Живея си аз някъде из 2103-а година, джвакам си кубчето от Хлорела* и замезвам с яйчица от японски пъдпъдък, наредени върху салата от репички, соеви кълнове и лук. Лежа разплут на масажиращ неврологичните ми точки шезлонг и зяпам небрежно в морската шир. Морска шир, обграждаща ме и от четирите страни, защото си позволих да придобия скромен имот - една малка схлупена къщурка, ситуирана нейде из Южния пасифик. Забутан между Фиджи и Нова Зеландия, аз съм на хиляди километри от земя, ала само на десетки от най-близките ми съседи. Най-близки като разстояние, разбира се, инак не държа на ничия приятна компания.  Дори из тази част на световния океан, вечноплодящата се човешка популация, успя трайно да се намърда. Сякаш цялата тази сган си е поставила за цел да ме гони по петите и желае да достигна нови нива на клаустрофобия. Очевидно е, че отърване няма от плъзналите индийски пълчища, на които техническият прогрес им позволи да живеят сносно сред седемте морета и да си джвакат, препоръчваната горещо от Махатмите, постна храна. Проблемът с хлорелата и трудно смилаемата целулозна обвивка на микроклетките е отдавна решен и вече дълги години три четвърти от населението на планетата, се препитава с генномодифицирани водорасли, клонирани рибни израстъци и оптимален микс от земни растения и животни с оглед на набавянето на необходимите белтъци, въглехидрати, мазнини и витамини. Затова зеленчукови култури, които се характеризират с висока продуктивност и къс вегетационен цикъл, станаха основна и неотменима част от менюто на разпростялото се човечество. Фъстъци, соя, сусам, грах, ориз, картофи, китайско зеле, цвекло, спанак, салати, моркови, репички, лук – това са въобще, храни с подходящ биохимичен състав и сравнително лесни за гледане, а за който има пари – и за ядене. За жалост всичко, идващо от сушата, е много по-скъпо и труднодостъпно от генеричното зелено кубче водорасли, което се явява оптимален суров фураж, както за японските пъдпъдъци, така и за средностатистическите граждани. За разлика от пернатите си събратя, тривиалните двуноги бозайници не снасят по две яйца на ден, а само знаят как да ги папкат на закуска, с чието си дръзко поведение навремето предизвикаха остър глад за продоволствия. Истински гастрономически лукс, спрос за месо, яйца и мляко, който остана незадоволен от тясната и пренаселена земна твърд. Та принудени от висша нужда, Онези висши в еволюционно отношение сухоземни примати, бързо се върнаха обратно в океана, за да правят компания на прастари медузи, октоподи и други низши безгръбначни. И разбира се, за да опоскат морските дълбини и где що има мърдаща твар. Е поне зеленина се сетиха да развъдят – с 60% протеини, хлорелата е неизменно блюдо, начало на всяка хранителна верига. Начало още и на моята сиромашка закуска, снабдена естествено с пресована хлорела, клисави морски треви, индустриално развъдена пещерна плесен за редовен стомах, но също така и с вратни пържоли от живородена свиня, руска салата, както и биволско кисело мляко с каймак. Сред петдесетте милиарда пръкнали се умни маймуни май е останала и тук-таме по някоя биволица, така да хваща окото, а и да дарява с почти безценното си мляко, трапезата на скромната ми персона. Въпросната софра е наистина мъничка, нисинка подложка на колелца, точно пасваща между моя шезлонг и този на седящата до мен русолява девойка. Нордическа екзотика сред разтапящата жега. Една от малкото останали на планетата блондинки – изчезващ през последното столетие вид. Трябва да работим за продължаване на поколението и генетичното многообразие, няма как. Това сме ние – хората с отговорности…   А и с известни финансови възможности.

  Та живея си аз, пече ме южното слънце, гали ме морския бриз отляво и северното бижу отдясно, пия си докараната от десетки хиляди километра гръцка мастика и си клатя лениво краката, колкото да не потъна в сън. Потъвам, обаче не само в омарата на идиличния разкош, но и в някакви далечни мисли, долетели сигурно с ятата бели чайки, реещи се високо над пустата ми глава. Идват с натоварващ ум, вместо да вземат да изпият моя. Лежа блажено притворил очи, гледам червените петна от слънцето на гърба на клепачите си и се чудя, аджеба дали съм в тропическия рай или в студената камера на някоя морга. Дали е 2103 година или 2057 и дали мозъкът ми не седи изрязан в кутия с включен щепсел, опиващ се от виртуални истории, създадени за замразени мъртъвци. Или пък още приживе ми го бяха пуснали тоя филм? Сладка залъгалка - свят на наслада за жив труп. Нищо, ще поживеем, ще видим… а дотогава ще взема да му ударя един мокър сън.