Нещо ме събуди посред нощ. Извърнах се и с мъка фокусирах очите си в циферблата на часовника. Един и тринайсет. Първата ми реакция беше да изпсувам звучно, което действие съпроводих с не по–малко звучна прозявка. Беше ме събудил някакъв шум, долетял откъм горния етаж. Не знаех защо съм толкова сигурен в това, но бях сигурен, и то напълно. Горе живее едно много мило момиче на име Деница. Притворих очи и се опитах да не мисля за нищо, подготвяйки се за прегръдката на съня. Горе се чу стенание, в което сякаш имаше еротична нотка на вплетени в едно удоволствие и болка. Не бях чувал да има приятел, но явно имаше. Чух шумолене, после нов, още по–настоятелен стон. Стонът бързо премина в серия от сподавени изпъшквания, от които веднага започнах да се изнервям. Нещо се стовари тежко на пода. „Доста са буйни” – казах си наум аз.

  Бавно се унасях, представяйки си как Деница бива изчуквана страстно от гаджето си.

  – Сашо, чуваш ли ме? – долетя отгоре настоятелно запитване.          

  Моето име! Стреснат, аз седнах на леглото, опитвайки се да накарам сънения си мозък да се размърда и да вдене какво всъщност става. Това сън ли е или реалност?

  – Имам нужда от теб, Сашо – изчурулика палаво тя.

  Сънливостта ми моментално се изпари. Облякох се възможно най–бързо, чудейки се дали цялата тази работа не е някаква шега.

  Почуках предпазливо на вратата на Деница.

  – Влизай, отворено е! – провикна се нетърпеливо тя.

  Вътре беше сумрачно, светеше само нощната лампа. Деница беше полегнала странично на леглото си и се взираше в мен.

  – Чух името си и… – подхванах нервно аз.

  – Извинявай, че те събудих.

  – Няма проблеми.

  Меката светлина на нощната лампа осветяваше миловидното ù лице, което бе обрамчено от дълга до раменете руса коса. Притворила очи, тя размърда устни, издавайки тихо стенание. Краката ми ме отведоха при нея. Беше облечена в синя тениска, приятно издута от гърдите ù. Тениската едва покриваше горната част на бедрата ù.

  – Помислих си, че вероятно не би имал нищо против… – подхвана тя, изчервявайки се леко.

  – Аз също се чувствам леко неловко.

  Тя се усмихна и сведе глава към пода като завъртя показалеца си около един падащ пред очите ù рус кичур.

  – Въпросът е там, че… имам нужда от помощ – каза тя.

  – Какво мога да направя за теб?

  - Спънах се в котката си, отивайки към банята. Тъпа работа. Щеше да е смешно, ако не бях си ударила глезена – обясни тя.

  Усетила сякаш, че говорят за нея, котката ù измяука. Беше тлъста сиамка, доколкото можех да видя, и се бе изпънала в ъгъла.

  – Млъквай, Софи! – каза Деница, после ме погледна и добави: – Трябват ми обезболяващи. В банята са, в шкафчето над мивката.

  Аз хвърлих едно око към краката ù, които бяха обути в бели чорапи, след това донесох хапчетата и чаша вода.

  – Може би трябва да повикаме лекар – казах аз, докато я гледах как мята две хапчета в устата си и грациозно извива дългия си врат, отпивайки от чашата.

  – Надявам се утре глезенът ми да е по–добре. Ако не е, ще отида на лекар. Сашо, би ли ми помогнал да отида до банята? Защото вече страшно ми се пишка. Тази тъпа котка…

  – Разбира се.

  Тя седна в леглото и преметна краката си над страничната табла. Когато стъпалата ù докоснаха пода, от устата ù излезе тихо стенание, а  лявата ù буза потрепна. Аз се приближих и йù подадох ръка. Дланта ù беше малка, мека като коприна, нежна като морски бриз. Тя бавно се изправи на десния си крак. Докато балансираше, стараейки се да държи лявото си стъпало над пода, тя се олюля, след което се хвана за рамото ми. Плъзнах ръката си около талията ù и очите ни се срещнаха за секунда.

  – Не можеш ли да стъпваш на болния крак? – попитах аз.

  Деница поклати глава, облегна се тежко на мен и заподскача напред. Лявата ù ръка беше преметната небрежно около врата ми, а тялото ù – плътно прилепнало към моето. Усетих, че се възбуждам.  Тя отново простена.

  Заклатушкахме се тромаво към банята. Тя не спираше да издава тихи стонове – звуци, които направо ме подлудяваха и които ме караха да предприема нещо. Тя беше толкова безпомощна, толкова нежна и крехка.

  Досрамя ме, че мисля за секс в такъв момент. Тя ме беше извикала да ù помогна и изпитваше силна болка, а аз, идиотът мислех само с долната си глава.  

  – Много ти благодаря, Сашо! – каза тя и дори успя да ми се усмихне. – Нямаше да се справя без теб.

  – Не се притеснявай – отвърнах сухо аз.

  Тя се отдръпна от мен и се подпря на касата на вратата. Почувствах ръцете си подтискащо празни. Докато размишлявах върху чувствата си, тя влезе с подскок вътре и затвори вратата зад себе си.

  Помогнах ù да се добере до леглото, като този път я държах по–здраво. Симфонията от стенания продължи. Тя като че ли не се притесняваше от мен или може би просто не ù беше до мен с оглед на болката, която я мъчеше.

  – Благодаря ти – каза тя и ме целуна плахо по бузата преди да се отпусне на леглото.

  – Дай да ти видя глезена – казах аз.

  – Не. – Тя поклати глава, в очите и блещукаха палави пламъчета.

  – Защо не?

  – Мисля, че знам какво искаш да видиш всъщност.

  Дланите ù се плъзнаха под ръба на тениската, замръзнаха там за секунда, после се отместиха бавно нагоре, разкривайки липса на пликчета и още нещо. Аз бях впечатлен от показаното, особено от влажната ù вагина, но в същото време се чувствах измамен. Всичко беше лъжа, глупаво театро. Нищо ù нямаше на глезена. Тя чисто и просто ме бе преметнала. 

  – Довиждане – измърморих аз и се извърнах към входната врата.

  Ръката ù се стрелна напред и сграбчи моята.

  – Недей! Не си мисли, че … – подхвана тя.

  – Я стига! Не съм идиот! – изкрещях аз и с рязко движение се отскубнах от хватката ù.

  Деница се свлече върху страничната табла, като за малко не се катурна от леглото. Лявото ù стъпало се удари в пода. Последвалият писък за малко не продъни тъпанчетата ми. Лицето ù се сгърчи от болка, очите ù напираха да изскочат от орбитите си. Стискаше глезена си, треперейки цялата като лист. Постепенно писъкът премина в нестройни ридания. Плахо пристъпих напред, после коленичих пред нея. Тя ми заби шамар, мощен шамар. Аз запримигах, изненадан от силата на удара. 

  – Много съжалявам. Помислих, че… – измънках аз.

  – Разкарай се! Веднага! – изсъска тя.

  Потърсих очите ù с поглед. Тя се взираше в глезена си, като продължаваше да го стиска с две ръце, скимтейки. Внимателно отместих треперещите ù пръсти.

  – Какво правиш? – попита смутено тя. В гласа ù вече нямаше и следа от гняв.

  – Опитвам се да помогна.

  Тя изсумтя презрително, но не възрази, когато се заех да събуя чорапа ù. Дори най–лекото докосване ù причиняваше болка. Кокалчетата йù едва се виждаха под подутината, а отстрани на стъпалото ù имаше голяма синина с формата на полумесец.

  – Имаш ли бинт? – попитах аз.

  – Не.

  – След минутка се връщам – казах аз и се отправих към вратата. Чух Деница да казва:

  – Не искам нищо от теб.

  Когато донесох превръзки, тя въздъхна отегчено и махна с ръка. Коленичих на пода и започнах да бинтовам глезена ù. Топчестите ù пръстчета потрепваха спазматично от време на време.

  – Правил ли си го преди?

  – Не.

  Гледах превръзката да не е прекалено стегната.

  – Как е? – попитах.

  Тя размърда пръсти, примижа за секунда, после отвърна:

  – Добре.

  Донесох лед от хладилника и го сложих върху подутината. Деница трепна, но се след това се усмихна.

  – Сега по–добре ли е?

  – Да, благодаря. Отивай да спиш. Вече мога и сама.

  – Сигурна ли си?

  – Ъ–хъ.

  Помогнах ù да подпре глезена си на възглавница, след което тръгнах да си ходя.

  – Извикай ме, ако имаш нужда от нещо – казах аз и напуснах апартамента ù.

***

  Не можех да се унеса в дрямка. Всеки път, когато клепачите ми натежаваха, пред мен изникваше лицето на Деница. Изкривено от болка, но въпреки това красиво. Представях си дребната ù фигура, просната в леглото и очите ù, пълни със сълзи.

  Нещо горе изтопурка и аз скочих. Беше четири сутринта. Докато се обличах, опитах да изясня за себе си защо съм толкова разстроен. В крайна сметка нищо чак толкова важно не се бе случило.

  Почуках на вратата преди да вляза. Деница лежеше неподвижно в леглото си.

  След кратко колебание прошепнах:

  – Будна ли си?

  – Не, спя дълбоко – отвърна шепнешком тя, имитирайки гласа ми.

  – Чух, че нещо падна и…

  – Дистанционното ми се изплъзна от ръката. Извинявай, че те обезпокоих.

  – Как е глезенът?

  – Подутината се разраства.

  – Ще те закарам в болницата.

  – Не се тревожи, ще ми мине.

  – Обличай се! – настоях аз.

  – Би ли ми донесъл чехлите? В гардероба има чифт сабо. Всъщност, само десният ми трябва.

  Когато донесох чехъла, тя се опитваше да навлече полата си без да мърда много–много пострадалия си глезен. Лицето ù се бе зачервило, или от напрежение, или от болка. Облече се и се накани да става.

  – Да ти подам ръка?

  – Ръце си имам, крак ми трябва – отвърна тя, пъшкайки.

  Помогнах ù да се изправи, след което я подхванах здраво през кръста.

  – Готова ли си? – попитах.

  Внезапно тялото ù натежа в ръцете ми, а главата ù клюмна на една страна. Зад безпомощно пърхащите ù мигли надничаха замъглени очи. Стиснах я здраво, за да не падне.

  – Дени!

  Тя се ококори учудено, след което стъпи стабилно на здравия си крак.  

  – Малко съм замаяна – измънка тя.

  Вдигнах Деница и я понесох към изхода. В бързината не забелязах котката и се спънах в нея. Изритах я настрани.

  – Много съм ти ядосана, Софи, да знаеш – каза Деница на домашния си любимец, после плъзна длан под ризата ми и нежно потърка гърдите ми с хладните си пръсти.

  Поех си дълбоко въздух и казах:

  – Идеята не е добра.

  – Можем да го направим сега. – Устните ù запъплиха по врата ми. 

  – Какво ти става, да не си луда?

  – Ама наистина ли не разбираш? Болката ме възбужда – каза спокойно тя, но си личеше, че е много напрегната.

  – Моментът не е подходящ. Трябва да те закарам в болницата.

  – После – каза тя и опря длан в слабините ми, като се взираше съсредоточено в очите ми. Инстинктивно се притиснах към нея и почувствах приятната мекота на гърдите ù.

  – О, така е много по–добре – простена тя в ухото ми.

  Положих я на пода, като внимавах да не закача болния ù глезен в нещо. Плъзнах ръце по бедрата ù, отмятайки полата ù върху корема, после опипах стегнатото ù дупе. Тя изви гърба си в дъга и се притисна силно към мен.

  – Може да пострадаш! – изломотих с дрезгав глас аз, но продължих да върша това, което разпореждаха инстинктите ми.

  – Вече съм пострадала – отвърна тя, докато сваляше ципа ми. – Хей, моята подутина е нищо в сравнение с твоята! Ти кога пострада?

  Не можах да измисля духовит отговор, така че просто погалих срамните ù устни. Очевидно това ù се стори забавно, защото се изкиска. Отдръпнах се леко назад, за да я огледам. Красиви, гладни очи; чувствителни, трепкащи устни; стегнати гърди „лисичи муцунки” с любопитно щръкнали зърна; и тези копринени бедра, трепкащи подканящо. Деница отмести десния си крак настрани, за да ми осигури по–добра гледка. Левият лежеше изпружен на пода, а глезенът долу вече се бе надул като балон.

  Тя проследи погледа ми и с усмивка на уста рече:

  – Добре съм.

  Бедрата ù представляваха неустоима гледка. Надвесих се над нея. Пръстите ù се впиха в гърба ми и ме притеглиха. Телата ни прилепнаха плътно едно към друго. Усещах всяко потрепване на стегнатите й мускули, всяка мека извивка на гърдите. Пенисът ми бавно откри пътя към тясната цепка и се потопи в нея, докато междувременно устните ми изследваха всеки сантиметър от нежното ù лице. Тя простенваше при всеки тласък, разтваряйки предизвикателно уста. Чудех се кое преобладава в тези стенания –  удоволствието или болката. Причинявах ù болка, независимо дали това ù харесваше или не. Тя не трябваше да движи пострадалия си крак, но ние просто не можехме да спрем. Вдигнах левия ù крак и го подпрях на рамото си. Петата ù се отърка в бузата ми и приятна миризма на топла кожа погъделичка ноздрите ми.

  – Така е по–добре – каза Деница и залюля тялото си в ритъм с моето.

***

  Закарах Деница в болницата някъде към шест сутринта. Настаниха я в инвалидна количка и я отведоха в кабинета на някакъв сънен доктор, който я прегледа набързо, след което каза, че трябва да се направи рентгенова снимка.

  – Хайде чупка, че може да закъснееш за работа – каза ми тя, когато я изнесоха от рентгенологията, после ми намигна и ми посочи изхода.

  – Предпочитам да остана с теб.

  – Сашо, голямо момиче съм. Ще се видим по–късно.

  – Какъв е проблемът?  – попитах аз и кимнах към глезена ù.

  – Все още не е ясно, но ме увериха, че ще живея.

  Целунах я по слепоочието и се отправих към изхода. Чувствах се гузен.

***

  Когато се прибрах след работа, изтичах горе да проверя дали Деница си е в къщи. Не си беше вкъщи. Канех се да отпраша към болницата, когато някой почука на вратата ми. 

  Деница. Стоеше отвън и се усмихваше свенливо. Подпираше се на чифт патерици, а левият ù крак беше в гипс.

  – Леле! – възкликнах аз.

  – Може ли да вляза или не приемаш сакати момичета? 

  Отдръпнах се, за да ù направя място. Тя влезе, маневрирайки несръчно сред купчината обувки и кашони, струпани до вратата.

  – Глезенът ти…

  – Прецакан е.

  – О, много съжалявам.

  – Случват се такива работи – отвърна тя и заподскача към канапето.

  Гипсът покриваше крака ù от основата на пръстите до средата на бедрото и държеше коляното ù леко свито.

  – Боли ли много?

  Тя ми хвърли палав поглед през рамо и ми се изплези с малкото си розово езиче.

  – Вероятно ще оцелея, с твоя помощ – каза тя и се обърна тромаво кръгом, за да може да седне на канапето.

  – Ще направя каквото е по силите ми. Но стига шегички. Счупен ли е?

  – Счупила съм си някаква кост, наречеха талус, а нещо по–горе било пукнато. Дори и не съм предполагала, че имам талус.

  Ръцете ù затрепериха от усилието да сниши задника си до нивото на седалката на канапето. Помогнах ù да подпре гипсирания си крак на табуретка и погъделичках малките розови пръстчета, стърчащи отвън. Изглеждаха секси в гнездото си от гипс и бял памук.

  – Колко време ще си в гипс?

  – Осем седмици, може и повече. Ужасно, нали? Кой ли ще се грижи за мен сега?

  – Бих искал да кандидатствам, ако може.

  – Много си мил – каза тя и ме потупа по рамото.

   Загледах се в гипса, който покриваше стъпалото ù и го обездвижваше, следвайки плътно изящните му извивки.

  – Трийсет и шест.

  – Какво?

  – Нося трийсет и шести номер.

  – Очарователно!

  – Но сега е в затвора – каза тя и размърда пръсти.

  – Горкичкото! – казах аз и започнах да масажирам бедрото ù, точно над ръба на гипса.

  – Трябваше да си счупя крака, за да бъда забелязана от теб.

  Ръката ми замръзна на бедрото ù. Вторачих се в лицето ù. 

  – Хей, не ме гледай с такъв сериозен поглед. – В гласа ù се усещаше някаква странна весела нотка. – Хайде да се поизчукаме набързо преди вечеря.