Абе, кроя едни тайни планове да ставам Човек. Встрани от масите. Встрани от тълпите. Не помня кога тези почти неосъществими мечти ме заритаха яростно в главата. Помня само, че адски болеше – все едно бавно и старателно те премазва двутонен автомобил. Глупаво ли е било от моя страна да се напъхам точно под тежестта му? Падам си слабоумник и дразнещ наивник, не се учудвайте.
С наистина тежка задача се нагърбвам и съм уверен, че ще я реша. Представяте ли си? Той искал да става Човек… Защо? Нима това е редно? С какво би могъл да заплати, ако получи този лукс?
Ще допълня, че съм и неудачник. С блянове за нормалното, което се разлага в гори тилилейски. С едни изкукуригали виждания за времето. Глупашки си мисля, че трябва да съществува приятелско разбирателство и градивна подкрепа. Да ви призная, понякога съм готов да заплача за тези скъпоценни камъчета, знаейки, че въпреки всичко те ще си останат блестящи илюзии.
Обичам. Колко простичко звучи, нали? И въздуха, и земята, и тревата, та дори по ...