Случи се в събота. Последният  работен ден за седмицата и ме очакваха два почивни дни. Мартин се появи в ресторанта в който работех към седемнайсет часа и си поръча капучино. Когато отидох до него ми се усмихна, извади два билета от джоба си и каза:

- Довечера заминаваме за Сицилия. Имаме два дни да си починем, да разгледаме Катания а ти да събереш смелост за да ми кажеш това което те тормози и което аз не знам.

Зави ми се свят а устата ми пресъхна. Само това ми липсваше сега, два дни пътуване, друга държава, хотел и тормоз от Мартин, докато не разбере какво се случва. И познавайки го, нямаше да се откаже докато не получи това което иска.

Май наистина имах проблем.

След като приключих работа, го оставих на бара и отидох да си приготвя багажа. Щяхме да пътуваме с кораб в десет часа същата вечер и към седем сутринта да акостираме в Катания - столицата на Сицилия. Корабът се оказа малък но много луксозен. Имаше красива палуба с открит бар, уютни каюти и невероятно вежлив персонал. Докато пътувахме Мартин беше във великолепно настроение. Разказваше ми забавни истории, гледахме птиците които прелитаха в небето над нас и накрая ми подари един залез над Средиземно море. Вечерта хапнахме в ресторанта, прибрахме се в каютата и правихме безобразно много секс. Чувствах се щастлив и реших, че сега е подходящият момент да му кажа какво ме тревожи, но когато го погледнах видях че беше заспал. Спокоен и красив. Облякох се и излязох на палубата. Топлата вечер ме приласка и седнах на една пейка загледан в тъмната вода. Замислих се за това което се случи, как попаднах на остров Малта , как се запознах с Мартин и какво се роди между нас...

Вечерта е любимото ми време. Тогава, когато тъмнината обвива всичко и го превръща в тайнственост. И само фантазията може да докосне всяко кътче обвито в мрак и да го разгадае. Докато светлината на деня не залее всичко с видимост и не развали магията на нощта.

Допир на ръка по рамото ми ме стресна, обърнах се и видях съненото лице на Мартин, който стоеше зад мен. Беше с тениска, къси панталони, разрошена коса и изглеждаше дяволски секси. Седна до мен, прегърна ме и тихо попита:

- За какво мислиш?

- За нас. - отвърнах аз и не го излъгах. - Мислех си за нас. Затова как се срещнахме и какво се случи след това.

- И какво се случи?

- Ами влюбихме се. Или поне аз се влюбих в теб. Случва ми се за първи път, но съм сигурен, че те обичам Марто. - казах го на един дъх и млъкнах.

Мартин доближи устни до ухото ми и прошепна:

- Тогава защо искаш да ме изоставиш?

Всичко в мен замря, не ми достигаше въздух и ми трябваше малко време за да дойда на себе си. Мартин продължаваше да ме държи в прегръдката си, а аз не знаех какво да направя. Очите ми се пълнеха със сълзи и обърнах главата си встрани гледайки към тъмнината и нищото което ни заобикаляше. Исках да му кажа всичко но нещо ме спираше. Обичах го, и фактът, че трябва да се разделим, ме ужасяваше. Дали защото беше първият мъж в живота ми или защото всичко се случваше далеч от България и не познавах друг освен него, но болката която изпитвах беше непоносима.

И тогава се разплаках. Разплаках се от болка, от безсилие, от ярост. Разплаках се от това, че не можех да променя нищо а исках. Мартин ме притисна още по плътно до себе си и и тогава се разридах. Всичко щеше да ми липсва: дъхът му, топлината на тялото му, неговите капризи, болезнената му ревност и непредсказуемият му характер...Всичко това щеше да ми липсва и го знаех.

Колкото повече плачех толкова по силно ме прегръщаше без да казва нищо. Държеше ме в ръцете си и ме целуваше. Щом се поуспокоих го погледнах в очите и всичко което успях да кажа беше само едно:

- Обичам те! - после отново се сгуших в него и без да усетя съм заспал.

Когато Мартин ме събуди, корабът влизаше в пристанището на Катания. Очите ми бяха подути  а слънцето ме заслепяваше до болка. Минахме митническата проверка и попаднахме в шумният и динамичен свят на Катания. Взехме такси, той каза името на хотела и след половин час бяхме в стаята. Казах му че ще си взема вана а Мартин реши да отиде през това време  да си купи цигари и нещо за пиене. 

Не помня колко време съм лежал в прохладната вана но когато излязох от банята минаваше два часа следобед а Мартин все още не се беше върнал. Стори ми се странно защото никога не закъсняваше, а когато бяхме заедно мразеше да ме оставя сам за дълго. Дали от любов или от болезнената си ревност - не знам. Но сега го нямаше повече от два часа. Облякох се, излязох на балкона и половин Катания се ширна пред погледа ми. Малките улички в старият град се виеха , като реки и се събираха на площада при голямата катедрала. Стоях, гледах този град а всичко което виждах беше... едно нищо. Мислите отново ме върнаха в България. В улиците и магазинчетата на родния ми град.В топлите и уютни кафенета, където в студените зимни вечери се събирахме с приятели и  говорихме, мечтаехме, влюбвахме се, плачехме или се смеехме от радост и от това че сме заедно. Очите ми отново се напълниха със сълзи, прибрах в стаята и се смъмрих на ум, защото започвах да приличам на разглезен ревльо. Отново погледнах часовника -минаваше четири часа а Мартин все още го нямаше. Помислих да изляза и да го потърся, но не познавах града и нямах никаква представа къде може да е отишъл. Все пак реших да се разходя около хотела но щом натиснах дръжката на врата се оказа че е заключена. Огледах се и потърсих ключа с поглед, но не го открих никъде и съвсем се обърках. Седнах на един стол и загледах заключената врата все едно чаках да стане някакво чудо и тя да се отвори сам.  Така минаха часове... Разхождах се в стаята, пуших, излизах на балкона, а за мой "късмет" в стаята нямаше и телефон за да се обадя на рецепцията.

Накрая легнах, включих телевизора и започнах да прехвърлям каналите без да знам какво всъщност гледам.

Така съм заспал. Когато се събудих в стаята беше тъмно и само работещият телевизор осветяваше час от мебелите  и я превръщаше в сумрак. За малко да извикам, когато видях че на леглото до мен седеше Мартин. Беше облечен и в ръката си държеше бутилка с уиски. Погледа му светеше в тъмното, беше пиян и не откъсваше очи от мен. Седнах в леглото и обвих краката си с ръце.

- Къде беше? Притесних се за теб.

Мартин отпи от бутилката и стана от леглото.

- Нима!? И защо се притесни за мен Вал? Изобщо пука ли ти за мен? Интересува ли те какво ще стане с мен? - крачеше из стаята, пиеше от бутилката и крещеше.

Станах, доближих се до него и го хванах за раменете за да го задържа на едно място.

- Моля те, Марто, спри да викаш. Нека поговорим спокойно. Не е нужно да се караме.

- Да поговорим значи? - подсмихна се той и отново отпи от бутилката. - Ами да поговорим...

Мартин се отдръпна от мен и точно когато реших , че се е успокоил, той удари бутилката в стената и цялата стая се покри със счупени стъкла и уиски. Погледнах го ужасен и видях че плаче. Сълзите мокреха лицето му а той ги триеше с длани. Приближих се и го прегърнах.

- Хайде не плачи. Ела да си легнем а утре ще поговорим. Хайде, Марти, ела в леглото.

За миг притихна в прегръдката ми и се успокои но в следващият миг се отдръпна рязко и ме удари в гърдите.

Това, което се случи след това, не мога нито да преразкажа, нито ще проумея и осмисля докато съм жив.

Мартин ме смаза от бой.

Плачеше и ме биеше.

Опитах да се защитя но той стана още по агресивен. Удряше ме, риташе ме и не спираше да плаче. Накрая спрях да се движа и просто лежах на пода а от носа и устата ми течеше кръв. Помислих, че ще умра.

Изведнъж спря да ме удря, светна лампата и когато ме погледна на пода, се свлече до мен и изхлипа само едно - "Не".

Не можех да се движа, а всеки опит да помръдна ми причиняваше неистова болка. Носът ми не спираше да кърви, устата ми беше разбита, една ми ръка изглеждаше странно изкривена и неподвижна а тялото ми пулсираше от спазми. Не виждах и не усещах нищо. Просто лежах на пода и дори не плачех. Мартин взе главата ми в скута си и започна да ме целува и гали.

- Какво направих... Какво ти направих...

Опита се да ме повдигне, но аз изкрещях от болка и той ме пусна обратно на земята. Взе една хавлиена кърпа и започна да почиства кръвта от лицето ми.

- Моля те, Вал, кажи нещо... Моля те...

Исках да му отговоря, но не можех. Въпреки болката се раздвижих а Мартин ме вдигна и отнесе в леглото. Донесе още кърпи и лед, избърса кръвта по мен и наложи леда увит в кърпа на лицето ми. На сутринта се оказа че положението става все по-лошо. Целият бях отекъл, устата, очите, носът всичко ме болеше и бе в синини. Ръката ми се поду а ребрата ме пробождаха със страшна болка щом си поемех въздух. Напълно изтрезнял Мартин рухна и стоеше до мен блед , с огромни сенки под очите. Щом видя, че състоянието ми се влошава реши да извика лекар. Исках да го спра но нямах сили да говоря. Той слезе до рецепцията и след малко се върна с медицински екип. Лекарката ме погледна и обръщайки глава загледа въпросително Мартин, очаквайки някакво обяснение. Той стоеше до леглото, рошеше нервно косата си и само повтаряше:

- Аз съм виновен... Само аз съм виновен за всичко...

Хванах ръката на лекарката и я дръпнах към себе си за да се наведе, събрах всичките си сили и казах:

- Паднах лошо, докторе, а той не успя да ме хване. - не знам дали ме разбра и повярва, но изражението ù омекна.

Говорех прилично италиански защото го бях учил като втори език във Френската гимназия, и поне успях да я убедя,че не е това за което си мислеше. Макар че съм сигурен че тя веднага разбра какво е станало. След като ме прегледа обстойно, каза че трябва да ме закарат в болница за да ме снимат и да видят дали няма нещо счупено и вътрешни наранявания. Санитарят и Мартин ме сложиха на носилката и след час бях в Централната поликлиника на Катания. Снимаха ме, взеха ми кръв за изследвания а същата лекарка ме прегледа отново. Почистиха лицето ми, премериха кръвното ми и ми направиха електрокардиограма. През това време снимките станаха готови.  Лежах в болнична стая на спешното отделение а Мартин седеше на стол до леглото ми подпрял главата си с ръце. Изглеждаше смазан от болка и вина.

Лекарката закачи рентгеновите снимки на светещо табло на стената, разглежда ги известно време и накрая ни обясни, че имам две спукани ребра, ръката ми е изкълчена при рамото, но по сериозни фрактури или вътрешни увреждания  нямало. Превързаха и наместиха ръката ми, преляха ми две банки серум и обезболяващи, лекарката предписа нужните лекарства и дълга почивка и ме изписаха. Линейката ме закара обратно в хотела, качиха ме в стаята и щом останахме сами  Мартин се  подпря на рамката на вратата и заби поглед в пода. От лекарствата се чувствах отпуснат и малко замаян и неадекватен. Не знаех какво да му кажа и затова просто мълчахме, всеки потънал в собствените си мисли и страхове.

следва продължение...