МИСЛИ.

„ЕДНИ ИМИТИРАТ СВЕТА, ДРУГИ СЪЗДАВАТ СВОЙ СОБСТВЕН СВЯТ. ТЕЗИ, ПОСЛЕДНИТЕ, СА ПОЕТИ."

АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ - РЕЖИСЬОР.

1

Събудих се късно. В главата ми бучеше оркестър от луди музикални гении, изпълняващи симфония за арфа, дърворезачка и разстроен автомобилен клаксон.

Приготвих си кафе и след първата глътка усетих в корема си да се надигат едновременно Великата Френска Революция и Великата Октомврийска Социалистическа Революция. Затичах се към кенефа и се опитах да си сваля гащите...

Нямаше ги.

Седнах и се замислих за живота си. Всъщност нямаше какво да мисля - една непрестанна грамаданска оргия, прекъсвана от време на време по финансови причини. Целият досегашен мой шибан живот е едно тотално отрицание на всичко и всички, отрицание, достигащо до отрицание на самото отрицание. И всичко това, заради тъпото неразбиране, отчуждение и отхвърлянето на свободната ми мисъл от така наречените „порядъчни" хора, от лицемерната лудост, наречена общество, от самия дядо Господ.

Спомних си за малката мъртва мишка, която намерих на пода в хола по време на един купон. Наведох се и я вдигнах, а всички мадами се разпищяха и наскачаха по масите и столовете, тресейки големите си гъзове и цици.

В този момент осъзнах какво значи да си сам, да си самотен. Светът се завъртя и реалността, да, тъпата, шибана, гадна реалност смени своите измерения. Почувствах се, че съм възседнал змията и препускам сред бурята.

Взех мишката и я целунах...

2

Изсрах се...

3

На паркета в хола лежи малка мишка. Тялото й, сгърчено от отровата, представлява една учудена питанка. Целият живот на тази мишка е затворен между първото немощно изпищяване и паркета в хола.

Защо???

Битието е страдание, но познанието ни отнема висшата наслада от болката. Познанието ни прави по-високо стоящи от камъка, от маймуната, от звездите, от малката мъртва мишка. И всичко това заради една прищявка на нашия Творец, направил ни по свой образ и подобие, както и на неговото хомо другарче Сатанаил, разкрил ни тайната на познанието. Без да съзнава комплекса си за малоценност, Господ е населил Вселената с вечно питащи и плямпащи щуротии, същества, които освен нагона и разрушението, нямат никаква друга цел.

Мишката лежи на паркета. Очите й са изцъклени и празни, опашката е свита и измъчена.

Тя не видя Господ, защото няма познание е вяра. Тя не знае нищо - нито колко е две по две, нито кой е Шопенхауер или Фройд, нито може да погледне назад в историята, за да извлече зрънцата истина и познание, както го е казал древният китайски философ.

Тя не знае и за теб, Сътворителю.

4

Станах, погледнах назад и видях едно лайно ухилено.

5

Господи, нима трябва да зная, законите и тайните на науката и метафизиката, за да ме приемеш?

Нима трябва да вярвам в твоето мизерно съществуване?

Нима трябва да уча, да уча и чак, когато се науча да руша, ще бъдеш милостив към мен?

Познанието е слънце. Така поне казват.

Тогава природата, инстинктът трябва да са луната.

Слънцето свети по-силно от луната, но тя е по-красива.

Малката мишка е мъртва. Тя отиде на луната. Ние без тъмни очила гледаме слънцето.

6

Пуснах водата...

7

Вечерта нахлуваше през прозореца и обгръщаше обезчувствената ми душа. Празна бутилка от долнопробна водка се търкаляше из краката ми, а празният лист на пишещата машина се пулеше с мъртвешка белота.

Празно - бутилката, листа и в главата ми.

Празно - всичко е празно!

Празни мисли се въртят в празните глави на празни хора, празни чувства изпразват празните ни души и ни подтикват към празнотата на нашия живот.

Музиката на „МЕГАДЕТ" забиваше мазохистични пирони в ушите ми, докато се празнех след поредната чикия.

Един паяк увисна точно над масата и започна да ме разглежда с цинично безразличие.

- И ти ли, приятелю, вече не можеш да ме търпиш? И ти ли, когото виждам в най- наркотизираните си и пиянски сънища, не искаш вече да погледнеш в душата на поета?

- Ето ти тогава! - и с един удар размазах косматото тяло на мръсната покривка.

Гледката не беше никак хубава - няколко тънки и отвратителни крака драскаха в предсмъртни конвулсии, а кръвта на някоя нещастна муха се трансформира в мъчноизпераемо неестетично леке. Погледнато през лупа, мястото, където размазах паяка, приличаше на дамска превръзка в момент на употреба от 16- годишно девойче, току-що разпечатено и с разстройство. Въодушевен от стореното, взех празната бутилка и я строших в стената. Чувството беше неописуемо като диханието на кобра във врата ти.

Беше ред на масата.

С ритници, с напъване и луда, почти оргазмена страст, разчекнах краката й и запратих таблата в другия край на стаята.

И се започна...

Въртях се в някакъв омагьосан кръг и рушах всичко, което попаднеше пред погледа ми.

Някакво шибано стъкло ми поряза ръцете. Кръвта шуртеше и се размазваше по стените.

Книгите излитаха от етажерките, разперваха за миг криле и после тупваха на пода като разстреляни мечти, или се блъскаха в стените и... отново падаха като подскочили нависоко жаби.

Блъсках главата си в стените и кръвта се смесваше със сълзите ми.

Кръвта се смесваше със сълзите.

Сълзите се смесваха с кръвта.

Кръвта извираше от лицето ми.

Сълзите и кръвта течаха бясно и задружно.

Паякът беше умрял.

Книгите бяха умрели.

Масата, гардероба, леглото, стените също бяха умрели, оплискани с кръв.

Душата на поета умираше бавно.

Само тялото оставаше живо.

Само болката беше жива.

Само разрушението беше живо и щеше да живее много след смъртта на тялото, болката и света...

Сълзите течаха...

А „МЕГАДЕТ" напяваха „Симфония на Разрушението".

8

                                      Денят бяга по мен

                                    с бръснач в ръка

                                       по улиците се гушат липите -

                                      посрещат нощта,

                                       отпил последни глътки смог

                               иде мракът,

                                       едрозвездна, студена вечер

                                       вятърът гони листа...

                                                                        и мислите ми.

                                       В чакалнята нелепи физиономии

                            се пулят насреща ми.

                                       Трябва да хвана влака!

                                       Трябва да хвана влака!...

                                       Но той отдавна замина

                                                             от началната спирка на живота.

                                       Захвърлям куфарите с

                                                                            мечти,

                                                                                  обич

                                                                                      и чувства...

                                       Влакът замина!

                                       Влакът замина!

                                       Тихо ридая в мрака.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...