Д–р Иванов изтръска чадъра си, сви го внимателно в калъфчето и се запъти към вътрешността на ресторанта.Седна на любимата си маса до прозореца и поръча както обикновено  100 г водка "Смирноф" с доматен сок. Това овехтяло питие пиеше от тридесет години и може да се каже,ч е само заради него зареждаха минимални количества от двата артикула.

         Той се загледа през стъклото в дъждовния малък площад. Беше сумрачно, както и в сърцето му. Отпи с наслада първата глътка и сякаш малко му дойде кураж. Това, което се готвеше да направи, го изпълваше с детска пакостливост, с мъжка решителност, женска отмъстителност и най–вече със страх... Но – каза си той –каквото повикало, такова се обадило!

          Малко  предистория не е излишна. Д–р Иванов, достатъчно известен уролог, работеше в неголяма, добре развита практика и печелеше горе–долу нормално. Покриваше нуждите на домакинството, състоящо се от него, Д–рИванова и Ани Иванова – дъщеря им. А също поддържаше възрастния си баща доволно. Хората в града го познаваха като тих, неконфликтен човек, добър професионалист и... мъж под чехъл. И точно това беше, което го мъчеше цял живот...

          Преди тридесет години – студент в Медицинска академия, той си живееше скромно и безметежно. Имаше неколцина приятели, с които играеха тенис, пиеха умерено, учеха умерено и т.н. Още тогава той се очертаваше като един доста умерен човек, но това в никакъв случай не беше  минус. Между упражненията по анатомия и вътрешни болести, той с ококорени очи оглеждаше по–засуканите си колежки, но само толкова. Мислеше, че още не му е дошло времето. Но то – времето, течеше... Безпроблемно, от изпит в изпит, от пролет в лято, от лято в зима и така неусетно настъпи последната година.

         Още помни онзи купон, където се сблъска на вратата с Д–р Иванова, тогава просто Оля. С нищо не му направи впечатление – просто нямаше с какво, но на края на купона, леко зашеметен, той се оказа затиснат на един диван от същата тази Оля. Тя дълго му говори за нещо незначително с такъв патос, както впрочем подхождаше към всяка тема, че на него не му остана нищо друго, освен да и се възхити... Беше пролет, беше цъфнало, ухаеше на липи, звездите бяха огромни и романтични, както му се струваше и той изобщо не се усети кога се озова пред квартирата ù, а по–късно и в леглото и... От нощта не помнеше почти нищо,освен една голяма мекота и готовност, които го поласкаха неимоверно. Всичко бе някак старомодно, прилично и дори стерилно... И той не можеше да си даде сметка на другия ден дали иска нещо повече от Оля или не... Реши да изчака...

         Само че не това бе решила тя!На другия ден тя стоеше на една пейка пред залата за упражнения и държеше някаква мазна кесия в ръцете си. Усмихната многозначително, се насочи право към него, виждайки го сред колегите му... Здравей, ще вечеряме заедно, нали – попита, сякаш знаеше предварително отговора и просто не му остави никакво пространство за отстъпление. И той не намери сили и начин да откаже...

          Така, лека–полека Оля обсеби най–напред квартирата му, после леглото му, времето му, съзнанието му... Не беше много трудно, защото нямаше кой знае какво друго да прави, пусна се по течението и си каза: Какво пък, тя е добра, не е грозна, не е глупава, става в леглото, пък и родителите и са хора с положение и най важното –обича ме!Така му се струваше и така беше, само че нещо го човъркаше още тогава... Не, че не искаше да прави всичко по нейния начин, но му се искаше повече инициативи да излизаха от него. Но не! Оля беше истински воин - учеше, спортуваше, беше отлична домакиня и страхотна дъщеря, а и много му харесваше една нейна синя рокля – къса и ефирна, откриваща малко едрите ù, добре оформени бедра и заобления и бюст...

            И така – ожениха се с подобаваща сватба, разбира се по неин сценарий, роди им се Ани, пак по неин сценарий и изобщо Оля се оказа един отличен сценарист, режисьор и актьор. А той, той се оказа добър статист, който от време на време  мигаше жално... Имаше желание да специализира неврология, но Оля се познаваше с шефа на една урологична клиника, така че изборът бе предрешен! Неусетно се отказа от тениса, защото тя искаше компания за самотните си джогинги и той се превърна в прекрасен придружител. Приятелите му постепенно отказваха да излизат с двамата, защото Оля не признаваше чисто мъжките компании. Никога не ù дотегна да стои с тях и да дава "компетентни" мнения по съвсем мъжки въпроси... И накрая всичките приятели на Д–р Иванов потънаха в небитието, където нямаше жени, поне една вечер в седмицата.

           Омръзна му да се съпротивлява  и се превърна в един кафяв мъж... Д–р Иванова му купуваше все кафяви дрехи, уж земни и топли цветове. А той имаше влечение към жълтото, към синьото и бялото... Дълбоко в себе си той може би беше един цветен човек, но кафявото полека го погълна и го изплю после – угнетен и незабележим...

Поривите му към красотата, към женската красота в един момент започнаха да му изглеждат дори на него самия мръсни и перверзни... И той просто престана да съществува като самостоятелна единица! Разтвори се в нейната личност, както глина в агресивна течност, докато не остана нищо или почти нищо от него...

          Най го заболя, когато му забрани да си направи градинка с редки зеленчуци и подправки... Цяла година се подготвяше, теоретично и практично – прочете в нета много неща, достави семена и разсад и обработи място. Живееха на вилата на родителите и и Оля не бе съгласна да се "разваля пейзажа". Само че този път той се опъна и пося разсада. На другия ден растенията бяха попарени и не ставаха за нищо. Д–р Иванов бе готов да се закълне, че видя рано сутринта жена си – с блеснала в очите злоба, тя наля кофа вряла вода и крадешком излезе през страничната врата от къщи... Не ù проговори дълго! А и тя не му даде възможност! И така – години наред, докато Ани порасна и се превърна в копие на майка си, само че подобрено и той повече се страхуваше от дъщеря си, отколкото я харесваше.

          Момчето, което доведе преди три месеца в къщи и представи като бъдещ съпруг веднага го грабна. Напомни му на самият него преди тридесет години... Малко инертно, малко смутено пред напористата Ани и той реши, че трябва да му отвори очите. Затова го покани тази вечер... След няколко дни беше сватбата...

           След малко Камен, така се казваше годеникът,се появи и седна насреща му. Погледна го напрегнато и питащо, сякаш наистина очакваше нещо съдбовно от разговора. Беше младо, неопитно момче и в очите му доктора прочете страх и желание за бягство. Но беше и добро момче... Това накара по–възрастният мъж да затвърди решението си. Ти искаш ли да станеш като мен, харесваш ли ме? – попита в прав текст той и дори се възхити на смелостта и прямотата си. Ами не знам – каза Камен – не ви познавам добре... И аз не се познавам – каза Д–р Иванов – вече отдавна не се познавам, а и никой не ме познава. Бягай, момче, докато имаш време – бягай!Защото след тридесет години и ти няма да се познаваш... и му разказа всичко, както си беше! Не му спести  разочарованието си, озлоблението, огорчението, обезличаването... И за първи път се хареса, въпреки вътрешните гласове в полза на Ани. Ани трябва да се промени, но това едва ли може да се случи вече! И едва ли иска защото и тя е като нея, като майка си.Толкова по–зле, толкова по–зле, каза си той!

           И Д–рИванов се усмихна злобничко и отмъстително... Така да бъде, си каза той. Направи каквото трябваше, за да спаси това момче. Да спаси мъжа в него, а може би да спаси и себе си...

           На другия ден Камен си бе тръгнал ,без да се сбогува с никой, а Д–р Иванов най–сетне усети, че живее...