не беше напълно и единствено Райски поданик. В него си имаше и магическа жилка, много малка, но я имаше. Нямаше представа как Великият  Единствен спазваше всичките си писани и неписани догми, когато толкова много изключения имаше в проявлението на обичната му Вселена. Е, не му беше работа да възнегодува срещу методите на дядо си. Но пък не му пречеше и да нарушава някои правила от време на време. Е, не нарушаваше, просто ги заобикаляше, но баща му все си им казваше нарушения. Усмихна се,припомняйки си възмутената физиономия на Уриил. Така беше, обичаше да се забавлява с хората, да се заяжда с някои същества и да им подпалва с Божествен огън душевните терзания. Интересно му беше доколко силата, наследена от баща му, можеше да навреди или да въздигне някого. Че не беше светец, не беше, но и не беше като демоните – зло, обичащо тъмнината и покварата. „ Паднали ангели, Въздигнали се души, Родени от светлината…И после хората били глупави! То и аз се обърквам, пък какво остава за същества, родени по милостта да ги има, а не защото са необходими. ” – силното парене в гърдите го навя на мисълта, че Единственият току що неофициално му издърпа ушите. „ Добре де, добре, ти нищо не създаваш просто така, ако не е необходимо.”- въздигна очи към необятността на безкрая. Хич не си беше лесно дядо ти да има такава власт. На всичкото отгоре да си единствен син на баща си и да имаш още седем сестри. Но пък наличието на толкова жени в семейството ти си беше доста осветляващо по темата за женските желания. Елиас, приличаше на майка си – дървесен цвят на косата, с разпръснати златни кичури и странни, също като тъмен мед очи. Беше строен и жилав и много подвижен. Баща му имаше златни къдри и пъстри очи, широк и здрав торс, като при нифелимите, но откакто той се забавляваше по земите на хората, те започнаха да го изобразяват с образа на синът му. Това беше най-забавно за Елиас и често се шегуваше с думите:

             - Драги ми Създателю, не слизаш често сред тях, а трябва, иначе нямаше да те бъркат с мен.

            - Нямам време да се промъквам като теб през портичката на Рая, като лъжа Свети Петър, че някой е откраднал роса от райските ябълки.

Да, това беше преди доста време, още беше дете, но и сега беше останало като шега между пазачът на входа към Рая и Елиас. А Сияйният Петър си имаше слабост към синът на Уриил, така, както едно време беше имал слабост и към майка му. Устрем се размърда на рамото му.

            - Стига си дремел, все едно имаш нужда от сън! – смъмри го Елиас.

Златоперата птица отвори първо едното си, а после и другото око. Повечето деца на серафими имаха бели орли, а Елиас имаше златопер. Устрем се различаваше не само по окраската, но и по по-дългата си опашка. Все пак не беше чистокръвен райски дух. Майка му беше Райска птица, та нямаше как точно този орел да не свърже божествеността си с тази на Елиас.

            - Дори и да нямам нужда от сън бих предпочел да си остана със затворени очи. Така няма да виждам, Вашите нарушения и баща Ви, няма да знае всичко… - разнесе се мелодичният глас на орела.

            - Тоест, няма да бъдеш смъмрен за неизпълнение на основната си задача: да ме пазиш от съгрешения! – разсмя се Елиас и разпери  крилата си. Двете тройки от блестящи в светлина пера препречиха пътя на няколко минувача, като подлъгаха дори магическите им съзнания, че се намират пред стена, а не пред ниша между две занаятчийници.

            - Продължавате да си играете с обикновените и не толкова обикновени създания на Единствения ни и…

            - Ооо! Стига,стига! И така, ако му се иска, дядо ми ще намери начин да ми посипе от райската пепел върху крилете. – прекъсна го Елиас и се загледа напред. Погледът му обходи множеството, подскочи над няколко вещерски глави, завъртя се около една доста едра фигура на вещица-шарлатанка. Тези вещици бяха опасни до толкова, доколкото някое същество не се беше сблъсквало с тях. Крадяха, купуваха или разменяха всичко по божествено от по-божественото и често не питаха притежателите на съответната вещ, дали са съгласни или не да се разделят с нея. „ Всичко получавам, без да питам. Дал не дал, ще олекнеш, даже без да си разбрал.”  -беше неписано тяхно правило. И точно тогава я видя. Малка, дребничка със сияйна мантия. Такава чародейка не беше виждал…Още по интересното е, че малката сладко сияеща девойка имаше рогца.

            - Устрем, съществуват ли божествени демонки? – напосоки попита Елиас.

            - Да не Ви удари Божествен напалм, Ваше Небесничество! – запърха напосоки орелът.

            - Сега не му е времето да се забърквате с тези рогати страшни същества. При това те са най-пропадналите…Грешни и…

            - О, я стига! – хвана го за пернатият врат Елиас и се насочи към обекта на вниманието си. Нещо в него засия тревожно, още повече и от това, че вещицата-шарлатанка беше заговорила точно неговата чародейка.

***

               - Палете Адските си крачета и да се изпаряваме! – записука Огънче под наметалото на Бистрас.

              - Какви си ги науми пък сега? – разсърди и се. – Трябва да усетя чародейският талисман, за да ме познае и…

            - Каква приятна девойка сте ! – сладък, като мед от Адска рапица, гласът зачовърка из главата на Бистрас. – Ще бъдете ли така мила да ми подадете ръка, мога да прочета, какво е заплела Великата Съдба за Вас и…

               - Я се измитай! – зашава в джоба катеричката.

               - Огънче, какви ги… - запротестира Бистрас. – Тя просто продава способностите си.

              - Нищо не продава, а иска да придобие! – възмути се още повече адското зверче. Бистрас се разтревожи. Малката огнена катеричка вдигаше шум и привличаше нежелано внимание към тях.

           - Стой мирна, че ще ти омъкна опашката! – скара и се, но още преди да отвърне на милата старица се блъсна в нечие тяло.

            - Съжалявам! – извини се сковано и вдигна поглед.

            - Е, сега и пернат си имаме на опашката! – възмути се отново Огънче.

           - А?! – не можа да схване казаното от зверчето, Бистрас. Това, което в момента я занимаваше беше съществото пред нея. Доколкото съдеше по знанията си, а тя имаше много добри знания, този беше от ангелското съсловие на Небесата. Личеше му по перата и странното сияние, което се стелеше около него. На всичкото отгоре имаше златна птица на рамото си. Приличаше и на онези, човешките пернати същества, на които хората им казваха папагали, само че беше по-едро и гледаше доста по-страшно. А и клюнът беше по-малък.

            - Няма да придобиеш нищо, което искаш или не искаш, драга ми шарлатанке! – гласът омагьоса сетивата на Бистрас, а погледът, който и хвърли, накара косата и да засъска и запраща искри под качулката. Все пак се опита да се успокои. Наясно беше, че подобна реакция на тялото и пред този, бе напълно в реда на нещата. Адските и небесни същества имаха непоносимост едно към друго, дори и на неутрална земя. Поне така пишеше в Адските читалиета на Императорската библиотека.

                - Нямам нужда от помощта Ви! И така се справяхме! – вдигна високо брадичката си тя, срещу натрапилите се.

                - Виждам аз, Ципокрилке, колко се „справяте”! – разсмя се небесният срещу нея. –Май ти тежат ноктенцата, та искаш да загубиш някое, без твое позволение.

             - Как…- не можа да довърши, защото усети нечие безплътно докосване по свитите си крила. След това силният писък накара Биатрис да отскочи назад. Огнена звезда тлееше върху дланта на старицата, която я беше заговорила.

            - Мисля, че бях ясен… - този път, гласът накара червеникавата и кожа да потръпне, сякаш студ се прокрадна в жарката и същност.

           - Простете, Пресветли! – изрева вещицата-шарлатанка и само миг след това се изпари. Чак сега Бистрас забеляза, че потокът от същества беше замръзнал. Сякаш всичко беше спряло, освен те.  Това състояние се наричаше мигновенен покой и не всеки от чистокръвните в Адските земи, можеше да го направи. А този небесен, не само че беше го сторил, но и с жеста си, беше показал истинското лице на старицата. Чак сега, Бистрас осъзта опасността. В ума и се завъртяха истории за вещици-шарлатанки, които беше чела , когато беше много малка.

        - Сега би трябвало да ми благодариш най-сърдечно, да ми поискаш опрощение и да ме нагостиш в някоя кръчма с Божествени гозби. – с надмощие и отвисоко и заговори непознатият небесен.

        - Ще има да чакаш! – изсъска Огънче изпод наметалото и. в този момент странната папагалена птица на непознатият се хвърли напред, а катеричката се превърна в Огнен звяр със зейнала паст и течаща лава от устата.

       - Устрем!

       - Огънче!

Гласовете на двамата се сляха и силен гръм разтърси пространството около тях. Гъмжилото от същества на Нефилимското тържище, отново защъка.Орелът за едно мигване беше кацнал прилежно върху рамото на Небесният, а Огънче, се беше сгушила отново в тайника си.

      - Може би трябва да…- парещ, гласът на небесният отново пролази по нея.

    - Благодаря и Адска Ви разходка из тържището! – прекъсна го Бистрас. – Време е всеки да си продължи по задачите и дано да не се срещаме повече.

    - А, не… - дори не можа да възнегодува Елиас. Малката чародейка, притежаваше необичайна скорост, защото се приплъзна и само малък огнен лъч, почти изгасващ в пространството, остана да напомня за нея.

    - Фууу! Добре, че демонката има и човешка кръв, че бързо се измете от…

   - Устрем, дразниш ме! – сърдито го изгледа Елиас. – Нима ме подценяваш дотолкова, че си мислиш, че една Ципокрила чародейка, може да ми се изплъзне изпод носа?! Загазил си яко и то не от баща ми, а от мен, защото  обмислям, дали да не те изпратя на дълга почивка при прекрасната ти, задушаващо чаровна и изискваща пълно подчинение майчица. Райските градини са добра алтернатива, да…

     - Млъкнал съм вече, както сам, забелязвате Ваше Небесничество! – отвърна му орелът.

Следва.