Моят данък
2 min reading
Стоях там... на края на света... Долу морето се разбиваше в скалите. Отсреща червеното слънце целуваше морето за последно... знаех, че е за последно... някак си го чувствах...
Не исках да напускам това място... обичах го... Седнах на ръба на края на света, свих юмрук и усетих онази болка от загубата на нещо безценно, на нещо, което оценяваш, едва когато го загубиш... както винаги става! Усмивката сама дойде на устните ми.
Тогава разтворих ръката си и видях бяла роза, а листенцата й бяха оцапани с кръв... с моята кръв.
"Дааа... така е винаги, малката!" - обърнах се. Там стоеше мъж на възраст между двадесет и пет - тридесет години, с черна коса и тъмни очи... нищо друго нямаше значение...
"Какво?" - не разбирах, а може би не исках да разбера.
"Така става - повтори той и се приближи. Седна до мен на ръба и вдигна глава, за да вижда току що изгрелите звезди на коприненото небе. - Винаги плащаме ние за чуждото мнение и нечий чужди грешки... Винаги е било така."
Бръкна в джоба си и извади кутия с цигари... запали една, без да ме поглежда.
"Защо преди малко се усмихна?" - запита ме той.
"Не знам... може би така е трябвало..."
"Дааа... сигурна си права..."
Дълго време мълчахме... Не исках да наруша това спокойствие... тази нежност, която ни обгръщаше... Затворих очи, за да почувствам полъха на вятъра, довяващ плача... довяващ любовта и радостта... Чувах го... лекото шумолене на едно прекрасно Ново Начало. И осъзнах защо бях тук. Тук бях, за да живее Началото и да си отиде Края...
"Да, малката... ти си краят."
Аз ли? Погледнах го - в очите му се беше появила тъгата, която виждах всеки ден в огледалото. Мъжът затвори очи и сълзите потекоха по бузите му. Той поне може да заплаче... може!!!
Затворих очи и видях съня си... Този, който не ме е оставял откакто се помня... От него се боях най-много! Вятърът се засили и аз рязко отворих очи. Въпреки това сънят продължаваше... Поляната, скрита между вековните дървета, от които лъхаше мъдрост и отчаяние. Всичко беше съвършенно. Бях с него /Богове, милостиви - забравила съм името му!!!/ и той ме държеше за ръка. Каза ми, че ще се върне, за да ме вземе. Не се върна... и аз останах сама в центъра на съвършенната поляна...
Премигах... затворих очи и после ги отворих... Болеше! Изгаряше ме от вътре... Време беше да тръгвам. Мъжът, с тъмните очи все още беше до мен и гледаше надолу... Погледна ме и избърса сълзите от лицето си.
"Съжалявам! Толкова съжалявам!... Не исках да те оставя! Не исках!"
Усмихнах се! Знаех, че е искрен... знаех от самото начало, че е той...
"Знам и ти прощавам!" - целунах го по бузата и погледнах към мрака над морето.
Взех розата и се обърнах с лице към хоризонта. Стоя на края на света и си мисля - ами ако не бях платила високата цена? Отговорът беше прост и вятърът ми го прошепна - "Нямаше да знам!". Целунах листенцата на кървавата роза и пристъпих. Нощта заглуши всичко...
На сутринта там, долу на скалите на края на света, лежеше самотна окървавена бяла роза. Моят данък за чуждите грешки.
Не исках да напускам това място... обичах го... Седнах на ръба на края на света, свих юмрук и усетих онази болка от загубата на нещо безценно, на нещо, което оценяваш, едва когато го загубиш... както винаги става! Усмивката сама дойде на устните ми.
Тогава разтворих ръката си и видях бяла роза, а листенцата й бяха оцапани с кръв... с моята кръв.
"Дааа... така е винаги, малката!" - обърнах се. Там стоеше мъж на възраст между двадесет и пет - тридесет години, с черна коса и тъмни очи... нищо друго нямаше значение...
"Какво?" - не разбирах, а може би не исках да разбера.
"Така става - повтори той и се приближи. Седна до мен на ръба и вдигна глава, за да вижда току що изгрелите звезди на коприненото небе. - Винаги плащаме ние за чуждото мнение и нечий чужди грешки... Винаги е било така."
Бръкна в джоба си и извади кутия с цигари... запали една, без да ме поглежда.
"Защо преди малко се усмихна?" - запита ме той.
"Не знам... може би така е трябвало..."
"Дааа... сигурна си права..."
Дълго време мълчахме... Не исках да наруша това спокойствие... тази нежност, която ни обгръщаше... Затворих очи, за да почувствам полъха на вятъра, довяващ плача... довяващ любовта и радостта... Чувах го... лекото шумолене на едно прекрасно Ново Начало. И осъзнах защо бях тук. Тук бях, за да живее Началото и да си отиде Края...
"Да, малката... ти си краят."
Аз ли? Погледнах го - в очите му се беше появила тъгата, която виждах всеки ден в огледалото. Мъжът затвори очи и сълзите потекоха по бузите му. Той поне може да заплаче... може!!!
Затворих очи и видях съня си... Този, който не ме е оставял откакто се помня... От него се боях най-много! Вятърът се засили и аз рязко отворих очи. Въпреки това сънят продължаваше... Поляната, скрита между вековните дървета, от които лъхаше мъдрост и отчаяние. Всичко беше съвършенно. Бях с него /Богове, милостиви - забравила съм името му!!!/ и той ме държеше за ръка. Каза ми, че ще се върне, за да ме вземе. Не се върна... и аз останах сама в центъра на съвършенната поляна...
Премигах... затворих очи и после ги отворих... Болеше! Изгаряше ме от вътре... Време беше да тръгвам. Мъжът, с тъмните очи все още беше до мен и гледаше надолу... Погледна ме и избърса сълзите от лицето си.
"Съжалявам! Толкова съжалявам!... Не исках да те оставя! Не исках!"
Усмихнах се! Знаех, че е искрен... знаех от самото начало, че е той...
"Знам и ти прощавам!" - целунах го по бузата и погледнах към мрака над морето.
Взех розата и се обърнах с лице към хоризонта. Стоя на края на света и си мисля - ами ако не бях платила високата цена? Отговорът беше прост и вятърът ми го прошепна - "Нямаше да знам!". Целунах листенцата на кървавата роза и пристъпих. Нощта заглуши всичко...
На сутринта там, долу на скалите на края на света, лежеше самотна окървавена бяла роза. Моят данък за чуждите грешки.
© Цвети Димчева All rights reserved.
