Да ти разкажа ли за самотата? Да ти опиша ли мрака и болката? Да ти покажа ли ада, в който съм заключена? Сама сред хора съм и все виждащите ми очи са ослепени. Ледени пламъци опожаряват плътта ми. Ангели и демони са вплели голите си тела и се докосват с крила. Мрачни призраци пеят тъжни арии. Под черния ми прозорец се блъскат обезумели вълни и разярена хидра ръмжи на калния праг на моя затвор. Червените стени са пропити с кръвта на хиляди низвергнати мъченици и тъжни окови тежко висят на тях. Леглото ми е обсипано с увехнали червени рози, а наместо възглавница – трънен венец. Жадни вампири пият бавно кръвта ми и злобни харпии разкъсват плътта ми. А Медуза ме държи в студените си обятия и змийските й коси облазват бледото ми лице. Луцифер впива жадно устни в моите, само за да откъсне езика ми и да сподави вика ми. Опитвам се да плача, но се оказва, че мъртвите ми очи са пресъхнали. И бягството е невъзможно. Щом се измъкна от своите палачи и се спусна в безумен бяг, по тъмните коридори на моята мрачна крепост, бесни вал кирии слизаш от Вал хала и ме преследват безпощадно. И аз се връщам там, откъдето съм тръгнала. Никой бог, никоя богиня не виждат безкрайните ми мъки, не чуват тъжните ми вопли. Изоставена съм, забравена съм. Едва едничка надежда ми остана. Смъртта прекрасна чакам да ме спаси. Но защо ме подминава тя?! Щом всички заспят и окървавена остана на студения мраморен под, като по чудо раните ми оздравяват и неподвижна оставам в очакване на новия ден в ада.