1.  
Джейбърд Найтингейл бе най-известният маг в историята на Другите светове.

 Роден от оглушителен шепот и безшумни писъци, без произход в миналото, род и дом...

 Сега живеещ в пурпурната мъгла на Границата с Нищото, а отвъд него - светът на Човешките създания.

- Гейл? - властния женски глас зад гърба му накара Гейл да остави перото от феникс на мраморното писалище и да се обърне.

- Хейлиша - той огледа високата жена от расата на демоните и направи оценка на външния й вид.

Дългите й сребристо кестеняви коси падаха свободни над наметалото от сиво кадифе, а нежните виолетови очи оглеждаха мрачната стая.

Гейл никога не бе бил безразличен към това същество...

- Какво търсиш тук? - попита студено Найтингейл, прикривайки не особено чистите си мисли към женската.

- Карлин ме прати - отвърна тя. - Искаше...

- Въпросът не е какво иска тя, а какво искам аз, Лиш.

- Дяволи, Джейбърд! - възкликна с престорена сериозност Хейлиша. - Много си...

Тя се усмихна загадачно и погледът й проблесна.

- Знам - устните му се извиха във физиономия на гордост.

- Но само си мечтаеш.

Хейлиша плесна с прозрачните си черни криле и изчезна в мъглата.

Найтингейл се усмихна и се върна зад писалището. Отново взе огненото перо и се наведе над пергаментите си със заклинания.

- Джейбърд!
Шепотът го стресна. Не го бе чувал от векове, а това бе единствения жив потомък на расата на писъците и шепота, на която принадлежеше Гейл. Звукът го зарадва и изпълни със страхопочитание.
Той скочи от мястото си и се строполи на колене върху горещия под от векове замръзнал лед.

- Мунлайт - разтреперано промълви магът.- Господарю Мунлайт...

- Стига формалности, Гейл! - каза Шепотът. - Изправи се!
Найтингейл стоеше на пода в безмълвен транс, обладан от мисълта да открие къде се намира Мунлайт, върху който тегнеше проклятие за невидимост.

- Не ме търси, Джейбърд - препоръча Господарят. - Самият аз не знам къде съм... Изправи се!
Гейл вложи цялото си съзнание в опит да излезе от транса и се изправи, оправяйки мантията си.

- Кои ветрове те водят насам, Мунлайт?
- Срещнах Хейлиша в Пространството. Каза, че не си приел съобщението от Карлин...

Гейл сви устни. Бе забравил, че жените демони виждат отвъд проклятията за невидимост  и умират да се оплакват...

А оплакването караше устните на демонките да се извият нещастно, а цялото им изражение излъчваше крайно разочарование, каращо и най-великите божества да заеме тяхната страна.

Мисълта на магът за нацупените плътни устни на демонката го накара да замени ядното изражение с усмивка на умиление.
- Джейбърд Найтингейл! - повтори изнервено Шепотът. - Чуваш ли ме изобщо?!
- Аз... Извинявай, Мунлайт - промърмори Найтингейл. - Карлин... Говорехме за Карлин. Какво иска тя?
Мунлайт кимна и извади свитък пергамент от вътрешния джоб на плаща си, въпреки, че проклятието попречи на Гейл да види това.
Именно затова магът се учуди, когато пергаментът увисна във въздуха, подаден от невидимата ръка на Шепота.
Той се приближи и грабна списъка. Отвори го и плъзна поглед по текста, изписан и бледолилаво мастило върху тъмния пергамент.

„Гейли, имам задача за теб" - започваше писмото.

При вида на обръщението „Гейли", Найтингейл се намръщи и се закани да намери начин да си го върне на демонката.
В очите му проблеснаха ядни пламъчета. Те не останаха незабелязани от Шепота, който се прокашля, за да напомни на Джейбърд да чете. Джей кимна и се върна към писмото.
                                               „Знаеш, че като ученик на баща ми, мога да те изпращам на мисии..." - продължаваше текста. Найтингейл не беше напълно съгласен.
Никога не бе бил ученик на Кармир, просто използваше знанието му.

„Нямаш време за протести, след прочитане на писмото ще ти се отвори портал

През мъглите към Другия свят. Мини през него. Ще те чакам там.

                                   Твоя, Карлин„

Джейбърд се нацупи. Мразеше да ходи в Другия свят. Там хората бяха едва в 21вия век от развитието си, а вече се бяха отрекли от магичните начала на Световете. Гейл се зачуди...

- Найтингейл! - викна нервно Шепотът. - Имаш портал. Тръгвай!
- Довиждане, Мунлайт - махна с ръка магът, заметна мантията си и изчезна в прохода. 

2.
 

Найтингейл продължи да върви през тунела, като очакваше да стигне до завеса, стълби или врата, както в останалите проходи.

За негово учудване, това не се случи. Тунелът свърши неочаквано на някакво място.

- Спри! - извика прекомерно писклив мъжки глас и Гейл се обърна.
Пред него стоеше мъж от непозната на Джейбърд раса - беше висок и слаб, но с едри ръце. Очите му бяха големи в електрикаво зелен цвят и имаше малки устни в мъртвешки сивия цвят на кожата си, над която контрастираше цикламена коса, хвърчаща на всички посоки.
- Кой си ти? - попита той.
- Джейбърд Найтингейл, маг втори ранг от Света - авторитетно отвърна Джей.
- Какво търсиш тук? - продължи стражът.

- А къде, впрочем, е това „тук"?
Сивия страж го изгледа изумено.
- Третия свят - обясни той.
- Триста дяволи - изсъска Гейл и набра още яд на Карлин.
Проклетата демонка му бе направила грешен портал. По дяволите, тя го беше забутала в някакъв свят, за чието съществуване той не подозираше...
Пред очите му прелетя нещо, подобно на превозно средство и спря пред него и стражът.

- Какво е това? - вдигна вежди Гейл.

- Трамвай - лаконично отвърна Сивия. - Качвай се.

- Не искам - заинати се Найтингейл.

- Качвай се.

- Няма!

- ХАЙДЕ!!! - Стражът изгледа Гейл злобно. - Запушваш портала, качи се в трамвая!

Магът не усети как се оказа в почти празният трамвай, носещ се по релсите поне от 200 години.
Беше потрошен и с издраскани седалки, както всеки един трамвай, който Гейл бе виждал в Другия свят.
Тук обаче самите пътници бяха далеч по-странни...

Нямаше двама, които да са от една и съща раса, или да си приличат поне малко... Всички бяха сами за себе си, с различни изменения по физиономиите.

Джейбърд приключи с оценките си и се стовари на една от седалките.
Секунди по-късно един от пътниците се изправи и се намъкна в някаква... дреха, вероятно.

Беше изумително тюркоазено-зелена, а с огромен надпис пишеше нещо на странен език.  Познанията на Гейл за различните езици му помогнаха да разчете думата „Контрола", което напълно го довърши.
- Имаш ли белег? - попита контрол-съществото и се приближи до Джей.

- Какъв белег? - единствената цел на магът бе да спечели малко време и може би някаква информация къде се намира.

- Белег, че може да се возиш в трамвая.

- Не, нямам - призна Гейл. - Забравих го.
- Забравил си го, а? - вдигна вежди контрольорът. - Слизай.
Джейбърд се съгласи и се запъти към вратата на трамвая. Когато той спря, слезе от него и си отдъхна. Обърна се да го види за последно...

- Какво зяпаш?! - съществото от Контролата беше последвало Джейбърд.

******

- Така, господин...

- Найтингейл.

Джейбърд стоеше нервно на каменен стол, тапициран с безумно жълто кадифе на черни точки, а срещу него стоеше изключително висока жена със скосени и почти несъществуващи вежди, присвити очи и ужасно тънки устни, изписани върху неестествено слабото и синкаво-бледо лице.

- Какво ви води насам? - попита делово тя, кимайки към купичка с ментови бонбони, оставена на бюрото, което я делеше от Джейбърд.

Той се намръщи и си взе бонбон, смачка зелената му опаковка и я хвърли на пода.

- Онзи проклетник от трамвая ме доведе. Дори не знам какво търся тук - изсъска ядно Джей и едва се сдържа да не се оплези, заради парещото лютене на бонбончето в устата си.

Събеседницата му се засмя от сърце, въпреки, че звучеше сякаш не го е правила отдавна.

- Велан е добър саорм - констатира тя и постави прикритите си с виолетова дантела ръце на бюрото. - Просто прекалено много се вживява в ролята си на Контрольор.

Джей извъртя очи.

- Извинявам се за глупавия въпрос, но... Саорм? - той погледна изпитателно жената. - От скоро съм във вашия Свят, очевидно не познавам расите ви...

Думите му очевидно я учудиха.

- Саормите са третата по ранг раса тук. Те изпълняват ежедневните функции:  Контрольори, пазачи, търговци... - тя се усмихна леко. - Лошото е, че не могат да бъдат определени: Всеки от тях е напълно различен от останалите.

Чак сега на Найтингейл му стана пределно ясно. И на вратата на прохода, и в трамвая бе имал близки срещи със саорми.

- А другите две раси? - попита той, долепи пръстите на двете си ръце едни до други и се наведе леко напред на стола.

- Анеолите са средната в йерархията раса. Имигрирали са в Третия свят, когато техния собствен се е разпаднал преди хилядолетия - жената спря за секунда, в която Джей кимна с разбиране. Поне за тази раса бе чувал разни неща. - Тях можете да ги познаете по-лесно, отколкото саормите. Те са средни на ръст, обикновено светлокоси, с меки черти и големи очи. Жените им са ненадминати красавици, а мъжете - силни и доблестни войни.

Гейл слушаше с интерес. Обичаше някой да му разказва истории. А когато този „някой" беше непозната жена със загадъчна усмивка, той не можеше да си представи как би било по-добре. Или пък можеше... но предпочиташе да не го прави.

- Третата раса, харетагите - продължи разказвачката, осъзнавайки, че магът очаква да довърши, - са създателите на Третия свят. Тях можете да познаете лесно, но преди това трябва да знаете, че те са най-опасните и мистериозни същества, с които можете да имате вземане-даване... Освен може би демоните.

При споменаването на демоните, тя сви ядно устни. Познанията на Джейбърд, относно женските същества от която и да било раса,  му позволяваха да предположи, че тя чувства демонките като своя конкуренция...
И имаше защо. Джей се усмихна при тази мисъл.

- А вие? - попита той, разсейвайки мислите си.

- Аз съм наследница на харетагите - по устните й пробегна лека усмивка. - Името ми е Руанда и се гордея, че се водя нещо като управник на Третия свят.

При тези нейни думи, столът на Джейбърд изскърца по пода, той стана и се поклони дълбоко.

- Простете моето невежество. - помоли покрусено той. - Инион^* Руанда, не съм предполагала.

- Инион? - впечатли се дамата. - Изправете се, Джейбърд...

Тя проследи как той се надига и продължи.

- ... благодаря ти - Руанда му се усмихна широко. - Изпратен бе тук, за да ти измисля наказание... Но това няма да се случи, можеш да бъдеш спокоен. Трябва да знаеш, че си попаднал в Третия свят, известен още като Дораон, и от тук няма лесно измъкване. Те е достатъчно да излезеш през портал, за да си тръгнеш от тук.

При тези думи Джейбърд не се сдържа да изсъска нещо, подобно на „Карлин, по дяволите..." или друго от този сорт. Руанда го изгледа изумено, а след това продължи, сякаш не го е чула.

- Докато си тук, ще се чувстваш като мой гост и ще бъдеш настанен тук, в крепостта. Можеш да се свързваш с когото пожелаеш и да правиш каквото искаш. А когато успееш да намериш път навън, продължавай по собствените си пътеки. Късмет, дуркара Джейбърд^**.
Руанда се усмихна леко и кимна към вратата. Джей скочи от мястото си, поклони се енергично и изхвърча от стаята.

- Е? - попита грубо Велан, който чакаше пред вратата. Саормът изглеждаше така, сякаш се надяваше да му бъде споделено, че Найтингейл е осъден на смърт.

- Оттук нататък съм гост на Руанда - усмихна се Джей, който беше в идеално настроение. - Тя помоли да ме отведеш до някоя от по-хубавите стаи в крепостта и ти благодари предварително.

Велан го погледна изпод вежди, смръщи се, но кимна. Не смееше да се противопостави на думите на владетелката си. Това беше, сякаш да подпише собствената си смъртна присъда. Саормът кимна суховато и поведе Гейл по коридора.

3. 
 Джейбърд се събуди и стана от леглото. Първото, което усети, бе как краката му потъват в ужасно дълбок и мек килим. Той примигна. Нещо му се губеше и се учуди къде се намира.
Скоро вратата се изскърца и се отвори, а заедно с нея пристигна и отговор на въпросите на Джей.

- Дуркара Найтингейл! - гласът прониза мага направо в кръвната група. Сякаш шепнеше, а изпълваше цялата стая. Сякаш бе готов да му служи, а бе властен.
А притежателката му... Джейбърд позна, че е от расата на анеолите. Беше средно ниска, но невероятно красива. Дългите й кестеняви коси бяха сплетени на отпусната плитка, откривайки изписаното й лице, големите като на сърна тъмни очи и тънките изрисувани устни.
Анеолата бе облечена със семпла тъмна рокля, а в ръцете си носеше сребърен поднос.

- Добро утро, веала - усмихна се Джейбърд и приглади хвърчащата си червеникава коса, за която се предполагаше, че би трябвало да бъде повече къдрава, отколкото рошава.

- Добро утро, сър - кимна момичето и пъргаво остави подноса на масичката до леглото му. - Бианорн Руанда каза да закусите тук. А след това ще я посетите.
Найтингейл вдигна недоволно вежди. От къде на къде Руанда щеше да му заповядва? Та той дори не принадлежеше на нейния свят!

Въпреки това той се съгласи с неохота.

- Добре - каза сопнато той. - Благодаря ти...

- ... Диа, господине - представи се анеолата.

- Джейбърд - кимна магът и се зае със закуската, проследявайки как момичето излиза от стаята.

Хапна набързо от бърканите яйца, като от време на време пийваше и по малко от студената бира, налята в каменна халба.
След това скочи от леглото си и набързо облече три-четвъртите тъмнозелени панталони, златисто-жълтата туника и късото черно наметало. Отново безуспешно се опита да придаде някакъв вид на косата си, след което изпсува звучно и направи някакво движение над главата си.

Къдриците покорно се подредиха, оформяйки доволно хубав червен ореол около главата му.

Всъщност, Джейбърд бе един доста хубав представител на расата си. Беше висок, слаб, но с добре оформено тяло, големи сиви очи, остър нос и много червена къдрава коса. Очите му изглеждаха, сякаш знаят всичко, а цялото му лице излъчваше едновремено приятелска настроеност и сериозност, което му придаваше особено задълбочен вид. След като и той самият стана доволен от отражението си, което гледаше в огледало със сребриста рамка, Гейл вдигна брадичка и излезе от стаята, тръгвайки по коридорите.

Отне му около петнадесет минути да си спомни коридорите и да се ориантира към покоите на Руанда, но се справи с тази задача. Спря се пред махагоновите врати на стаята й и колебливо почука.

Чу някакъв шум от пергаменти, след това тракане на женски токове по мозаечния под. Секунда след това Кралицата отвори вратите.

- Бианорн Руанда - той поздрави с кимване, тя отвърна с лек реверанс и го покани в кабинета си.
- Дуркара Найтингейл - проговори Руанда. Тя седна зад бюрото си и започна почти истерично да си вее с ветрило от бели лебедови пера, по края оцветени в медно оранжево. - Всъщност, повиках Ви само, за да Ви пожелая един приятен ден в столицата на Дораон.

Джей я изгледа, сякаш току що го бе ударила с тъпото на меч. И затова ли го беше събудила!? Да му пожелава приятен ден?!
„Да, определено ЩЕШЕ да е такъв, ако се бях наспал..." - помисли си ядно Джейбърд, но на лицето си запази каменната учтива физиономия.

- Благодаря, инион - той отново кимна, все едно вече получаваше тик.

- Та... това е. Ако желаете, можете да споделите обяда или вечерята ми - усмихна се владетелката.

Джейбърд едва сдържа недоволната си физиономия.
- Не, благодаря - отвърна възможно най-учтиво той. - Предпочитам да ям в уединение...

Тя се усмихна и даде да се разбере, че разговора е приключен.

- Е, лек ден! - пожела Найтингейл и се изниза през вратата.
Продължи забързано по коридорите, докато не намери изход и не стигна по улиците на столицата.
Там вече се чувстваше по-нормално.
Сред тълпите никой не му обръщаше внимание и нямаше нужда да засипва с ненужни, помпозни титли.

Вървя безцелно доста време.
Слънцето вече преваляше обед, когато Гейл се спря да почине и седна на една пейка. Прекара доста време там, загледан как три дечица от расата на саормите си играят на топка с нещо... което подозрително му приличаше на котешки череп повече, отколкото на каквато и да било друга топка.

След като това занимание му омръзна реши да се връща по обратния път към замъка.
За разнообразие, обаче, предпочете да върви по калдаръмените пресечки и малки улички. Големите и шумни павирани главни улици му бяха омръзнали, а и тълпата вече не му се нравеше толкова.

Освен това, нещо му подсказваше да избере пресечките, а той като магьосник никога не пренебрегваше предчувствията си.

След минути, или половин час, прекарани във вървене по самотните улици, той чу стъпки след себе си.
Спря и рязко се обърна.

- Шшшт! По-спокойно! - заповяда един познат глас.
Джейбърд изруга звучно.
- Хиляди дяволи... - започна той, но един студен пръст запуши устата му.
Тъмната фигура, която вървеше по петите му, го бе настигнала и сега държеше китките му с една ръка... Ръка със завидно дълги и поддържани нокти, между другото.

 -Тихо. Последвай ме! - заповяда Фигурата.
Джей вдигна вежди, сякаш казваше „Какво толкова" и тръгна покорно след забулената фигура.

*** ***

- Не знаеш в какво се забъркваш!
Фигурата тресна дървената врата на малко помещение, в което бе отвела Джейбърд.
Стаята бе бедно обзаведена - столове, маса, огнище и легло... И отвратително голям гардероб, преливащ от всевъзможни дрехи дори и вън от вратите.

- Стига! - настоя Джей, изнервен от загадъчността й. - Какво има?
Фигурата свали качулатото си наметало.

Сребристо-кестенявите й коси се разпиляха по раменете й и по меката рокля от бледожълто кадифе.
Найтингейл се усмихна разнежено.

- Хейлиша... - поздрави той. - Какво търсиш тук?
- Разбрах, че Карлин е объркала портала... - започна демонката, но Джей я прекъсна.

- Объркала тя! - извика ядно той. - Забута ме отвъд Хиляда планини и Мъгливия предел, а ти... Объркала се! Да бе!

- Успокой се, Джей! - надвика го бясна Хейлиша. - Именно затова съм тук.

Гейл въздъхна и се стовари на един от грубо изработените дървени столове.

- Руанда е... - по лицето на демонката пролича откровена злоба. - Кучка.

- Познавате ли се? - вдигна вежди Джейбърд.

- Бога ми, не! Поне не лично! Мълчи и слушай... Тя не е на наша страна. Никой тук не е. Света на Анеолите бе разрушен именно по нейна вина...

- Че това е било преди стотици години...

- Да, тя е старица. Поддържа се с магии - уточни Хейлиша и побърза да завърши, преди Джей да я прекъсне отново. - Измъкни се от тук. Колкото можеш по-бързо. Аз тръгвам с теб. И имаме мисия на Таламнух. А преди това трябва да минем и да видим Карлин... Сега върви. Утре е пълнолуние и ще те чакам тук в дванадесет по пладне. Тогава тръгваме.

- Посред бял ден?! - не повярва на ушите си Джейбърд.

- Именно. Нощем Руанда има стражи на порталите, денем не.

Хейлиша буквално избута Джейбърд вън от квартирата си и тресна вратата. След това извика през нея: - Проклет да си, ако забравиш, приятелю! И се пази!
Той се изсмя, изтупа туниката си и продължи по улицата, сякаш нищо не се е случило.

Бързаше да се върне във вражеския замък, колкото и странно да звучеше. Бе уморен от цялото скиторене през деня, а и наближаваше време за вечеря...