Моето лято

       До този миг не бях усетила онази горчива тръпчивост по тялото ми, която нахлува само когато съм едновременно тъжна и щастлива... Лятото си отиваше, а толкова много обичах да се разхождам боса. Обичах топлият вятър да пръска на посоки косата ми. Така се чувствах най-красива. А сега времето, в което се чувствах така, си отиваше. Отиваше си смехът ми – моят и този на най-близките ми на "брега" на моето всичко, на моя си свят, отиваха си среднощните топли разходки, среднощните дълги разговори, отиваше си първото ми шофиране, първите ми трепети и първите големи сближавания с нови и стари хора, докоснали се най-близо до мен, първото усещане за голямо приятелство с брат ми - най-добрият и скъп човек в живота ми... И тогава за ПЪРВИ път не почувствах самота. Защото за първи път знам, че тези неща са завинаги. Чувствах се свободна да ги изпитвам отново, и отново, да се радвам и тъгувам едновременно за най-хубавото и истинско лято. Никога не е късно да намериш себе си, дори и около теб да е абсолютна бъркотия. И това лято аз се намерих – цялата, с всички неща, за които съм мечтала, сънувала и тайно копняла. И всеки ден намирам човека, който искам да бъда и не искам да бъда никоя друга. Нереално е да се чувствам толкова жива, толкова вдъхновена и толкова своя и истинска. Нереално хубаво е. Последните слънчеви лъчи огряват кожата ми, но не я топлят. Вече само я докосват. Вятърът е по-хладен, падат листата. И цяло лято чакам този миг, а ето че съм малко тъжна, че настъпва. Ако имаше как да върна времето – бих изживяла всеки миг по същия начин. Нищо не ми е по-скъпо сега. Това не е поредното произведение на изкуството, а по-скоро писмо до мен самата, когато се почувствам сама и изоставена. Това е начинът да знам, че не съм. Животът е толкова кратък – не може да се побере нито в стих, нито в книга, нито в снимка...  Но „Написаното остава...” Затова реших да си оставя спомен от мен, когато бях на 21 тук... Да си спомня как съм се чувствала, какво съм изгубила и намерила. Да си спомня за себе си и ако някой ден изгубя пътя – да мога да го намеря отново. Така че това е начало, което не е започнато от края на друго начало. Това е начало, което ще го бъде винаги, докато споменът за него е в мен. Начало на всяко лято и на всяка есен. Начало, което започна това лято.