Из „Междупланетните хроники на Марковата принцеса Магдалена Маркова – Мегън /МММММ/“

  И тъкмо се застягахме ние с Мани да ходим в НАСА, ето ти ново двайсет – забременях. След оная чудна вечеринка с латиноамериканските танци на космическата станция и сражението с последния извънземен мохикан, от което излязохме като победители с чест и достойнство, а и със солидна парична премия, ние с моя възлюбен се бяхме малко разгорещили, хормоните бушуваха и у двама ни и се случи малък инцидент с третия презерватив. Спука се като пълен с нажежени страсти аеростат, а ние бяхме в такова еуфорично настроение цялата нощ, че не обърнахме голямо внимание на тази случка. После – те ти, булка, Спасовден!

  Шефът Мъск, разбира се, беше първият, който научи новината. От една страна, вика, яд ме е, че хвърлих толкова труд да ви уреждам в НАСА и втори шанс едва ли ще получите скоро, от друга – ура, че ще имате наследник и засега оставате при мен.

  От една, от друга, ама аз ще се надувам като плондер месец след месец, ще повръщам всеки ден и ще изпитвам странни канибалски желания към железарията и порцелановите пепелници на рафта в гостната.

  Манфред вика – нещо не ти достига в кръвта, да ходим на изследвания. И ще раждаме вкъщи – никакви болници! От една страна ми е драго, че използва първо лице, множествено число – „ще ходим“,“ще раждаме“, ама от друга – ще раждам само аз и само аз ще изпитвам родилни болки и сутрешни напъни да си избълвам червата на червения килим пред камината. Благодарско все пак за солидарността!

   Много грижовен излезе тоя мой мъж, да знаете! Намери ми най-добрия лекар, със сума ти титли, че и лауреат на Нобелова награда за медицина отпреди двайсетина години. Купи ми оная къща с петнайсетте стаи в предградията на Париж, обзаведе я по мой вкус, не се отделяше от мен и само дето от пиле мляко не ми намираше, когато ми се приядеше нещо. 

  И ето ме сега на огромното ни семейно легло в стил Луи ХV от коренище на марсиански трендафил, лежа и пъшкам като Хаджи Димитър, там, на Балкана, а доктор Филанкеншайн /това му е името, да не си мислите, че си правя майтап/, наврял къдрава, побеляла глава между коленете ми търси човека като Диоген. Мани, бял като платното на Биляна на Охридското езеро е стиснал ръката ми и още малко ще я счупи, а аз си повтарям наум редове от Махабхарата на английски за успокоение /четох, че това помагало при родилни мъки/ и се чудя момче ли ще се пръкне на белия свят или момиче. Дано всичко си му е на мястото, Боже, викам си, че три пъти повреди туй неродено отроче видеозона на доктора при контролните прегледи и така и не успяхме да го видим, само сърчицето му се чуваше как тупти, милото.

  „Плодът има странна аура, която поврежда апарата.“, каза след няколко проверки докторът. „Вероятно сте били облъчени по време на пътуването до Хидра през квантовия тунел и това се е предало на детето. Засега нямаме данни за подобни случаи, а тунелът още е затворен, така че нищо не можем да направим. Но изследванията ви са в рамките на нормата, ембрионът има чудесна сърдечна дейност и изглежда, че се развива добре. Най-сигурно ще разберем, когато се роди.“

  „Браво бе, докторе, нобелов Франкенщайн! След като се роди! Ами дотогава? Страх ще берем да не излезе двуглав мутант или сиамски близнак, изял брат си още в утробата.“

  Замълчах си аз, ама цялата бременност – на тръни. И ето, моментът настъпи. Докторът долетя от Тенерифе на свръххиперзвуков НЛО прихващач, осигурен веднагически от добросърдечния ни и òправен шеф и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да гледам тавана в „родилната стая“ и да рева като биволица, помъкната на водопой в пустинята Сахара. Акушерка нямаше, защото докторът „работел сам“. Малко врънках, като ми го каза Мани, ама се съгласих /“той е най-добрият!“/ къде ще ходя?  

  „Главата се подаде!“, вика в туй време нобелевецът, а аз едвам се сдържах да не ревна: „Една ли е, докторе, или ще раждам ламя многоглава някаква?“

  „Напъвай!“, вика оня, филанкишията. Аз нададох боен вик, сякаш ме дерат сто и един северноамерикански индианци /не ги бъркайте със северномакедонците, моля!/  и излезе най-после моето отроче, ама докторът не ми го даде, ами метна върху него едно одеялце и го сложи в легълцето до трендафила.

  Отпуснах се аз на пухените завивки, притворих очи омаломощена и чувам Манфред да говори нещо шепнешком. После виждам със замъглен поглед, че дава на доктора някакъв плик. И тръгна си оня синковец. Сами ни остави двамата с Мани! Ами ако ми стане нещо, не дай си боже?

  – Мани! – изстенах аз. – Къде отиде докторът? Лошо ми е!

  – Отиде си, аз го освободих. Къде ти е лошо? Ей сега ще решим проблема! 

  Помислих си, че и той ще завре глава между коленете ми, и аха да му река, че не е сега моментът да си спомняме, че живеем в романтичния Париж, обаче той подмина многострадалната ми утроба с възмутително безразличие и се насочи към пръстите на краката ми. Захапа палеца ми и започна лекичко да го масажира! По-голям кеф от това – здраве!

  Къде си ги крил тия любовни умения бе, хубавеляк? Не че се оплаквам, няма за какво, всичко винаги е било тип-топ, ама явно е оставил черешката на тортата за накрая.   

  Попросветна ми малко и викам:

  – Мани, не съм във форма сега, остави тия еквилибристики за по-късно! Искам да видя детето! Момче ли е, момиче ли и колко глави има.

  – Има една глава и е момче – казва Мани и се усмихва някак странно, сякаш ми се зъби, лицето му придобива пурпурночервен цвят и триъгълна форма, а косата му започва да дими и да се гърчи, сякаш току-що са го залели с вряла вода. И започват едни косми като въжета да му растат по челото, бузите, врата и мърдат тия косми като змии. Два чифта твърди хитинови криле се мандахерцат на гърба му, очите му стават големи и изпъкнали, а краката му изтъняват и по тях се появяват многобройни остри шипове.

  Мале, халюцинация, викам си аз! Поглеждам в кошчето с бебето и крещя неистово: с една глава е, това добре, ама каква? Голяма, триъгълна и с пипалца /затуй ме измъчи толкова, като излизаше, добре, че се оказах еластична, а той – метаморфостичен, да не се бърка с метафоричен!/. Личицето му – в цвят бордо, змиекосмато, като на татко му, а в отворената му, ревяща уста – ситни, ситни зъби, и растат пред очите ми!

  – Сори, ЕмЕм, бейби, ама така се получи! Аз съм от планетата Медуза Ред, съседна на Хидра и заселена с млекопитаещи насекомоподобни хамелеони. Бях тръгнал за там с еднопилотен космически кораб, но вашият тунел ме засмука, заедно с бричката на амазонките. Добре, че успях да включа екраниращото устройство, та не ме видяхте. Обаче корабът ми се беше повредил, та се наложи да кацна на Земята. Поправих го, но вие вече бяхте затворили тунела. После дойдоха злите извънземни и реших да се впиша в обстановката. Аз наистина те харесвам много и ще се грижа с цялата си всеотдайност за нашето хлапе, давам ти тържествена клетва. И извинявай, ако има нещо!

  – Как така ще се грижиш? – изхриптях аз. – Къде ти отиде ние-то бе, домат членестоног? И защо не ми каза всичко това, преди да надяна хомота?

  – А ти щеше ли да ме приемеш? – попита змиекосият и оголи огромните си зъби.

  Аз си замълчах, а той ме гледа печално и вика:

  – Има още нещо, любов моя. Ние на Медуза Ред имаме следродилен обичай, който никой досега не е нарушавал, и аз няма да го направя.

  – И какъв е той? Вземате децата от жените си и ги напускате, така ли? – попитах аз уморено и не знаех това дали е хубаво или лошо. Прекалено екзотични бяха и двамата, че да мога толкова бързо да свикна с тях. Трябваше ми поне малко време, за да реша какво всъщност искам – да остана и занапред с Мани, или не. Обаче детето – с пипала или без пипала, с червено или с розово лице – мое си е. Виж, за него ще се боря!

  Тъкмо да споделя с медузианеца това твърдо свое решение, той се наведе над краката ми и пак ме захапа за палците.

  – А, не! – викам аз. – Това ли ви бил следродилният ритуал? Няма да ти позволя да ми правиш френска любов на ноктите, лакирани са със супершик лак „Belle femme“. Ще се излющят. Пък и нервни окончания там нямам – нищо няма да усетя. Пусти мой късмет!

  – Свърши се тая с френските любови, бейби! – изръмжа Мани и така ме захапа за крака, че ми пусна кръв. – Няма да правим вече любов, отсега нататък сме във война. И накрая аз ще победя и ще те изям! Но първо ще ти откъсна краката.

  Аз пищя, а той продължава да ръфа. И ми обяснява като оксфордски професор с пълна с кръв уста: 

  – Ние сме в известен смисъл като вашите богомолки. Само че при тях след полов акт женската изяжда мъжкия, а при нас е обратното. След раждането мъжът изяжда жената. Това е необходимо, за да се запаси с хранителни ресурси, защото на Медуза Ред мъжките отглеждат децата. И ги кърмят до десетата година. Виж!

  Той продължаваше да стиска крака ми със зъби, а с едната ръка посегна към остатъците от ризата си и оголи гърдите си. И като ми се розовейнаха ония ми ти млечни жлези по цялата му предница – майко мила, съща Дунавска бяла свиня породиста!

  Аз не издържах на тази впечатляваща гледка и избълвах всичката храна, дето я бях погълнала сутринта – и гледах с отвращение и ужас как по ония му ти работи се стича белезникав стомашен сок, примесен със ситни парченца бекон и кисели краставички.

  Манфред вече се беше приготвил да ми откъсне безмилостно палеца и изведнъж…

  Илон Мъск „пристигна със гръм.“ /Кавичките са за педантичните литературо/в/еди/.

  Съвсем буквално. В едната си ръка държеше огромен букет с модифицирани хищни африкански гиднори* /любимите ми, аз им викам гидинори/, с диаметър на „устата“ метър, а в другата – далекобойния „Черен рицар“, също модифициран. Манфред му го беше оставил за ремонт. Дал го шефът на магьосниците от отдел „Реконструкция и модернизация“ и те му добавили куп хитроумни джаджи – карбонова въздушна бутилка, синтетичен приклад, удвоена енергия и увеличен брой на изстрелите с едно пълнене.

  Та влиза шефът в „родилната стая“ с чудничкия букет, струващ майка си и баща си, и вижда звяр невиждан как ръфа стръвно крака ми и вече го е погълнал до глезена. Хвърля букета експресивно върху трендафила /той лично засади тези сухоустойчиви хибриди на Марс, те израснаха 30 метра и сега там има обширни гори, източник на чудесна дървесина/, прицелва се с карабината и изпразва целия пълнител в чудовището. Обаче то не умира отведнъж, само започва да бълва отровна избухлива течност като бръмбар бомбардировач и продължава да стиска крака ми. Тогава хищните „гидинори“ /Бог да ги поживи!/ плъзват по пода, подпирайки се на корените си и нападат преобразения ми съпруг женоядец. Сигурно са усетили богомолческо-бръмбарската му същност, а те се хранят с насекоми. Бях се оплакала на Илон, че комарите ни безпокоят и той домъкнал като родилен подарък тия „гидинори“. Как биха съжителствали хищни растения с малкото невинно бебе, явно не е помислил, но добре, че не го е сторил! Иначе сега щях да съм труп храносмлян в стомаха на благоверния си.

  Така завърши нашата романтична история с Манфред. Беше страхотен съпруг, докато не реши да ме изяде. Традиции!

  Илон искаше да вземе Мани младши в секретната си лаборатория на Великденските острови, за да го изследват и наблюдават, но аз не се съгласих. Няма да превръщам синчето си в опитно животно! Шефът излезе много разбран. Даде ми петгодишен отпуск по майчинство и нае специално обучени детегледачки с докторски дисертации по биология да ми помагат. Вика, твоят син е съкровище за науката. Единствен по рода си. Възпитавай го като човек, пък нататък, каквото сабя покаже. А детето се оказа  много умно. Проходи на три месеца, проговори на пет, а сега вече решава интегрални уравнения и гледа фантастични сериали по телевизията. Най-обича оня филм по моя живот в главната роля с Лара Фабиан. И все повече заприличва на нея. Сега вече е почти човекоподобен, само пипалцата на главата му още не са изчезнали, и личицето му е покрито с тъмен мъх. Но и това ще мине, сигурна съм. Малко ме е яд, че е взел Лара за модел. Викам му – Мани, съкровище, оригиналът е тук, оная е с лещи, а моите очи са си истински, не вдява! Тайничко му пъхам навсякъде снимки на Брад Пит, поне да вземе мъж за модел, че е станал един рус, дългокос, къдрав и синеок, същинско ангелче момичешко. Ама нека, кой би заподозрял така, че може да се преобразява в богомолка и да яде съпруги! Пък и още е малък, няма да очакваме да стане като оня герой на Кафка, дето се превърна в насекомо, я!

  А аз вече се оглеждам. За мъжко рамо. И без хитинови криле, моля! Чудя се, дали Брад не е зарязал оная дългокраката и дали не е пак свободен. Трябва да се поразровя из интернет. Някой ден.

  Засега спирам с мемоарите, защото съм много ангажирана с Мани младши и с търсене на пълноценна и по-добра замяна на оня медузиански хамелеон, дето така подло ме излъга. Все пак момчето ми има нужда от баща и това е най-важното в момента. Все някой трябва да му приготвя шишенцата с мляко, докато навърши десет години, нали? Пък и няма да взема пример само от филмови герои! Те не могат да му намажат с йод одраното коляно, нито пък ще му разкажат приказка, за да заспи пак, когато се стресне посред нощ от някой кошмар. И няма да успеят пълноценно да го научат на състрадание и човеколюбие. С моето активно съучастие, разбира се. Аз пък може да се върна някога към преживелиците си, но нека Мани поотрасне малко, ще видим!

   Аз съм Мейгън Маркъл, междузвездна принцеса и търсачка на приключения. Приятно ме беше да пътуваме заедно из неизбродната вселена, дори и без галактически пътеводител. До нови срещи!

                                                                                              /Край/

  https://www.youtube.com/watch?v=FGkUmUbGPjY

1. Африканска гиднора – насекомоядно хищно растение с огромни корени, като змии, пълзящи на различни страни. Стигне ли до корените на друго растение, увива се  и изпива соковете му. Паразит. През дъждовния период се подава над земята и разтваря цветовете си. Те достигат до 15 см, имат яркочервена окраска и издават миризма на гнило. Тя привлича насекомите. С миризмата си гиднората може да задуши заек. Привлича много бръмбари и мухи, които влизат в цвета и растението ги поглъща. Африканската гиднора дава плодове, които могат да се ядат. Те са лакомство не само за животните, но и за местните хора. Смята се, че някои части на растението са лечебни.