МИГОВЕ СЪТВОРЕНИЕ

КНИГА 1

ВОЙНИЦИ НА ВСЕЛЕНАТА (работно заглавие)

Пролог: Друго време, друг свят

Трябваше да се направи.

Стъкленият купол високо горе изстена, пропука се и хиляди разяждащи нишки плъзнаха надолу. Свършваше се. Немислимото се случваше, спасение нямаше. За тях.

Можеше обаче да дадат надежда на други. Можеше дори и да успеят да спрат всепоглъщащия мрак, порочният цикъл.  Кой знае? Трябваше да дадат надежда за бъдещето.

Но и трябваше да спасят хората, да поправят миналото, да променят потока на времето. Ако можеха. Беше опасно, беше глупаво, но инстинкта за съхранение беше основата на човешката природа.

- Десет секунди. - прокънтя монотонният глас.

Парченца бронирано стъкло се посипаха над главите им. Металната арматура се огъна, стържещ звук прониза въздуха, бял мрамор се откърти от стените и цялата сграда изтътна в предсмъртен стон.

Той поведе Мая към малката кристална сфера под погледа на стотици хора. Наблюдаваха ги с омраза, с любов, с надежда, с отчаяние, с примирение. Снишиха глави, седнаха в двата червени стола, хванаха се за ръце и зачакаха.

- Пет секунди.

Чуха се стонове, жени и деца заплакаха, мъже се разпищяха. Той кимна на адмирала и затвори кристалната врата. Главнокомандващият му отвърна, погледна към дъщерите си и даде командата.

Светът потръпна. Една по една експлозиите започнаха да унищожават двете луни и след това се прехвърлиха към родната им планета. Небето примигна, почервеня, земята се закъдри и миг след това слънцето изчезна.

Мая и Реан обаче не усетиха нищо, защото кристалната им сфера се понесе между сега, това което щеше да бъде и това което беше. Вселената стана светлина и времето престана да съществува.

Изведнъж светлината потъмня, кристалната капсула се разтресе и сякаш нещо започна да се блъска в нея. Тъмнината се превърна в призрачна лилава мараня. Всичко сякаш продължи вечност. Или пък беше само миг? Маранята потръпна, вибрациите спряха, покоят и светлината се върнаха.

А после безвремието свърши. Светлината се отдръпна и величествена гледка невиждана от десетилетия се просна пред тях. Намираха се на висок хълм, пред който се простираше огромна гора, накъсана от малки морави, а отвъд нея - необятна морска шир.

Реан освободи ремъците, отвори вратата и двамата с Мая стъпиха на меката трева. Насекоми жужаха около тях, чуруликане на птици изпълваше въздуха, слънцето грееше през безоблачно небе.

Всичко изглеждаше толкова...правилно. Истинско. Въздухът беше чист, земята беше жива и неопетнена. Злото го нямаше, хората все още имаха шанс. Не беше започнало.

- Успяхме! Върнахме се назад! - прошепна Реан. Мая му се усмихна, той ѝ отвърна, прокара ръка през черната ѝ къдрава коса и отново заоглежда синьото небе. Ето ги и двете луни, и третата малко по-надолу, три пъти по-голяма от тях и червенееща на хоризонта. Третата?!

- Нещо не е наред. Изобщо не е наред. Мая, това не е нашата страна. - Обърна се назад и видя широка река, огромни разнородни гори, непреодолими скалисти планини с димящи зъбери и... никакви градове. - Това не е нашият свят!

Жена му попиваше гледката с широко отворени очи и зяпнала уста. Опита се да я дръпне обратно към сферата, но тя избута ръцете му.

Реан се върна със свито сърце и провери дали имат още енергия, макар да знаеше какво ще намери. Нищо. Все пак това беше еднопосочно пътуване. Капсулата беше безполезна, въпреки че според данните трябваше да се намират точно където бяха се насочили. Вярно, че скачането във времето беше налудничав експеримент, но го бяха изпробвали многократно и го бяха усвоили. И ето, че бяха успели. И не бяха.

Погледна обезверен обратно към жена си. Бялата униформа отразяваше слънчевата светлина, а червената луна я обгръщаше в ален ореол. Тя впи черните си очи в него и сериозният ѝ поглед го отърси от отчаянието. В този момент и двамата взеха решение. Щяха да оцелеят. Някак си.

Реан слезе от капсулата, огледа терена наоколо и намери малка пещера. Двамата с Мая претърколиха кристалното кълбо в пещерата, затрупаха го с клони и някакви непознати огромни папратови листа и го изоставиха. Излязоха отново на склона да огледат и потърсят нещо, каквото и да е. Онова в далечината сякаш беше път.

Точно докато го показваше с пръст, някаква огромна птица изпищя високо горе. Двамата присвиха очи към звяра и различиха двамата ездачи на гърба му. Сочеха тях.

Побягнаха.

Лутаха се сякаш часове навътре из горите. Кожата им беше раздрана от трънаците, белите им униформи бяха изпокъсани и кръвта оставяше червени петна и вадички по тях. Обувките им вече бяха разпрани и подгизнали. Свиха зад някаква огромна скала и пропаднаха. Мая изпищя, а Реан се опита да се покатери обратно. Напразно. Крясъците на крилатото същество се приближаваха. Още няколко мига и щяха да са над тях. Ямата беше голяма и със сигурност се виждаше от въздуха. А белите им униформи бяха като маяк. Как не се сетиха да се отърват от тях по-рано?! Бяха обречени. Отново!

Два чифта ръце ги издърпаха през невидим до сега отвор в една от стените. Няколко минути след това стояха овързани в малка издълбана дупка в земята, с лице към малък запален фенер и с гръб към похитителите си. Чуха непозната реч. Всъщност звучеше толкова позната, сякаш всеки момент щяха да разберат какво казват. И все пак умовете им отказваха да възприемат и една думичка.

Най-накрая паниката надделя, силите им ги напуснаха и се предадоха. Бяха свършени. Дано саможертвата на хората им да беше дарила бъдеще на другите, но светът им беше загубен завинаги. Щяха да бъдат убити, или по-лошо, а дори нямаше да разберат защо! Бяха на друго място, в друго време, в друг свят.

И все пак, трябваше да се направи. Поне опитаха.