Абе, кроя едни тайни планове да ставам Човек. Встрани от масите. Встрани от тълпите. Не помня кога тези почти неосъществими мечти ме заритаха яростно в главата. Помня само, че адски болеше – все едно бавно и старателно те премазва двутонен автомобил. Глупаво ли е било от моя страна да се напъхам точно под тежестта му? Падам си слабоумник и дразнещ наивник, не се учудвайте.
            С наистина тежка задача се нагърбвам и съм уверен, че ще я реша. Представяте ли си? Той искал да става Човек… Защо? Нима това е редно? С какво би могъл да заплати, ако получи този лукс?
            Ще допълня, че съм и неудачник. С блянове за нормалното, което се разлага в гори тилилейски. С едни изкукуригали виждания за времето. Глупашки си мисля, че трябва да съществува приятелско разбирателство и градивна подкрепа. Да ви призная, понякога съм готов да заплача за тези скъпоценни камъчета, знаейки, че въпреки всичко те ще си останат блестящи илюзии.
            Обичам. Колко простичко звучи, нали? И въздуха, и земята, и тревата, та дори понякога и росата. Раздавам се за обичта – ту аз я гоня, ту тя мен. Не е възможно да съществуваме без нея. Заобиколила ни е – накъдето и да се обърнеш, все ще я срещаш, въпреки че е невидима. Раждането на истинското изкуство се състои в съчетание на обективното, под чийто поглед се възмущава субективното.
            Не обичам. Това е малко по-различно. Кое? Лошите хора ли? По-силно говори. Не те чувам добре. Тях винаги ще ги има – не съм аз този, който с магическа пръчка ще ликвидира злото. Средата? Не може да се бърка пръстът ми и там. Вирея на едно място, запознавам се с личности и си отивам. Това е животът – вечно пътуване без куфар, но с Мечти…
            Страхуваш ли се от промяната?