Миш маш 18 за плондЕра и футбола

   Горчива импресия … асоциации … самовнушения … и – да се погледнем отстрани …

   Всичко започва когато се пръкнем на този свят. Нахилени физиономии и едно плясване по дупето за ‚Добре дошъл в клуба‘ …

   Необходимо отклонение за плондира … Навремето футболните топки представляваха съшита топка от парченца кожа в които се напъхваше гумен плондир – гумена топка от сравнително дебела каучукова материя, която имаше една тръбичка за надуване – можеше да се надува с уста или помпа, после завързваш, сгъваш тръбичката и внимателно я напъхваш в прореза на коженото кълбо, който после старателно завързваш с предвидената връзка … после риташ, хвърляш, търкаляш – беше идеална за футбол, народна топка … или просто за чупене на прозорци …

   Та – да се върнем на младенеца – в началото всичко е розово, спокойно и блаженно … докато реалният свят започва грубо да се вмесва в тази идилия, опознават се неприятните му свойства да бъде горещ или леден, мокър или боцкащ, режещ, горчив или тръпчив … както и околните двукраки да ти дават акъл за ‚това – да, това – не‘ … така се появяват …

Първите червеникави линии

   После следва … цял живот следва затвърдяването на тези червени линии. Тъй като всички се раждат Невъзпитани   двукраките започват на формират младенеца в тих и удобен индивид по общоприетите форми – в къщи, в училище, в обществото – да бъде мек, общителен, състрадателен, отзивчив, обичлив … все пак на младенеца се оставя някаква скромна област за индивидуалност, просто защото природата го е дарила със собствен мозък и не подлежи на каноните на роботиката … все още.

   И – пак за червените линии – те имат свойството да надебеляват, разплуват, да се кръстосват и да образуват сложна плетеница до момента, когато се превърнат в балон! Е, в началото той е розов, пропусклив, не особено здрав и все още е в процес на здраво балонясване. Някои го наричат ‚Жизнен Опит‘ – има си плюсове и минуси, базовите му функции, комбинирани с първородния инстинкт, позволяват по – дълъг и безпроблемен живот, същевременно блокирайки в основния алгоритъм такива модули, като инициативност, импулсивност, фантазия, творчество, задълбочена асоциация и креативност … Все пак обществото е измислило нещо като ‚златна среда‘ към която би трябвало да се стремим и придържаме

На този етап трябва да се отбележи един от най – важните методи за напасване на шарките по балона –

Какво ще кажат другите

… или …

не прави това, което другите не искаш да ти правят

   Лесно е – стоейки на място се гледаш себе си през очите на другите … обикаляш всички присъстващи очи, след което копираш положителните емоции и запаметяваш отрицателните … и е много любопитно … но това е само в началото. След това стои метода на пробите и грешките и ей така – опитваш … и ако не те набият – продължаваш. Но … с годините реакциите стават много по – яростни и накрая масово е прието да изпадаш в неописуем ужас и отвращение , ако видиш някой небръснат, лекьосан, говорещ високо или … говорещ за нещо, което е извън удобната червена сфера, изграждана с години, анатемосана и НЕсъществуваща.

   По нататък, с напредване на възрастта и наслагване на жизнения опит, розово – червеният балон надебелява и се превръща в плондир, кръстосан и опасан от червени линии. Всичко вътре е оплетено и изпълнено с тези влакна, те даже са се впили в основния алгоритъм на възприятия и селективно пропускат или спират всякакви външни въздействия, променяйки критериите за условните преходи и методи за приемане на решения. На практика тази структура е животоспасяваща – осигурява една приемливо спокойна среда за разглеждания индивид, поддържа вътрешния баланс и усещането, че животът е спокоен и сравнително чудесен въз основа на само_индулгенцията си

И … да погледнем отгоре

   Така описаните осем милиарда плондира, с вградени вътре живи хора, се люшкат по вълните на океана един до друг. Повечето от тях вече са напъхани в кожените кълба на футболните топки или притежават някаква друга по – плътна обвивка. За огромното мнозинство е без значение дали Земята е плоска или кръгла, дали са в океана или в басейна … такива въпроси са необозрими и безпредметни … важното е, че се образуват отборни купчинки от сродни души и вътрешният им мир да е в спокойствие. Океанът се вълнува, бури и цунамита, има някакви огромни играчи, преследващи някакви си свои непонятни или конспиративни цели, ги подритват, дриблират, разтикват и пренареждат масите опитвайки се да организират някакъв нов световен ред или пък за да си спестят огромни сили и време, просто да намалят броя на топките за да не им се пречкат …

   Естествено за да се намалят сътресенията и за да се запази вътрешния комфорт на топките (за да не се разбягат или протестират), всичко това се обвива в мъгла, оцветена във всичките цветове на дъгата и през медиите се напомпва в плондирите високопарен политически райски газ за правилната посока за светлото бъдеще, комбиниран с микроскопични дози драстични битови събития като точкова акупунктура за да се достигне до облекчението ‚Добре, че не бях там и това не ме касае‘

   И стигаме до момента, който ме накара да пиша такива фантасмагории

   Всеки от нас живее в някаква ограничена реалност, която с времето е придобила формата на удобна стара обувка. Целият свят се смачква и изчезва, докато жените около мен поне два часа на ден си плачат на рамената по телефона, с паузи изпълнени с безсловесни въздишки, завършващи с успокояващата и дълбокомислена фраза

😥…………………… Така е ! ………………………..😥

   Необозримо е накъде отива света и какво може отделният индивид да направи … Сещам се афоризма – ‚Докато караш кола, ако не псуваш, значи, че не внимаваш в движението‘ … а ако не псуваш, това е вероятно и защото вече си се уморил до смърт от нередностите. Но понякога оставам втрещен от бунта на хора, които винаги са били тихи и кротки!

   Ситуацията е следната – компания на маса, пиене и ядене, сладки приказки за какво ли не, включително и политика … Срещу мене седят дядо и баба, чашките са им вече празни, а до мен е шишето с ракията … хващам бутилката и казвам:

   - Да ви сипя още ? (или храна ...)

   Дядото се сепва, примигва и в очите му грейват огънчета

   - Амиии, сипи … щом си рекъл … ако няма, донеси

   Бабата се сепва, замръзва за момент, след което със властен жест над масата ‚избутва настрана моето изкушение‘ , гледа ме страшно и имам чувството, че ще ми скочи на врата и там ще забие зъби … с цялата си същност разбирам, че отговорът и натрупван и таен в нея и точно сега е момента най – накрая да изкаже целия протест, натрупван през годините

   - Не!