Глава седма

                                                                                      Поетът

Кака Яна гледаше “Дискавъри чанел”. Толкова бе погълната от интересното предаване, че не усети кога Минчо се бе разположил под прозореца ù. Там, на масата под асмите, си пийваше кротко и тихо, докато не реши да напомни за себе си с мощен, ароматен букет от звучни чувства, откъснал се от задните му части. Яна,  стресната, подскочи и се показа на прозореца:

 - Що ли се чудя кой е? Минчо-о, Минчо... Ела виж великите личности какво правят, като пийнат по чаша вино! Творят! Но не като твоите газови симфонии, а истинско изкуство! Тогава са написали едни от най-великите си творби, защото Музата им се е разкривала!

- Ми аз нямам ли муза, ма? - неразбиращо попита той.

- Имаш, разбира се! Като пийнеш, или ще сереш, или ще пърдиш, или ще се оригваш! Пък току направиш и някоя поразия! Хората поезия пишат, изкуство творят, а ти...

- Че кой не го може това, ма? Аз ли? Нищо не знаеш за бате си Минчо, малката-а! Ей сега още ще създам един шедьовър! - и стана.

- Къде ще го създаваш? В тоалетната ли? - смееше се след него Яна.

“Ще видиш ти, когато тук се изпълни с борещи се за стиховете ми издатели”, мислеше си той и се мушна в мазата. Намести се във фотьойла си и отвори нова бутилка с вино. Пийна и зачака Музата. След малко пак отпи, а нея още я нямаше.

- Я да видя дали не е някъде на двора? - с надежда се изправи и надникна през вратата. За миг се стъписа: ”Ма тя прилича на Яна...”

- Ето, нося ти тетрадка и химикалка. Можеш да започваш да твориш! - изправена пред него, с усмивка му ги подаде тя.

- А Музата къде трябва да я срещна? - запита той.

- В главата си, естествено! Ти къде мислиш? Няма да изскочи от шишето, я! - разсмя се тя.

- Ма нали уж другите я срещали?...

- Това е образно казано. Просто съзнанието им се разширява и навлиза в по-висши нива, откъдето черпят материала за творбите си!

- Черпят?!? - озадачи се Минчо.

- Да! Получават вдъхновение! Ох, на теб в главата ти е само черпене... Значи... пийват малко за настройка...

- Колко малко?

- Една чашка!

- Ха, че аз само ще се раздразня с толкова! - възмути се бъдещият творец.

- А аз ей сега ще ти покажа как без чашка се дразня от глупостите ти! - и грабна шишето от ръката му.

- А-а, не Музата, ма! Дай си ми я! - настръхна Минчо.

Тя въздъхна отчаяно и му върна бутилката.

- Що ли се ядосвам с тебе? - каза повече на себе си тя и се отправи към своята стая, да догледа предаването.

Минчо отново се настани удобно, сложи тетрадката на коляното си и загриза единия край на химикала в очакване на вдъхновение. След пет минути прецени, че отново трябва да покани музата и изля обилно количество  “разширител на съзнанието”  в гърлото си.

След половин час напрегнато мислене, усещаше главата си два пъти по-голяма от преди. А и една жажда го бе налегнала... И ето, първият шедьовър изплува в ума му!Той веднага възбудено го записа:

”Жаждата разяжда и бичува моята измъчена душа...

Единствено със два-три литра вино мога да я напоя!”

И като поведе Музата наш Минчо... Пише, задрасква, пак пише... Няма спиране! Само набързо пийне “разширител” и пак пише, пише...

Най-сетне уморено отпусна ръка върху коляното си и реши за последно да прегледа творението си. Зачете съсредоточено:

                                                                                   Истински мъж

                                                                                Написано от Минчо!

                                                             Звездна нощ, миг покой, а после блясва ден...

                                                             Събуждам се с усмивка. И с винцето до мен!

                                                              Щастливо го целувам, омайва ме от страст,

                                                              И жената псувам за “добро утро” аз!

                                                              Налял си литър смелост, навън излизам пак -

                                                              във двора поразии да върша със мерак!

                                                              Жената само гледа, не смей да каже “ах”,

                                                              Защото след това ще има здрав пердах!

                                                              А винцето любимо зарежда ме със сила.

                                                              Да не си ми насреща, защото... майко мила!...

Минчо уплашено отмести очи от тетрадката!

- Леле! Види ли го Яна - все едно съм си подписал смъртната присъда... Отидох си млад и зелен... А колко неизпито вино ще остане да траури за мен... - и вече мачкаше скъсания лист в ръката си.

- Ако го заровя в пръстта да изгние... А, не! Види ли ме жената, пак ще помисли, че заравям шишета... Я да го оставя в джоба си, а утре,  като отивам на работа в детската градина, ще го изхвърля някъде по пътя. А сега да се понапъна и да измисля нещо толкова прочувствено, че... направо в сърцето да я удари! - и веднага привика музата с нови двеста грама.

Зачака търпеливо, с химикал в ръка, новото вдъхновение, и то скоро го посети:

                                                                                         Тежък живот

                                                                  Прибирам се от работа във къщи,

                                                                  А жената пак се мръщи :

                                                                   “Минчо, вчера като си срал...

                                                                    бе, направо си се олял!

                                                                   По земята, по стената...

                                                                   Ти излял си си душата...

                                                                   Със маркуча цял час мих,

                                                                   но миризмата не отстраних!

                                                                   Затуй запрятай ти ръкави

                                                                   и положението да се оправи!!!

                                                                   Запътвам се аз към кенефа.

                                                                   Но първо да си направя кефа

                                                                   с бутилчица винце искрящо,

                                                                   пулсиращо като сърце туптящо!

                                                                   Ще го излея в гърлото си жадно,

                                                                    пък после... нека да ми бъде гадно!

                                                                    И след това с парцал в белина 

                                                                    навсякъде във тоалетната ще мина.

                                                                    И миризма най-свежа ще остава,

                                                                    та мойта Яна да не дига врява!

Сега Минчо изпита истинска гордост от творбата си:

- Яно-о - развика се той - Яно-о, ела, ела!

Само след минута кака Яна, изплашена, дотича до мазата:

- Какво направи, бе, магаре? Пак ли се осакати нещо?...

- Не, ма! Виж к’во написах! Ето - чети и немей! - и с огромно самочувствие ù подаде тетрадката.

Тя зачете. И когато приключи, му я върна погнусено, държейки я само с два пръста:

- Минчо... Няма надежда за теб, няма романтика в тебе...

- Ма ти за любов ли искаш, ма? Така кажи! Ей сега го пиша! - и отново подсили вдъхновението с няколко глътки.

Но явно Музата бе решила да си почине след толкова тормоз. Колкото и да си блъскаше главата да измисли нещо, колкото и често да се подсилваше - нищо! Вече почти не виждаше тетрадката, когато духовете на поезията се смилиха над него и му разкриха строфи, достойни за”Пулицър”!

Написа всичко на един дъх. После много трудно се изправи и подпирайки се на стената, излезе в двора. Успя някак си да стигне до къщата и олюлявайки се под прозореца на любимата, с прочувствен дрезгав глас обяви:

                                                              - За теб написах любовна серенада,

                                                              която да изпълни душата ти с наслада!

                                                             Накратко ще възпея нашто запознанство,

                                                             което, за сърцето мое, бе като пиянство!

                                                             Готова ли си, мила, душата ми да почувстваш?

                                                             На прозореца излез и се приготви да се разчувстваш!

Минчо се изкашля, за да прочисти гърлото си, допи остатъка от виното и захвърли бутилката в пръстта. Виждайки просълзената от умиление женица да грее като звезда на прозореца, внезапно се изпълни с висше вдъхновение, което заговори чрез него:

                                                                         - На Яна, като беше малка,

                                                                          ù направих бърза свалка!

                                                                          Разбра тя, че съм мъж голям,

                                                                          когато казах ù пиян:

                                                                          “Ела при мен, любима моя,

                                                                           преди да си изяла боя!

                                                                           Искам аз да те прегърна

                                                                           и върху тебе да повърна!”...

                                                                           Сега вече ми е жена

                                                                           и даже от пиене да се насера -

                                                                           пак ще ме трае тя!

                                                                                       Благодаря!

  На прозореца се мярнаха обърнатите към тавана крака на тежък буков стол, който след миг летеше към трубадура...

... Минчо бавно идваше на себе си, разтривайки огромната цицина на главата си. Погледна към вече затворения прозорец и изфъфли:

- Жени... К’во им разбират главите от изкуство... - и се заклати към “лечебницата”...  

                                                                                          *****