Обичам живота... обичам и смъртта... тя  е неразделна част от живота... Най-много ме е страх от това... да не умра внезапно - бързо и леко... Искам да умирам бавно, с дни,  да осъзная, че умирам, че това е краят... Искам да умирам в мъки, да имам време да оценя всеки миг от живота, да имам време да се простя с всички, които обичам, да имам време да уредя всичките си дела... Искам да умирам бавно и мъчително, да измъчвам любимите си и да се радват, когато умра... не за тях, а за мен, че съм се отървала от мъките... А най-много ме е страх от това да не си отида бързо и незабележимо, да заспя и повече да не се събудя... и да не оставя след себе си никаква следа...  и спомен... Знам, че близките ми ще страдат и ще ме помнят, но с времето... Само времето лекува всичко... заличава всички спомени... Искам да запомнят всяка радост, всяка мъка... искам да ме запомнят с това... С любовта, която съм изпитвала, с щуротиите, които съм правила, с проблемите, които съм носела, с отговорностите, които съм поемала, с обичта, с която ги дарявам... всеки ден... Искам дори и след като умра, да усещат, че витая близо до тях, че се наслаждавам на всяка тяхна стъпка... дори да е погрешна... Искам...
Преди време майка ми разказа, как преди да се родя, лекарите са опитвали да я подготвят, че няма да се родя... че според тях съм мъртва... Е, оживяла съм... и силно се надявам, ако я има онази  сила, която ме е върнала към живота, тя да ми помогне и в смъртта... Не искам бърза и лека смърт...
Искам да знаят колко обичам... Колко обичам студените зимни дни, когато мраз сковава устните ми, а аз се опитвам да ги стопля в твоите, когато се притискам, сгушена в прегръдките ти, търсейки топлина... Обичам и жарките летни нощи, когато лежа до теб и те прегръщам, а ти се опитваш да избягаш от мен и топлината ми... Обичам децата си... онова, което което разкъса плътта ми, за да излезе от мен с първичен вик... и   онези,  които вадиха разкъсани от мен... разкъсвайки душата ми два пъти по-силно... Обичам родителите си -  не само заради онова, което са ми дали и на което са ме научили... каквито и да са - обичам ги предано и безусловно... моите създатели... Обичам всички мъже в моя живот... всички, които са попили от мен и капка от моята нежност... Обичам и всички жени в моя живот... защото никой не ме е дарявал с по-нежни целувки, които може да дари само една обичаща жена... Обичам да раздавам себе си, любовта си, да обичам и да бъда обичана, да изоставям и да усещам мъката да бъда изоставена... Обичам да се смея... обичам и да плача... обичам да правя лудориите си, а ти да ме гледаш със насмешка като малко дете и да ме оставяш да се забалявам по детския си, неповторим начин... Обичам да танцувам... да се смея... обичам да работя... обичам и да пиша... Обичам да падам, да губя, а след това сама да се изправям, с нови сили и жажда да успея... Обичам всичко, което ме кара да се чувствам жива... Обичам слънцето, обичам луната, обичам звездите, обичам изгрева, залеза, мрака, обичам света, хората... живота... Обичам и теб... С теб ще ми е най-трудно да се разделя... Знам, че ще умра щастлива... Ето защо ме е страх... Искам да умирам бавно, мъчително, в болка, щастливо... какъвто е и целия ми живот...