4 февр. 2007 г., 00:14

Моят данък 

  Проза
942 0 5
3 мин за четене
Стоях там... на края на света... Долу морето се разбиваше в скалите. Отсреща червеното слънце целуваше морето за последно... знаех, че е за последно... някак си го чувствах...
Не исках да напускам това място... обичах го... Седнах на ръба на края на света, свих юмрук и усетих онази болка от загубата на нещо безценно, на нещо, което оценяваш, едва когато го загубиш... както винаги става! Усмивката сама дойде на устните ми.
Тогава разтворих ръката си и видях бяла роза, а листенцата й бяха оцапани с кръв... с моята кръв.
"Дааа... така е винаги, малката!" - обърнах се. Там стоеше мъж на възраст между двадесет и пет - тридесет години, с черна коса и тъмни очи... нищо друго нямаше значение...
"Какво?" - не разбирах, а може би не исках да разбера.
"Така става - повтори той и се приближи. Седна до мен на ръба и вдигна глава, за да вижда току що изгрелите звезди на коприненото небе. - Винаги плащаме ние за чуждото мнение и нечий чужди грешки... Винаги е било така."
Бръкна в джоба си и извади кутия с цигари... запали една, без да ме поглежда.
"Защо преди малко се усмихна?" - запита ме той.
"Не знам... може би така е трябвало..."
"Дааа... сигурна си права..."
Дълго време мълчахме...
Не исках да наруша това спокойствие... тази нежност, която ни обгръщаше... Затворих очи, за да почувствам полъха на вятъра, довяващ плача... довяващ любовта и радостта...
Чувах го... лекото шумолене на едно прекрасно Ново Начало. И осъзнах защо бях тук. Тук бях, за да живее Началото и да си отиде Края...
"Да, малката... ти си краят."
Аз ли? Погледнах го - в очите му се беше появила тъгата, която виждах всеки ден в огледалото. Мъжът затвори очи и сълзите потекоха по бузите му. Той поне може да заплаче... може!!!
Затворих очи и видях съня си... Този, който не ме е оставял откакто се помня... От него се боях най-много! Вятърът се засили и аз рязко отворих очи. Въпреки това сънят продължаваше... Поляната, скрита между вековните дървета, от които лъхаше мъдрост и отчаяние. Всичко беше съвършенно. Бях с него /Богове, милостиви - забравила съм името му!!!/ и той ме държеше за ръка. Каза ми, че ще се върне, за да ме вземе. Не се върна... и аз останах сама в центъра на съвършенната поляна...
Премигах... затворих очи и после ги отворих... Болеше! Изгаряше ме от вътре... Време беше да тръгвам. Мъжът, с тъмните очи все още беше до мен и гледаше надолу... Погледна ме и избърса сълзите от лицето си.
"Съжалявам! Толкова съжалявам!...
Не исках да те оставя! Не исках!"
Усмихнах се! Знаех, че е искрен... знаех от самото начало, че е той...
"Знам и ти прощавам!" - целунах го по бузата и погледнах към мрака над морето.
Взех розата и се обърнах с лице към хоризонта. Стоя на края на света и си мисля - ами ако не бях платила високата цена? Отговорът беше прост и вятърът ми го прошепна - "Нямаше да знам!". Целунах листенцата на кървавата роза и пристъпих. Нощта заглуши всичко...
На сутринта там, долу на скалите на края на света, лежеше самотна окървавена бяла роза.
Моят данък за чуждите грешки.


© Цвети Димчева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Силно и красиво пишеш, има болка и много дълбочина, нежност и неизказан копнеж......
  • бих казала че много болка се е насъбрала в съчцето ти...Толкова много,че те вдъхновява...Но въпреки всичко,въпреки тази болка ти намираш сили да се усмихнеш...респект!!!
  • Чувствено...Искрено...Болезнено. Като данък за чужди грешки!
  • Извинявам се, но това не е есе, това е разказ!
  • Въздействат думите ти. Пишеш образно и красиво за сериозните и важни неща в живота.
Предложения
: ??:??