„Времето ме потиска. Хладно е. Мрачно е. Тъжно ми е, много. Ще се разходя сам из парка тази вечер. Имам нужда, но ме е страх... Страх ме е, че като съм сам, ще се сещам повече за теб и няма как да те извадя от съзнанието си,  а ти си далеч, далеч оттук, Джейн... Защо ми въздействаш така, защо, защо? Паля последната цигара. Силно се надявам, че ще мисля за всичко друго, но не и за теб,  за да не страдам, но не, не се получава. Дали има смисъл? Естествено, че да. Колко жалко. Неловка ситуация... Едва ли още ме помниш, но пък важното е, че аз няма да те забравя... Споменът за тебе е най-сладкото нещо, което мога да вкуся. Нямам нужда от храна, не и сега. Трябва ми въздух, чрез който да живея, за да мога да усещам  теб, колкото и тъжно да ми става. Може би пък сълзите са от радост... От радост, че имах великата възможност да съм с теб! Както и да е. Минало. Минало, което няма да се повтори. Сега съм наказан и ме боли, съжалявайки и плачейки, потъвайки в безкрайността, умирайки във вечността. Ще те помня. Дълго, много дълго, Джейн, мила моя Джейн...”