Светът ми се беше събрал в малка орехова черупка. Без ядка. Куха, но не изгнила. Някои я наричат „щит”. Други – „черупка” (каквато си е). Трети – „съдба”. За мен беше моят дом. Малък. Крехък. Свит. Но – пълен.
Веднъж черупката падна във водата. Вода. Течение. Живот. Нищо, че по-късно се оказа разтопеният снежен човек от зимата, която така и не се случи.
Докато черупката се носеше по стичащата се надолу вода, светът ми надникна точно над ръба на черупката. Вляво. И тя се наклони вляво. Как се разтрепери светът ми! Нещо не беше наред. Чудеше се той какво е това „ненаред”, но така и не разбра. Пропълзя по дъното на черупката. Надигна леко глава. Вдясно. И тя се наклони вдясно. Същото „ненаред” си беше там. Все така неясно. Все така страховито. Тогава светът – нали си е мой, - събра смелост. Изправи се. Точно в средата на черупката. Огледа се. Вляво. Вдясно. Напред. (Никога назад!) и разбра. Движеше се. Движението не го плаши.
Светът ми се засмя. Звънливо. Много звънливо. Птиците му отгово ...