22 февр. 2008 г., 08:53

Моето Злато 

  Проза » Другие
1323 0 0
2 мин за четене
Неподлежащо на определие стенание на влюбена душа...
Потресаващо е, когато животът те изправи пред врата, която никога повече не би искал да отвориш. Стоиш пред нея, гледаш табелката и чувстваш как душата ти те тегли навътре към познатата опустошителна буря, а разумът ти припомня за цялото страдание, което носи бушуващото и студено море... Въпреки всичко, подчинявайки се на първичното усещане, се поддаваш с неподозирана страст. Треперещи и хладни пръсти стискат месингова дръжка, сърцето препуска уплашено и въодушевено, заплашвайки да прескочи удар, а разумът се потапя, разтваря в експлозията от ендорфини, която притъпява предстоящата болка...
Блестящо, бавно, мързеливо, разтопено злато... Виждаш го, сетивата са алчни, искат го, жадуват го, сънуват го... Точката на насищане не съществува... Защото това е злато, а то разболява... Нервите пищят от ужас в момента, в който се докоснат, защото това е злато и то изгаря... Стоиш и гледаш от страни и няма сила, която да те спре. Да спреш да се самонараняваш, защото въпреки всичко е прекрасно... Великолепно като уханния пролетен дъжд, който облива лицето , за да не личат сълзите. Като зелените вълни на морето, преливащи в зеленото на две други очи, само че то е по-солено и сълзата пак не личи... Потайно, тихо, скрито, от кого се скриваш и защо го правиш? Нима се заблуждаваш, че обвивайки сърцето в подаръчна хартия, опитвайки се да заблудиш околните, че то не е подарък, всъщност ставаш невидим? Как ще скриеш светлината, която струи от него? Хлъзгавото щастие, което се опитваш да хванеш, а то все се изплъзва... Като непуслушна, но нахална златна рибка, която мами, лъже, че ще изпълни желанието на тялото и душата, но не и на разума... Защото разумът е този, който иска да предпази наивната душа от пожара на страстта. Рибката не е за него! Той ще я остави без вода... А може би е по-добре така? Жестоко, но пък безопасно. Да удушиш и умъртвиш цвета преди багрите да избухнат развълнувайки света. Преди лавата от разтопено злато да стане достояние и общо притежание...
Човек е алчен и такъв ще си остане. Откривайки съкровище, той ще го зарови отново и през годините регулярно ще се връща, за да му се наслаждава, тайно, скрито... Ще отваря все същата врата, за да открадне зрънце от онази светлина, която във времето преди е огряла няколко откраднати мига. Ще бъде щастлив от това, от своето разтопено злато, което въпреки болката, която ще му причини, е само негово.
Не е ли по-добре да останеш на върха? Далеч, на безопасно разтояние от златната река? Да посрещаш бурите високомерно, вятърът да играе с косата от листа, от сребърни листа... Но въпреки това, нещо те повлича от върха, без да се усетиш преодоляваш стръмната стена, повличаш камъните, изтръгваш корените на тревата. Те последват шеметния бяг, без да спират, без да се уморяват, без да се страхуват от настъпващия мрак. Разтопено злато се влива в твърдото сребро, разбива го на части, въпреки желанието да остане цяло, непокътнато и бяло... И за да стане още по-красиво малки, ярки скъпоценности от спомени проблясват в златната река, подскачат непослушно на повърхността и мамят с красотата алчните ръце, осмеляващи се да се потопят в забранен свят и да откраднат част от чуждото. Човек е алчен, не му достига това, което притежава... Такава съм и аз...

© Деси Мандраджиева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??