Тя стоеше с приведена глава вперила поглед в часовника – всеки ден, всеки час. Чакаше търпеливо. Беше един такъв  електронен часовник – със зелен циферблат, черни цифри  и две  пулсиращи точици.  Приличаха на две малки черни очи – отварят се – затварят се. Понякога се питаше кому  беше хрумнало да съчетае това зелено с черно.  Един ден очичките  на зеления часовник спряха вторачени в нищото, спря и стенният часовник с кукувичката и старият будилник на баща й – всички те, в този съвсем обикновен декемврийски ден, спряха едновременно в 12:06 часа. Когато това се случи, тя  отиде до механичният часовник  и започна да го разглежда. Сашенка много го обичаше, но ето, че сега замлъкна. Реши, че кукувичката се е уморила толкова години да излиза от къщичката си и да кука на всеки час. Старият пожълтял будилник на баща ѝ беше твърде стар и си беше съвсем нормално да спре. Но защо и часовникът на Сашо се опули такъв онемял – не знаеше. Не помнеше и колко време го нямаше Сашо. Все го виждаше там  на вратата. Усмихнат. С бялата тениска, дънковото яке и сака през рамо. Изпращаше ѝ въздушни целувки, а тя, със засъхнали сълзи, нервно потрепваше с устни. Защото не искаше той да заминава. От деня, в който чу: „ Извинете, този чадър Вашия ли е?” и срещна погледа му, за нея живота стана Сашо. А сега  тъгуваше за него. Нейният  Сашо с топлата усмивка! Тя искаше да са заедно, вечер да  разтрива уморените ѝ нозе, да я гали с топлите си ръце, да заспива в  прегръдките му. Толкова ли много искаше?

Когато Александра  се роди,  Сашо държа ръката ѝ цяла нощ!. Дъщеря им порасна, тръгна на детска градина и тя ги изпращаше всяка сутрин. Виждаше как той я вдига на раменете си на конче и започваха лекичко да подтичват. Махаше им дълго от терасата. Докато се изгубят зад ъгъла.

Затова когато Сашо ѝ заприказва в един счупен ден за някакъв дълг и как трябва да замине, тя се вцепени. Не разбираше нищо, някак думите  не достигаха съзнанието ѝ. Сашо беше най-прекрасният съпруг и баща, това беше неговият дълг и това я правеше щастлива. Не, не, това не трябваше да се случи, знаеше го, по някакъв странен начин усещаше, че той трябва да остане при тях. Но ето че замина! След една звездна нощ изпълнена с целувки, сълзи, хлипане и меката светлина на усмивката му. Когато вратата се затвори зад него, изпита усещането, че душата ѝ  я напусна и тръгна със Сашо. Опита да каже „Обичам те!” и разбра, че не може – нямаше глас, замлъкна завинаги. 

 Майка ѝ заживя при нея. Гледаше малката Сашенка, пазаруваше, готвеше, чистеше, грижеше се за цялата къща  и все нещо я питаше. А тя нищо не чуваше от думите ѝ, някак не я разбираше, единствен миг, в който като че ли прочу, до съзнанието ѝ достигнаха думите  : ” …длъжна си,  защото си майка, каквото и да е станало!” Това ѝ прозвуча странно – какво може да е станало и какво общо има тук  майчинството? И  не спираше да се ослушва за щракване на бравата.

Часовникът не тръгваше – нито единия от трите. Този, със зеленият циферблат Сашо ѝ остави. „ За кураж”  –  както се изрази тогава. Но когато спря –  тя се изгуби. Времето се местеше като някакви врати  на колела – наляво - надясно, нагоре - надолу и тя не разбираше какво става.

Майка ѝ също замлъкна и се движеше като сянка от стая в стая. Единствено  Сашенка извикваше накъсан трепет в очите ѝ, в нея тя виждаше усмивката на Сашо и устните му. Търкаляха се дните, нощите, месеците – дъжд, слънце, сняг, дъга, луна, облаци, вятър, а тя все гледаше този зелен часовник с черни цифри. Вече бе решила, че мигът, в който той тръгне ще чуе гласът на Сашо. Но това не ставаше и не ставаше. Косата ѝ посивя, очите ѝ помътняха, отслабна, трудно намираше сили  да отиде в другата стая. Не усещаше промяната в себе си, не усещаше и вървежа на времето –  като че ли Сашо вчера беше тръгнал и ще се върне, няма как да бъде по друг начин.

Едно ранно утро се  събуди  с пламнало сърце, гореше и изпепеляваше всичко в нея. Неволно  отрони стон    от собствената  си   клада. Падна в леглото  плувнала в лепкава пот  и тогава чу как вратата се тракна леко. Изхриптя: ”Сашо…”,  но не получи отговор.  Втурна  се по нощница навън. Боса. Затича с всички сили да го настигне. Да, Сашо е дошъл, видял е, че спи  и  е  отишъл да ѝ купи цветя, но няма време, тя толкова много го чакаше, ето, сега ще го настигне, тичаше, тичаше с всичките силици, които ѝ бяха останали от това обвито в черен креп чакане, напрягаше се, дъх не ѝ остана, блъскаше се в хората, косата ѝ се заплиташе от вятъра, виждаше  раменете и косата му,  тичаше, не трябваше да спира, ето след тези момчета е Сашо… Внезапно падна до едно дърво, подкосена като птиче крило,  сърцето ѝ се строши, от очите ѝ потекоха горещи сълзи,  небето –  свъсено и мокро,  се наведе,  обгърна я и я целуна.Тя въздъхна тихо и отрони: ”Сашо, обичам те…”

На погребението  беше само майка ѝ, която някак се беше смалила от времето и чертите ѝ бяха избледнели. Когато си тръгна, мина да остави цветя и на другия гроб  –  Саша Николаев, 1975 – 2003, загинал в Ирак – Кербала , при изпълнение на служебния  си дълг.